Софокъл - Антигона

   Софокъл - Антигона

>Действащи лица

    __АНТИГОНА__ — Едипова дъщеря
    __ИСМЕНА__ — Едипова дъщеря
    __ХОР__ от тивански старци
    __КРЕОН__ — цар на Тива
    __СТРАЖ__
    __ХЕМОН__ — син на Креон
    __ТИРЕЗИЙ__ — Аполонов жрец
    __ВЕСТИТЕЛ__
    __ЕВРИДИКА__ — съпруга на Креон
    __СЛУГА__

    _Мястото на действието е царският дворец в Тива; надясно път към града, наляво — към полето._

 

    Пролог

    __АНТИГОНА__

    Исмено, сестро, нямат край бедите,
    които наследихме от Едип*,
    [* Едип, син на тиванския цар Лай и на Йокаста, след раждането му подхвърлен на планината Китерон. Не познавал истинския си баща, защото израсъл в двореца на коринтския цар Полиб. Когато възмъжал, отишъл при делфийския оракул да научи бъдещето си. Оракулът му отговорил, че ще убие баща си и ще има деца от майка си. Смятайки, че е син на Полиб, Едип решил да не се връща в Коринт. В странстването му към Тива съдбата го срещнала с истинския му баща, Лай. Двамата се спречкали и Лай ударил Едип с меча си, а Едип го пребил с тоягата си. По-късно Едип бил провъзгласен за цар на Тива и се оженил за царица Йокаста, без да знае, че тя е негова майка. От брака им се родили дъщерите Антигона и Исмена и синовете Етеокъл и Полиник. След години в Тива се появили много нещастия и болести. Най-страшна била чумата, от която добитъкът измирал, а посевите не давали плод. Загрижен за спасението на града, Едип изпратил Креон, брат на Йокаста, при оракула в Делфи. Волята на бога била убиецът на Лай да получи възмездие. Слепият ясновидец Тирезий разкрил на Едип истината за неговия произход. Като научил истината, Едип си избол очите и напуснал Тива. Йокаста се обесила в дома си.]
    с които ни е до живот отрупал.
    И без това не ни остана горест,
    ни зло, ни срам, ни хули, ни безчестие,
    които ти и аз да не изпатим.
    И ето, казват, царят
    е заповед издал в града отново.
    И знаеш ли? Не си ли чула ти
    за новите беди, които враговете
    за нашите приятели приготвят?

    __ИСМЕНА__
    Ни радостна, ни скръбна вест
    за нашите приятели не съм
    аз чувала, откакто в оня ден
    изгубихме и двамата си братя,
    самоубили се един друг*. А нощес
    [* Етеокъл и Полиник, върху които тегне проклятието на баща им Едип, веднага след изпращането му в изгнание започват спор за тиванския престол. Като вождове на две враждебни войски те загиват от взаимните си удари.]
    избягали войските аргивянски* —
    [* Аргивянски (или аргивски) са войските на град Аргос, начело на които Полиник дохожда под стените на Тива.]
    туй само зная, друго нищо, нищо,
    ни радостно, ни скръбно.

    __АНТИГОНА__
    Знаех аз
    и затова от къщи те извиках,
    да ти го кажа насаме…

    __ИСМЕНА__
    Какво е?
    Ти нещо си унесена, бленуваш.

    __АНТИГОНА__
    О, как? Креон е заповед издал
    единия ни брат да погребат
    а другият остава на позора.
    Той Етеокъл, казват, е погребал
    И го изпратил с чест при мъртъвците;
    а за окаяния труп на Полиник
    на гражданите строго забранил
    чрез глашатаи — никой да не смее
    да го погребва, нито пък оплаква;
    без плач, без гроб — така да го захвърлят —
    на хищни птици плячка подарена.
    Това, говорят, благият Креон го правил
    за тебе и за мене… Да, за мене!
    Той сам ще дойде тук да обяви
    високо волята си пред онези,
    които още я не знаят. Не мисли,
    че мярката е слаба: всеки
    непослушен сред града пребит
    със камъни ще бъде от народа.
    Това е всичко; ще покажеш днес
    дали си с благородна кръв, или
    на благородни — щерка недостойна.

    __ИСМЕНА__
    Що бих могла, злочеста, аз да сторя?

    __АНТИГОНА__
    Бъди до мен, на мен ела на помощ.

    __ИСМЕНА__
    В каква опасност? Що си наумила?

    __АНТИГОНА__
    Трупа да вдигнем — ти да ми помогнеш.

    __ИСМЕНА__
    Нима грешила си да го погребваш
    против заповедта всеобща?

    __АНТИГОНА__
    Ако не искаш,
    аз ще заровя твоя брат и моя.

    __ИСМЕНА__
    Клетнице, против волята на Креон?

    __АНТИГОНА__
    Не може никой от дълга
    към своите да ме лиши?

    __ИСМЕНА__
    Уви!
    Спомни си, сестро, как загина сам
    в презрение обвит баща ни:
    като узна за своите злодеяния,
    самичък той очите си извади.
    Жена му, също майка, как с въже
    прекъсна живота си след него;
    а после двата ни злочести братя
    в един ден се убиха. Ние
    сами сега останахме. И нас
    още по-плачевна участ ни очаква,
    ако престъпим волята, закона
    на нашия властител. Разбери,
    че ние сме жени, не можем да се борим
    със мъжете. Тез, които заповядват,
    по-силни са от нас и ние трябва
    да им се подчиняваме не само
    за това, във всичко — даже и в по-лошо.
    Умрелите за прошка моля аз —
    на сила да се противя, не мога.
    На тез, които имат власт в ръце,
    се подчинявам; няма смисъл
    неизпълнимото да предприемаш.

    __АНТИГОНА__
    Не те насилвам; ако даже ти
    сама сега би пожелала, няма
    аз за другарка да те взема. Ти
    свободна си да правиш всичко;
    сама ще си го погреба, и сладко
    ще ми бъде да умра за него.
    Светия дълг изпълнила, ще легна
    при него, милия, за него мила аз;
    по-драга ще съм за онез, които
    са под земята, нежели за тез.
    В Аида* ще почивам вечно,
    [* Аид — подземният свят, обитаван от сенките на покойниците.]
    а както щеш, презирай ти това,
    на почит що е и от боговете.

    __ИСМЕНА__
    Не го презирам — нямам сили
    на волята на гражданите
    да се противя.

    __АНТИГОНА__
    Тогава остани си тук,
    а аз на брат си гроб отивам да приготвя.

    __ИСМЕНА__
    О, клетнице, за тебе се боя!

    __АНТИГОНА__
    За мене не за себе си се бой.

    __ИСМЕНА__
    Поне не казвай никому за туй,
    пази го в тайна, същото и аз ще правя.

    __АНТИГОНА__
    О, не! Разгласяй; повече омразна
    за мен ще си, ако мълчиш, отколкото
    да разгласиш по целий свят.

    __ИСМЕНА__
    Недей да бъдеш сприхава, защото
    сега ти трябва хладнокръвие.

    __АНТИГОНА__
    С които трябва да съм мила,
    ще бъда. Сърцето ми е с тях.

    __ИСМЕНА__
    Да, би могла; но туй е труд безплоден.

    __АНТИГОНА__
    Какво от туй! Ще спра, когато силите ми свършат.

    __ИСМЕНА__
    Не е ли по-добре сега
    от невъзможното да се откажеш?

    __АНТИГОНА__
    Ако така говориш, ненавистна
    ще бъдеш ти за мене, и презряна
    за оногоз, когото няма вече.
    Но остави ме с мойта безразсъдност
    да понеса съдбата си. Каквато
    и да е ужасна, пак
    ще си умра със слава.

    __ИСМЕНА__
    Върви,
    щом вече си решила, знай,
    че си безумна, ала вярна.

    Излизат.

 

    Парод

    __ХОР__

    Първа строфа

    Ясно слънце не изгряло
    до ден-днешен по-прекрасно
    ти на седмоврата Тива*.
    [* Седмовратата Тива — беотийска Тива означавана обикновено като седмоврата, за разлика от стовратата Тива в Египет.]
    Най-подир изгря,
    око на ясний ден,
    над диркейски светий извор* —
    [* Диркейски свети извор — изворът Дирка в западната част на Тива.]
    и пред теб смутен избяга
    воина с щита бял,
    дошъл от Аргос
    с оръжия безброй.*
    [* _… воина с щита бял, / дошъл от Аргос / с оръжия безброй_ — отличителен белег на аргивците били белите щитове.]
    Той против нас се вдигна,
    да възвърне похитените
    му уж права на Полиник.
    И над нашите глави
    той връхлетя като през облак —
    горд орел белокрилат,
    със свойта смела рат безбройна,
    със сияйни шлемове
    и остри копия.

    Първа антистрофа

    Свойта рат той спря над Тива;
    със смъртоносните си копия
    опаса кръвожадно
    седмовратия ни град —
    на смърт да предаде.
    Но, без да се налочи с кръв,
    той отстъпи: не докосна
    огънят от факлите му
    крепостните ни стени.
    Зад крепостта Арес*
    [* Арес е богът на войната.]
    с рев зловещ стресна дракона*.
    [* Драконът като символ на тиванската мощ се противопоставя на орела — символ на аргоската войска.]
    Зевс, хвалби що ненавижда,*
    [* _… Зевс, хвалби що ненавижда…_ — Капаней е един от седемте вождове, участвали в похода на Полиник срещу Тива. Според мита Зевс го поразил с мълнията си, защото се хвалел надменно, че никой, дори Зевс не може да го възпре. Името му станало синоним на богохулник.]
    като го видя
    вихром да се вие,
    горд със копията свои златни,
    с гръм водителя събори,
    който беше се приготвил
    над стените
    да изпей победна песен.

    Втора строфа

    Гръм го повали и падна с трясък на земята,
    с факела в ръцете, миг преди да полети върху ни —
    грозен, яростен, буреподобен.
    Безпощадният Арес за миг
    тяхната участ реши,
    и ги разпръсна,
    и ги погуби,
    седем вожда, настанени
    срещу седемте тивански порти.
    Бягат, медните доспехи
    хвърлиха — на Зевс подарък.
    Само двама клети братя,
    от един баща и майка,
    се нахвърлиха един връз друг,
    с копия освирепели.
    И смъртта и двамата постигна!

    Втора антистрофа

    Влезе възславена в Тива, с безброй колесници,
    гръмко богиня Победа. Всичко премина.
    Нека забравиме вече войната.
    Нека през цялата нощ
    в храмове ний се стечем
    с песни и танци, —
    Бакх* ще ни води!
    [* Бакх (Бакхус) — едно от многото прозвища на Дионис, бог на виното, веселието и опиянението. Син на Зевс и Кадмовата дъщеря Семела. В Тива бил почитан като местно божество.]

 

    Първи епизод

    __ХОР__
    Ето сам Креон тук иде,
    царят ни новоизбран,
    син Менойкеев*, отреден
    [* Креон е син на Менойкей, един от защитниците на Тива. При обсадата от Седемте Менойкей сам доброволно се пронизал с меча си заради предсказанието на гадателя Тирезий, че защитниците ще победят, ако се даде кръвна жертва.]
    от самите богове.
    Види се, той мисли нещо,
    нещо трябва да ни каже,
    затова той свика тук
    чрез глашатаи нас — старейте на Тива.

    __КРЕОН__
    Граждани, от крушение спасиха
    боговете кораба държавен, който
    от грозни бури беше връхлетян.
    Ако вас единствено призвах
    с особените пратеници тука, то е,
    че знаех вашта преданост и почит
    към Лай, престола му и към властта;
    и верността ви към Едип,
    загинал, след като спаси града;
    към неговите синове. Но ето —
    и двамата една съдба ги стигна,
    самоубили се позорно в един ден.
    След тях, като на родственик най-близък,
    на мен престолът и властта се падна.
    Не можем ний да знаеме душата,
    ни чувствата, ни мислите човеку,
    догдето той не ни покаже сам
    в законите и във властта
    опитността си. Според мене този,
    който управлява, без да се придържа
    към добрите начала, или от страх
    езика си задържа, ми се струва —
    ми се е струвал — най-негоден цар.
    А също онзи, който предпочита
    приятеля пред своя роден край,
    негодник е пред моите очи.
    Защото аз, всевидящият Зевс е
    свидетел, няма никого да скрия,
    когато гибел виждам над града,
    а не спасение, и не ще приема
    врага народен за приятел свой,
    защото знам, че ний сме здрави само,
    когато е отечеството здраво!
    Приятели се всякога намират,
    когато плува корабът държавен
    уверено. И ето, с тези начала
    да възвиша града аз искам: ето
    на какво облегнат заповед издадох
    за синовете на Едип: за Етеокъл,
    със слава, който в бой умря, в защита
    на родния си край, да погребат в гроб
    с почести, каквито се въздават
    на най-отбрани граждани; а пък
    за Полиника, който от изгнание
    се върна с цел земята
    на своите бащи да предаде
    на плен и на пожар; с кръвта на своите
    да се опие; да ги превърне
    в роби по неволя — вече възвестих:
    от гражданите никой да не смее
    да го погребва, нито пък оплаква:
    трупът му непогребан да остане
    на хищни птици и на псета плячка.
    Такава е присъдата ми: нивга
    на злите почит няма да въздам,
    каквато се полага на добрите!

    __ХОР__
    Такава е съдбата, о, Креоне,
    сине Менойкеев, която ще държиш
    на нашето отечество —
    и над другари, и над врагове. С каквито
    искаш ти закони управлявай
    и живите, и мъртвите си поданици.

    __КРЕОН__
    Над моите закони вие бдете.

    __ХОР__
    На по-млади този дълг възложи.

    __КРЕОН__
    Има стража вече над трупа да пази.

    __ХОР__
    Тогаз каква възлагаш грижа нам?

    __КРЕОН__
    Към гордите бъдете непреклонни.

    __ХОР__
    Кой би на смърт, безумен, сам излязъл?

    __КРЕОН__
    Да, то е тъй, но много, много пъти
    е хората полъгвал подкуп.

    Влиза страж.

    __СТРАЖ__
    Царю,
    не бързах аз и нищо ме не караше
    насам да бързам: в безпокойство
    спирах често, неведнъж
    ме караше от пътя да се върна.
    Говореше ми всякой път сърцето:
    „Нещастни, ти на казън* сам отиваш.
    [* Казън — смъртно наказание.]
    Но спрял ли би се? Други пак Креону
    ще каже тази вест и как тогава
    от неговия гняв ще се избавиш?“
    И с тая мисъл аз вървях полека,
    и пътят къс за мен бе дълъг в мъки.
    Най-сетне тук реших да се явя;
    макар и сам да зная твърде малко,
    при все това аз трябва да говоря:
    с единствена утеха, че съдбата,
    което е решила, то се не избягва.

    __КРЕОН__
    От що е този страх, в какъвто аз те виждам?

    __СТРАЖ__
    За себе си ще кажа най-напред.
    Не съм виновен в нищо и не зная
    виновен кой е. Би било неправо
    грехът да падне върху мене.

    __КРЕОН__
    Виждам,
    ти с хиляди изврътки се ограждаш;
    не носиш ли тревожна вест?

    __СТРАЖ__
    Внушава
    то страх велик, предчувствия злокобни.

    __КРЕОН__
    Кажи — и се по-скоро отърви.

    __СТРАЖ__
    Ще кажа всичко аз. Незнайно някой
    дойде, трупа със суха пръст покри,
    като извърши чрез това над мъртвия
    обреда погребален.

    __КРЕОН__
    Какво говориш?
    Кой мъж се осмели?

    __СТРАЖ__
    Не зная аз.
    Земята непокътната е —
    ни с търнокоп, нито с лопата; там
    не вижда се от колесница диря
    не е оставил никакви следи
    виновният. Чак призори видяхме
    и ужас ни обхвана.
    Невидим бе мъртвецът, непогребан,
    но с прах надгробен припокрит,*
    [* Древните гърци смятали, че голям грях върши онзи, който не се погрижи да погребе изоставен мъртвец. Погребалният обред се смятал за извършен дори тогава, когато върху мъртвия се посипело малко пръст.]
    от светотатство всякакво предпазен.
    Не бе оставил никой диря там —
    ни хищен звяр, ни пес.
    Трупът стоеше непомръднал. Псувни и викове
    тогава се дигнаха помежду ни:
    един на друг стоварвахме вината;
    към остър край вървеше разпрата
    и нямаше там кой да ни смири,
    а подозрението бродеше по всички;
    но никой не признаваше,
    а всякой се закриляше. Така
    най-сетне ний решихме да вземем
    в ръцете ся желязо разжежено,
    през огън да преминем, боговете
    да призовем свидетели, че никой
    не е виновен в заговора таен,
    нито в престъпното му изпълнение.
    Един от нас тогава свойто мнение
    изказа — и всички сведохме глави,
    в смущение, защото никой инак
    не знаеше бедата как да махне;
    а неговий съвет бе да разкажем
    на тебе всичко, без да таим нещо.
    Съветът се прие; да го изпълня
    по жребий мен се падна, злочестник,
    аз дойдох противно свойта воля,
    а може би и против твойта; знам,
    омразен е на всеки онзи вестоносец,
    който донася вест злокобна.

    __ХОР__
    О, царю,
    отдавна мислех — тая случка
    не е ли от самите богове?

    __КРЕОН__
    Мълчи. Гнева ми не буди; не давай
    на хората повод на старини
    да те помислят за безумен. Нима
    посмя да кажеш, че за тоя труп
    ще имат грижа боговете? Те ли
    ще почитат като добродетел
    човека, който дойде да ограби
    многоколонните им храмове
    и дарове свещени, да съсипе
    и градовете с техните закони?
    Боговете да почитат злия! — Не,
    това е немислимо. Но отдавна
    тук неколцина граждани, противници
    на заповедта, против мен роптаят,
    глави в закана вият недоволни,
    не искат те чело да преклонят
    пред меча на закона и пред моите
    наредби. Знам, това са те, които
    са стражата подмамили и с подкуп
    в туй престъпление въвлекли.
    Защото зло най-грозно са парите.
    Те разрушават градове, пропъждат
    от бащин дом човека, развращават
    невинните души от правилния път.
    Парите заблуждават, тласкат
    в зли помисли, в деяния нечестни.
    Но и за продажните ще дойде
    час — отплатата си да получат!

    (Към стража)

    Не! Ако самите вие не откриете
    онез, които са погребали трупа,
    и ги при мен не доведете — знайте,
    кълна се в името на Зевс, за вас
    смъртта ще бъде милост; ще ви обеся
    живи да висите, докогато
    виновния не кажете; така
    за в бъдеще ще ви науча как
    да търсите парите — и да знайте
    по кой се път богатството сдобива.
    Погубва винаги, а не спасява
    човеците безчестната печалба.

    __СТРАЖ__
    Ще мога ли да кажа още нещо?

    __КРЕОН__
    Каква утеха в твоите слова?

    __СТРАЖ__
    Слуха ли дразня аз, или
    сърцето ти, Креоне?

    __КРЕОН__
    И за какво ти е да знаеш?

    __СТРАЖ__
    Виновният сърцето оскърбява,
    вестителят — ухото.

    __КРЕОН__
    Очевидно.
    Роден си ти за моя мъка само.

    __СТРАЖ__
    При все това не съм виновен
    в това ужасно престъпление.

    __КРЕОН__
    Извършил си го ти;
    душата си продал си за пари.

    __СТРАЖ__
    О, тежко е, когато се съмняваш,
    да се измамиш в своите съмнения.

    __КРЕОН__
    Ти за съмнението говори
    каквото искаш; не ми ли виновник доведете,
    ще ви принудя да признайте, че
    безчестната печалба ражда мъки.

    Излиза.

    __СТРАЖ__ _(на себе си)_
    Да го намерят, само туй желая,
    ще бъде ли намерен той, или пък не,
    съдбата само знае, но повторно
    не ще се върна тука. Ненадейно съм
    избавен от моите страхове;
    таз милост аз дължа на боговете.

    Излиза.

 

    Първи стазим

    __ХОР__

    Първа строфа

    Светът е пълен с чудеса,
    ала какво по-чудно от човека?
    Той през кипящите морета
    от вихри и от бури тласкан
    безстрашен си пробива път,
    земята, първата богиня,*
    [* _… земята, първата богиня…_ — Земята била смятана за майка на самия Зевс.]
    страдалницата, вечно жива,
    той изтощава ежегодно
    с конете като я бразди,
    и с плуга, впрегнат за конете.

    Първа антистрофа

    Той в своите мрежи да примамва
    умее лекокрили птици,
    и дивеч всякакъв, и риби,
    живеещи си под водата.
    С изплетени изкусно мрежи
    свирепи зверове той хваща
    в горите и ги укротява;
    и коня гъстогрив, и бика
    неукротим — в ярем превива.

    Втора строфа

    Със словото и с пъргав ум
    умее той да управлява.
    Държави със закони свои
    изгражда той; въздушни вихри
    и мраз умее да избягва;
    навсякъде прокарва път,
    във всяко бъдеще прониква,
    не може само да избегне
    смъртта; но пак намира лек
    за болестите най-опасни.

    Втора антистрофа

    И в безграничното изкуство
    на своите хитрости се впуска
    той леко от добро към зло;
    потъпква родните закони,
    свети, божествени завети.
    И гражданинът най-почтен
    ще бъде от града прогонен,
    щом дръзне да докара зло.
    Убежище или съчувствие
    такъв у мен не ще намери!

 

    Втори епизод

    Отдалеч се показва Антигона, водена от стражи.

    __ХОР__
    Боже, какво е туй чудно видение?
    Ти ли си това, Антигоно,
    на многозлочестия Едип
    злочеста дъщеря?
    Защо ли тук те водят стражи?
    Ти единствена ли не зачете
    волята на господаря?

    __СТРАЖ__
    Това е престъпницата. Ние
    я хванахме внезапно пред трупа,
    който погребваше. Но къде е
    Креон?

    Креон излиза от двореца.

    __КРЕОН__
    Какъв е тоя шум отново?

    __СТРАЖ__
    Царю, за нищо да се никой не зарича;
    защото често размислите сетни
    изобличават първата ни мисъл.
    От твоите закани стреснат, аз
    зарекох се повторно да не стъпвам,
    но радостта — защото няма нищо
    по-радостно от щастие внезапно, —
    ме пак възвърна тука: водя аз
    престъпницата, същата, която
    извършваше обреда погребален,
    бе там внезапно хваната. Но знай,
    че тоя път не падна се по жребий
    поръка да изпълня: аз я хванах
    и славата е моя, моя само,
    изпитай я ти сам, изобличи я;
    но отсега аз вече съм свободен,
    от всяко наказание избавен.

    __КРЕОН__
    Която водиш, где и как я хвана?

    __СТРАЖ__
    Погребваше трупа: това е всичко.

    __КРЕОН__
    Ти знаеш ли какво говориш сам
    и колко правда има в твоите думи?

    __СТРАЖ__
    Видях я как трупа погребва,
    което беше забранил. Какво
    по-ясно и по-чисто?

    __КРЕОН__
    Но кажи
    как я завари, как я улови!

    __СТРАЖ__
    Така се случи: щом на своя пост
    се върнахме, и от мъртвеца махнахме прахта,
    изплашени от твоите закани,
    като го пак оставихме да се разлага,
    ний седнахме на хълма срещу вятъра
    вонята да избегнем — с ругатни
    един към друг отпъждахме съня
    от себе си и бодро се държахме.
    Така стояхме ние до часа,
    когато слънчевият кръг застана
    насред небето, пръскайки лъчи златисти.
    И изведнъж изви се бурен вихър,
    небесен бич, и с прах застла полята,
    обрули на дърветата листата
    и затъмни небето. Зажумели,
    ний чакахме да мине урагана,
    от боговете ни изпратен. И когато
    най-сетне той премина, ний съзряхме
    приведена над трупа таз девойка
    да плаче и нарежда, като птица
    намерила гнездото опустяло,
    без малките си, скъпи рожби.
    Намерила трупа оголен пак,
    с ридание кълнеше люто тя
    онез, които са разпръснали пръстта.
    Тогава на ръце донесе
    тя суха пръст и пак покри трупа.
    От меден съд кован поръси
    трикратно мъртвия. Не се възпротиви
    на стражите. За всичко
    си призна и нищо не укри.
    Признанието нейно бе за мен
    и радостно, и скръбно: че избегнах
    смъртта, се радвах, и скърбях — че тя,
    достойната за обич, е обречена.
    Но най е скъп на нас животът собствен.

    __КРЕОН__ _(към Антигона)_
    Ти защо така привела си глава,
    признаваш ли това, или отричаш?

    __АНТИГОНА__
    Направих го; далеч не се отричам.

    __КРЕОН__ _(към стража)_
    Свободен си, върви където щеш.
    От тебе падна всяка отговорност…
    А ти кажи, без много уговорки,
    накъсо: ти за мойто запрещение
    не знаеше ли?

    __АНТИГОНА__
    Знаех — да, как не?
    Навсякъде бе разгласено то.

    __КРЕОН__
    Тогаз,
    как дръзна ти да, го не зачетеш?

    __АНТИГОНА__
    Не забрани това ни Зевс, нито
    богинята на правдата*, живееща
    [* Богинята на правдата — Дика (Дике), дъщеря на Зевс и Темида.]
    сред богове подземни. И не мислех,
    че тъй са твоите заповеди силни,
    че смъртният могъл би да потъпче
    законите божествени, които,
    неписани, стоят незаличени:
    не са от днес те, нито пък от вчера,
    те вечни са — началото им кой ли знае?
    От страх на смъртен волята да скърша,
    не бих понесла наказание
    от боговете. А че ще умра,
    аз зная и без твоето решение.
    Не се страхувам да умра
    без време. Онзи, който като мен
    в злочестини живее, нима за него
    няма да е щастие смъртта?
    Съдбата, дето чака, не е грозна,
    но ако бях оставила без гроб
    трупа на своя брат едноутробен,
    би имало тогава за какво
    аз да скърбя, но не за мойта участ!
    Ти може би си мислиш, че
    безумно съм постъпила, но казвам;
    безумен е — безумна кой ме счита!

    __ХОР__
    На дъщерята в нрава упорит личи
    Едиповата упоритост; тя
    в нещастието не отстъпва.

    __КРЕОН__
    Знай, че коравите сърца
    най-лесно се пречупват; също както
    най-твърдото желязо, разкалено
    от огъня, ломи се и разпръсква.
    Аз зная как и конят вироглав
    се укротява с късичка юзда:
    за подчинените такава гордост
    не е прилична. И преди, когато
    престъпи моите заповеди още,
    тя дръзка се показа; но сега,
    като извърши свойто престъпление,
    се хвали с него и на смях го взема —
    това е втора дързост. Значи аз
    не ще съм мъж, а тя ще е — ако
    за свойто престъпление остане
    безнаказана. Дори да бъде
    сестрино ми чедо и рода
    най-близка — от съдба жестока пак
    не ще избегне, нито пък сестра й.
    В туй погребение аз подозирам,
    че съучастничка ще е сестра й.
    Повикайте я тук. По-рано я видях
    залисана, без памет, там във къщи.
    Душа, която в тъмнина
    кове потайни замисли, наяве
    издава се сама. Но ненавиждам
    онез, които — в зло изобличени —
    се мъчат за добро да го представят.

    __АНТИГОНА__
    От смърт за мен какво ли повече желаеш?
    __КРЕОН__
    О, нищо: с нея всичко аз постигам.

    __АНТИГОНА__
    Защо тогава още чакащ? О, как са
    противни твоите думи, и противни
    завинаги за мен ще бъдат, — както
    такива са и моите за теб.
    Каква ли слава по-добра бих имала
    от тази — своя брат да погреба?
    И всички тук, които днес ни слушат
    се биха съгласили с мен, ако страхът
    не бе сковал в мълчание устата.
    Тиранът е от всички най-честит —
    да върши и говори всичко има власт.

    __КРЕОН__
    От всичките чеда на Кадъм*, само
    [* Кадмейци, т.е. потомци на Кадъм, се наричали тиванците, по името на Кадъм, основателя на града.]
    ти единствена тъй мислиш.

    __АНТИГОНА__
    Не!
    Те също както мене мислят, но
    пред теб гласът им е сподавен.

    __КРЕОН__
    Ти —
    срам нямаш ли, защо не бъдеш като тях?

    __АНТИГОНА__
    Рода си да почиташ не е срам.

    __КРЕОН__
    Не беше ли твой роден брат и онзи,
    на бойното поле убит?

    __АНТИГОНА__
    Да, брат,
    роден от същите баща и майка.

    __КРЕОН__
    Защо тогава него безчестиш?

    __АНТИГОНА__
    Това не би го казал моят брат.

    __КРЕОН__
    Когато даже го сравниш с безчестния?

    __АНТИГОНА__
    Но не умря той негов роб, а брат.

    __КРЕОН__
    И враг на своя роден край — защитник
    чийто Етеокъл бе.

    __АНТИГОНА__
    Какво от туй!
    Законите в Аида са за всички.

    __КРЕОН__
    Престъпникът и праведният не са равни.

    __АНТИГОНА__
    При мъртвите това дали е тъй?!

    __КРЕОН__
    Врагът и мъртъв пак е враг.

    __АНТИГОНА__
    Но аз
    не съм родена за вражда,
    а за любов.

    __КРЕОН__
    Тогаз върви в Аида!
    И с жажда за любов там мъртъвците
    люби; аз няма да оставя —
    докато жив съм, мен жена да съди.

    Влиза Исмена.

    __ХОР__
    Ето на прага Исмена,
    с сълзи горчиви оплаква
    своята бедна сестра,
    облак от скръб е засенчил
    нейното чисто лице;
    нейните бузи прекрасни
    в огън от сълзи пламтят.

    __КРЕОН__ _(към Исмена)_
    Ела, ехидно, в моите палати
    примъкваш се да пиеш мойта кръв.
    Не знаех аз, че крия две змии,
    два врага на престола мой. Ела
    и говори: признаваш ли,
    че си погребвала и ти
    трупа на Полиник,
    или ще се преструваш на невинна?

    __ИСМЕНА__
    Това направих аз. Ако сестра ми
    виновна се признава, заедно
    да споделя вината искам с нея.

    __АНТИГОНА__
    Не си ти в право да споделяш: ти
    отрече — твойта помощ нямах аз.

    __ИСМЕНА__
    В нещастие като те виждам, аз
    не се страхувам с теб да бъда.

    __АНТИГОНА__
    Аида знае само моите другари
    и сенките на мъртвите. Презирам
    на думи само който ме обича.

    __ИСМЕНА__
    Не ме презирай, сестро; заедно
    желая да умрем, когато вече
    изпълнила съм длъжността си към мъртвеца.

    __АНТИГОНА__
    Не си достойна с мене да умреш.
    Сама да съм в смъртта аз искам.

    __ИСМЕНА__
    Защо ми е без тебе тоз живот?

    __АНТИГОНА__
    Креон попитай: неговата воля
    тачиш ти.

    __ИСМЕНА__
    Каква ли полза имаш,
    Когато тъй ме унизяваш?

    __АНТИГОНА__
    Присмивам ти се, но със скръб голяма.

    __ИСМЕНА__
    С какво ли друго мога аз да ти помогна?

    __АНТИГОНА__
    За себе си грижи се: аз не ти завиждам
    И не желая твоето участие.

    __ИСМЕНА__
    Злочеста аз! Съдбата ти не мога
    да споделя!

    __АНТИГОНА__
    Избра си да живееш,
    аз пък — да умра.

    __ИСМЕНА__
    Не те ли молих аз…

    __АНТИГОНА__
    За мъдра ти се мислеше, ала такава
    съм аз — пред тези, що ги няма вече.

    __ИСМЕНА__
    Но ние с теб сме заедно виновни.

    __АНТИГОНА__:
    Живей, отдавна вече аз съм мъртва,
    обичана единствено от мъртви.

    __КРЕОН__
    И двете са безумни, виждам аз:
    едната е така родена, другата
    сега изгубва своя разум.

    __ИСМЕНА__
    Душата се променя от страдание
    и всичко е така нетрайно.

    __КРЕОН__ _(насмешливо)_
    Поне у теб — как инак би желала
    да споделиш на лошите съдбата!

    __ИСМЕНА__
    Как бих могла без нея да живея?
    __КРЕОН__
    Не говори за нея:
    сред живите я няма вече.

    __ИСМЕНА__
    Как? Уби
    невестата на своя син?

    __КРЕОН__
    Достатъчно
    жени и други има: за орача
    безкрайни са нивята плодородни.

    __ИСМЕНА__
    Девойка като нея няма друга.

    __КРЕОН__
    За своя син не искам аз такава
    жена порочна.

    __АНТИГОНА__
    Мили мой, Хемоне!
    Как те безчести самият твой баща!

    __КРЕОН__
    О, махай се, не искам аз да чувам
    за тебе и за твоята любов!

    __ХОР__
    Ще разделиш ли своя син
    от таз, която той обича?

    __КРЕОН__
    Смъртта ще ги разлъчи.

    __ИСМЕНА__
    Ще умре —
    спасение за нея няма!

    __КРЕОН__
    Тя ще умре — за теб, за мен, за всички!
    От тук ги изведете, роби,
    в затвора ги добре пазете —
    не трябва да ги виждат, нито да излизат,
    защото всеки гледа да избяга,
    когато мечът е увиснал над главата.

    Робите отвеждат Исмена и Антигона.

 

    Втори стазим

    __ХОР__

    Първа строфа

    Щастливци са, които нещастие не знаят!
    Горко на тез, които ги постигне
    проклятие от боговете — бедата
    от род на род ще се предава.
    Гонени от бурите тракийски
    сред тъмните подводни бездни,
    надигат се вълни, изравят пясък черен
    и с рев засипват бреговете с него.

    Първа антистрофа

    Още отколе в дома Лабдакидов*
    [* _… в дома Лабдакидов…_ — от името на Лабдак, цар на Тива, внук на Кадъм. Софокъл споделя възгледа за родовото проклятие, което споделя не само непосредственият извършител на престъпно деяние, но и лично невинните негови потомци.]
    всекиго стига нещастие грозно —
    първия прадед и сетния внук.
    Бог ги безжалостен гони и отдих не дава.
    Само един от дома на Едип
    крехка си вяра опази;
    грее сега тя
    с лъчи от надежда… Но вече и тебе
    с кървавий сърп те поженват, о, жертво.

    Втора строфа

    Може ли човешка гордост,
    Зевсе Гръмовержец,
    твойта мощ да надделее?
    Ти един се не поддаваш
    на съня, що все оборва
    на времето потока:
    вечно млад и вечно силен,
    на Олимп светлосияен
    с вечен блясък ти сияеш!
    Ние — бедни, слаби
    и преди, и днес,
    и утре — под властта сме
    на един закон:
    с него непричастно
    няма нищо, нищо!

    Втора антистрофа

    О, примамлива надежда —
    майка на тъги —
    ни увлича, като слъгва
    лекокрилите желания,
    и неопитните води
    към смъртта, когато мислят,
    че отиват те към слава
    и словата на мъдреца
    вечно паметни остават:
    бог кога желае
    злото на човека,
    то му се представя
    за добро —
    тогаз спасение
    няма от погибел.

 

    Трети епизод

    Отдалеч се показва Хемон.

    __ХОР__
    Царю, ето го Хемон,
    твоят син последен.
    Той дали не иде
    в скръб за Антигона,
    негова невяста,
    да оплаква свойто брачно,
    изгубено ложе?

    __КРЕОН__
    И без гадател ние по-добре
    ще го узнаем. Сетната присъда
    след като чу за своята невяста,
    ти с гняв ли дойде, синко, при баща си?
    Или каквото ний да сме решили,
    за тебе пак ще бъдем драги?

    __ХЕМОН__
    Татко,
    аз твой съм. Твоите праведни съвети
    ме ръководят, аз по тях и следвам.
    Какъв по-ценен брак за мен от онзи,
    във който ти си мой наставник.

    __КРЕОН__
    Тъй,
    мой синко, трябва всякога да мислиш,
    пред всичко имай бащината воля.
    Ако възнасят хората молби
    към боговете за чада послушни,
    то то е на врага да въздадат те
    за злото зло, и също кат баща си
    приятел с почест да посрещат.
    А онзи, който в своите чада
    поддръжка няма, за него
    ще рекат, че е обречен
    на мъки и на присмехи от враговете.
    Пази, мой синко, своя разум от
    съблазни женски, и помни: жената,
    с коя живот и ложе ще делиш,
    щом зла е, то и нейните обятия
    противни са. Каква по-лоша язва
    от зъл другар — и от такваз девойка,
    като от враг ти отвърни се; нека
    в Аида дири тя съпруг достоен,
    той като тя, една от целий град,
    на мойта заповед не подчини се.
    Но пред града лъжец
    не ще да бъда аз: тя ще умре!
    И нека моли се на Зевса, покровител
    на родството; защото, ако аз
    във своя дом нехайство не прощавам,
    то още повече не бих простил на чужди.
    В дома си който е добър, в града
    за справедлив почита се. Но онзи,
    законите престъпно който тъпче
    и над властта налага свойта воля,
    да не очаква моята похвала.
    Държавният глава, щом е избран,
    за всяко нещо трябва да се слуша:
    в голямо, в малко, в право и в неправо,
    и тоз избраник, казвам го направо,
    от своя дълг не ще се отклони;
    сред вихъра на битките безстрашен
    и мъжествен ще стои на своя пост,
    като на стража пред честта и верността.
    От безначалието няма по-ужасно:
    то заразява градове, съсипва
    къщи. Разпръсква в бой войски! Една
    покорността народите спасява,
    реда поддържа с разум и пред
    женските омаи не отстъпва.
    Ако ще паднеш, като мъж падни,
    и от жена по-слаб не се показвай.

    __ХОР__
    Ако ума ни старост не е взела,
    то струват ни се твоите думи прави.

    __ХЕМОН__
    От всичките блага, които боговете
    са ни дали, разумът най-висш е, татко!
    Не знам, нито пък мога аз да кажа,
    че ти не казваш право: но дали,
    в подобен случай всякога гласът
    на другите не е по-прав? И аз
    съм в положение да зная повече
    какво за теб говорят или правят,
    и връз кого се хули сипят. Твойто
    присъствие на всички вдъхва страх,
    пред теб не смее никой да изкаже
    за тебе думи неприятни. Но
    аз чувам как потайно из града
    окайват на девойката съдбата —
    и за постъпка славна как безславно
    умира най-достойна от жените.
    Нима онази, своя брат убит
    в сражение без гроб що не остави
    на псета и на хищни птици плячка,
    по-бляскава награда не заслужава?
    Такваз потайна носи се мълва.
    За мене, татко, скъпа преди всичко
    е честта ти. Наистина, каква
    чест по-достойна има за чедата
    от щастието бащино, тъй както
    и теглото за него? Затова,
    ти не мисли, че само твоите думи
    са истинни — а другото лъжа е.
    Знай, разумен който сам се мисли
    и отрицава у другите
    език и знания, той сам е пуст.
    И даже на`й мъдрец да е човек,
    не срам е още нещо да научи,
    пред истината да не е упорен…
    Виж тези гъвкави дървета над брега,
    когато буйният порой ги налети —
    привеждат се и скланят своите вейки;
    онез, що се възправят непреклонно,
    изтръгнати от корен често биват.
    И лодката с разперени платна,
    която срещу вятъра върви,
    подмятат я, разбиват я вълните.
    Смири гнева си, отстъпи! Макар
    и млад, бих могъл свойто мнение
    да кажа: най-доброто е човек
    да знае всичко; но понеже
    обикновено тъй не е, добре е
    ако се вслушваме и в чуждите съвети.

    __ХОР__
    О, царю! Ако говори вярно той,
    послушай го. И ти баща си слушай.
    И двамата говорите добре.

    __КРЕОН__
    На тез години аз нима ще вземам
    от децата ум?

    __ХЕМОН__
    Та какво от туй?
    Не възрастта се гледа, а делата.

    __КРЕОН__
    Престъпните дела ли да почитам?

    __ХЕМОН__
    Не казвам аз да се въздава почит
    на злините.

    __КРЕОН__
    А нима не страда тя
    от болестта на злото?

    __ХЕМОН__
    Инак мислят
    тиванците, съгражданите всички.

    __КРЕОН__
    Градът на мен не е ли подчинен?

    __ХЕМОН__
    Ти заговори сам като дете.

    __КРЕОН__
    Над таз земя не съм ли аз властител?

    __ХЕМОН__
    Принадлежи свободната земя
    на всички.

    __КРЕОН__
    Как, нима градът не е
    на онзи, който има власт над него?

    __ХЕМОН__
    О, как чудесно би царувал ти
    над пустата земя!

    __КРЕОН__ _(насмешливо)_
    Как храбро той
    воюва за жена!

    __ХЕМОН__
    Когато сам си ти като жена,
    за тебе трябва да се грижа.

    __КРЕОН__
    Как?
    Въставаш ти, негодник, връз баща си?

    __ХЕМОН__
    Грешиш ти против правдата.

    __КРЕОН__
    Греша,
    защото искам уважение
    на свойта власт?

    __ХЕМОН__
    Грешиш, когато ти
    божествений закон не уважаваш.

    __КРЕОН__
    О, слабодушний робе на жена!

    __ХЕМОН__
    Но роб на низки чувства аз не съм.

    __КРЕОН__
    Нима не са за нея всички твои думи?

    __ХЕМОН__
    За твойта чест, за мене и за всички
    подземни богове.

    __КРЕОН__
    Жена — не се
    надявай да я имаш вече ти.

    __ХЕМОН__
    Когато тя умре — и друг със нея
    ще умре.

    __КРЕОН__
    Ти смееш да заплашваш!

    __ХЕМОН__
    Безумни думи само гдето има.
    Защо да те заплашвам?

    __КРЕОН__
    Знай, за думите си
    ще се каеш, и безумни сам
    ще наречеш.

    __ХЕМОН__
    Нарекъл бих те аз
    безразумен, баща да ми не беше.

    __КРЕОН__
    Роб на жена, да хулиш престани!

    __ХЕМОН__
    Говориш ти, а отговор не искаш.

    __КРЕОН__
    Нали така? Тогава знай, кълна се
    в Олимп: не радост тебе те очаква
    за твоите хули. Доведете тук
    престъпницата горда — пред очите
    на нейния жених тя да умре.

    __ХЕМОН__
    Не, само не пред мене. Няма тя
    в мое присъствие да умре:
    очите ти не ще ме видят вече.
    Безумствай, но само пред онези,
    които искат да те слушат.

    Излиза.

    __ХОР__
    Царю,
    излезе гневен той. А безнадеждност
    в едно сърце тъй младо вдъхва страх.

    __КРЕОН__
    Да прави щото иска; и да може
    повече, отколкото на смъртните е позволено,
    пак няма той от смърт да ги спаси!

    __ХОР__
    Нима и двете мислиш да погубиш?

    __КРЕОН__
    Ти имаш право: няма да погубя
    оназ, която до трупа се не докосна.

    __ХОР__
    За другата каква смърт отреди?

    __КРЕОН__
    Аз ще поръчам да я отведат
    в пустинята, където
    човешки крак не стъпва. Жива там
    ще я заровя в пещера подземна;
    ще й оставя само толкова храна, та
    смъртта й да не оскверни града ни.

    Излиза.

 

    Трети стазим

    __ХОР__

    Строфа

    Ерос, бог непобедим!
    Ти, що властваш над всички
    земни властелини, който
    нежните ланити пазиш
    и на всякоя девойка;
    ти, морета що прелиташ,
    и в свърталищата влизаш
    на самотните сираци,
    от теб никой не избягва —
    ни безсмъртен, ни човек.
    И безумство обладава
    победените от тебе.

    Антистрофа

    Ти увличаш във неправда
    праведни сърца, за тяхна
    пагуба и грозна чест;
    в мирните семейства носиш
    крамоли и разпри. Само
    погледа невинен на девойка
    под отпуснати ресници
    над законите най-святи
    и божествени сияе —
    а над нас богиня
    Афродита, вечно млада
    за препятствия световни
    никакви не ще да знае.

 

    Четвърти епизод

    Отдалеч се появява Антигона, водена от стража.

    __ХОР__
    Волята на царя днешна
    тук пред гледката печална,
    аз самият наруших.
    Как сълзите си да скрия,
    като виждам да отива
    Антигона в тоя час
    не към брачен одър драг,
    а към мъртвите покои.

    Първа строфа

    __АНТИГОНА__
    Гледайте, граждани, днес за последен
    път аз пътувам и гледам последно
    светлия вечерен свят.
    Слънцето няма аз вече да видя:
    води ме мрачний Аид неотстъпно
    на Ахерон* към брега.
    [* Ахерон — една от реките в подземното царство.]
    На Хименея* честта ми убегна,
    [* Хименей — син на бог Аполон и музата Калиопа, божество — олицетворение на сватбената песен.]
    сватбена песен аз няма да чуя —
    мой е съпруг Ахерон.

    __ХОР__
    Вечна слава ти постигна,
    и при мъртвите отиваш
    не отвлечена от болест,
    ни пронизана от вражи меч,
    а единствена от всички живи
    волна, жива и свободна
    в Аида ти отиваш,
    със деня, при младини.

    Първа антистрофа

    __АНТИГОНА__
    Там на високия връх на Сипила,
    в камък превърна скръбта Ниобея*:
    [* Ниоба (Ниобея) — дъщеря на фригийския цар Тантал. Била горда със своите четиринадесет деца и не скривала гордостта си пред Латона, която родила само Аполон и Артемида. Аполон и Артемида отмъстили на Ниоба, като убили всичките й синове и дъщери. Самата Ниоба боговете превърнали в плачещ камък.]
    като листа от бръшлян,
    около нея нараснаха камъни…
    сняг я затрупва и дъжд я облива,
    тя неподвижно стои —
    лее в безмълвие сълзи поройни…
    — Днес и за мене приготви съдбата
    подобна на нейната смърт.

    __ХОР__
    Тя богиня бе родена,
    а пък ний сме смъртни рожби,
    человечески чада;
    но на онзи, що умира,
    всякога е позволено
    с богове да се равни.

    Втора строфа

    __АНТИГОНА__
    Смейте се вие… Защо ме, нещастна,
    вий оскърбявате? Още съм жива,
    с волята божия аз.
    Извор диркейски, честити граждани,
    Тива прекрасна с безброй колесници,
    вий сте свидетели как
    неоплакана аз от другарки —
    невинна отивам в земята,
    в новоизровений гроб;
    и в тоз нечуван гроб
    сама ще остана аз,
    ни мъртва между мъртви,
    ни жива сред живи.

    __ХОР__
    С гордост устреми се
    ти на справедливостта
    към блесналия трон.
    Чадо, ти защо се
    спря, разколебана?
    Види се, изкупваш
    бащин някой грях!

    Втора антистрофа

    __АНТИГОНА__
    С вашите думи разравяте вие
    в мойта душа най-горчивите рани;
    о, не напомняйте вий
    за злата съдба на баща ми,
    грозната чест на дома Лабдакидов,
    и пагубния му брак,
    майка и син, що на ложе престъпно
    сведе, та мене родиха — безбрачна
    днес да отида при тях.
    Братко мой, и твоят
    съюз бе нещастен*
    [* Антигона смята за причина за своята смърт брака на Полиник. Полиник се оженил за дъщерята на аргоския цар Адраст. Последица от този брак е участието му в похода срещу Тива и неговата смърт. Смъртта на Полиник задължава Антигона да изпълни „свещения дълг“ — погребението на мъртвия брат. Тя изпълнява дълга си, но е осъдена на смърт.]
    и умря ти напразно,
    моите дни покосил.

    __ХОР__
    То е благочестие
    мъртвите да тачиш;
    но онез, що власт
    имат — на властта им
    ти бъди покорна…
    Само твоята гордост
    те погубва днес.

    __АНТИГОНА__
    Сетен път пътувам днес
    без другари и безбрачна,
    неоплакана от никой.
    Няма веч да видя, клета,
    слънчевия лик свещен!
    Няма с сълзи на очи
    никой мен да пожалее.

    Креон излиза от двореца.

    __КРЕОН__
    Вие знайте ли — с стенание и плач
    престъпникът да може си помага,
    той нивга няма да ги прекрати.
    Водете я тогава вий по-скоро,
    и както ви казах, я затворете
    в подземната тъмница, и сама
    я оставете тамо да умре,
    или ако тя трябва да умре,
    заровена в гроб, жива да остане.

    __АНТИГОНА__
    О, гроб подземен, вечен мой приют,
    чертог мой брачен! Там отивам аз,
    где сенки толкоз мили зарад мен
    прибрала е при себе Персефона*!
    [* Персефона — богиня на плодородието; царица на подземния свят и на сенките на мъртвите, дъщеря Зевс и Деметра.]
    Днес слизам аз, последна между тях
    и най-злочеста, но в сърце с надежда,
    че там ще ме посрещнете със радост
    ти, татко мой, и нежна моя майко,
    и мили братко. С молитви аз,
    след вашта смърт телата ви обмивах,
    със почит ви редях и възлияния
    извършвах аз над гробовете ваши;
    а днес на смърт отивам аз, защото
    на Полиник тялото погребах.
    Това не бих направила за свойте
    чада, ако сама била бих майка,
    нито за своя мъж, като съпруга,
    щях да постъпя против вашта воля,
    о, граждани. А пък защо ли?
    Мъртъв мъж бих заменила с друг,
    и с други бих добила пак деца,
    да бяха те умрели — ала брат,
    кой би ми брата дал, когато
    и майка ми отиде, и баща ми
    там, откъдето няма връщане назад?
    Теб най-вече почитах, и затова
    осъди ме жестоко, мили мой.
    Той днес на робите поръча
    във гроб да ме насила отвлекат
    бездетна и незнаеща любов,
    на сладости съпружески незнайна,
    на майчината радост чужда.
    Злочеста, без другари, както виждаш,
    отива в гроба твоята сестра,
    отива жива между мъртъвците.
    Какъв закон божествен не зачетох?
    Злочеста аз, защо ли вдигам поглед
    към боговете? И кого от тях
    за помощ викам? Гина си безчестна,
    макар че там въздадох благочестие!
    Ако ли волята на боговете
    е в мнението общо — то тогава
    признавам се страдающа виновно;
    ако ли пък са моите съдии
    виновни — там не бих желала аз
    от мене по-ужасно да страдаят!

    __ХОР__
    Все тези бурни чувства
    душата й вълнуват.

    __КРЕОН__ _(към стражите)_
    Да не докара сълзи тази буря
    на тези, що се бавят да я водят!

    __АНТИГОНА__
    Тези думи бърз вестител на смъртта са.

    __КРЕОН__ _(към хора)_
    Напразно ти се не надявай; няма
    тя от смъртта да се спаси.

    __АНТИГОНА__
    Умирам,
    о, бащин дом, о, родни богове!
    Свърши се всичко вече.
    Стареи тивански, вижте как
    последна от дома
    на ваший цар върви на смърт
    за свойто благочестие.

    Стражите извеждат Антигона.

 

    Четвърти стазим

    __ХОР__

    Първа антистрофа

    Така от небесния свят бе лишена
    Даная* във медна тъмница:
    [* Даная — дъщеря на аргоския цар Акризий. На Акризий било предсказано, че ще умре от ръката на своя внук, който ще му роди Даная. Затова той я затворил в медна кула. Но Зевс проникнал при нея във вид на златен дъжд. Даная родила от него героя Персей, който убил дядо си.]
    макар че от славна рода, тя загина
    в гробница подобна запряна.
    При все че и Зевс сам при нея низхожда
    любовно, в дъжд златен превърнат,
    грозна е, мощна, съдбата:
    ни богатство, ни твърдини,
    ни войска, нито в морето
    черни кораби люляни
    не избавят, не спасяват!

    Втора антистрофа

    Така Дионис в пещерата затвори
    Дриантовий син* непокорен,
    [* Има се предвид Ликург, син на Дриант, митичен цар на тракийското племе едони. Той се възпротивил на въвеждането на култа към Бакх в своята страна, разгонил спътничките на бога — вакханките, а него хвърлил в морето. Наредил да изсекат всички лози. Бакх наказал със слепота Ликург, който посякъл своя син, защото го помислил за лоза.]
    едонския цар, за безумна му гордост;
    тъй всяко безумство изчезва:
    пред силата божия гневът се смирява
    в безсилната гръд человешка.
    Той се разкая, че Бакхус
    оскърби с горди думи;
    от вакханките, че грабна
    факлите и наскърби
    музите, богини нежни.

    Втора строфа

    Там, гдето се виждат скалите Киански,
    от бурно море разделени,
    на Босфорски бряг Салмидес, непристъпен
    там властва Арес, безпощадния.
    Нечакана смърт и ужасна постигна
    двоица Финееви сина:
    мащеха злобна извади
    очите им там със вретено
    и своите ръце с кръв обагри.
    Тъй в миг и навеки угасна
    божия свят зарад тях.*
    [* Хорът има предвид историята на Клеопатра, дъщеря на се верния вятър Борей, и нейните синове. Клеопатра била омъжена за Финей, цар на тракийския град Салмидес. Родила му двама сина — Плексип и Пандион. По-късно Финей за оженил за Идея и хвърлял Клеопатра в тъмница. Според една версия на преданието той сам, подбуден от Идея, ослепил синовете си. Според друга, която приема и Софокъл, Идея избола очите на Плексип и Пандион със совалка.]

    Втора антистрофа

    Нещастници, в скърби оплакваха там
    съдбата на своята майка,
    от древния царствен род Ерехтеев*;
    [* Ерихтей (или Ерихтоний) — древен атически герой, цар на Атина, син на Хефест и Гея.]
    Борей* в пещерите далечни
    [* Борей — бог на северния вятър.]
    я нея отхрани, отгледа грижовно
    и с своите бури погубва.
    От вихрен кон по-бърза
    тя побягна в горите
    непристъпни, — но и там
    нея Парките* стигнаха,
    [* Парки — латинското наименование на мойрите, трите сестри старици, дъщери на Нощта и богини на съдбата]
    както всички ни, мое чедо.

 

    Пети епизод

    Влиза прорицателят Тирезий, воден от дете.

    __ТИРЕЗИЙ__
    Старей тивански, ний вървиме двама.
    Но гледа сал единият от нас:
    че слепият не може без водач.

    __КРЕОН__
    Що има ново, драги ми Тирезий?

    __ТИРЕЗИЙ__
    Ще ти обадя: само слушай ти.

    __КРЕОН__
    Не съм отхвърлял твоите съвети,
    поне до днес.

    __ТИРЕЗИЙ__
    До днес честито
    държавния ни кораб управляваш.

    __КРЕОН__
    И много аз на теб дължа.

    __ТИРЕЗИЙ__
    Но знай,
    че твойто щастие бедата застрашава.

    __КРЕОН__
    Що има? Твоите думи ме смущават.

    __ТИРЕЗИЙ__
    Ще разбереш ти всичко, щом ти кажа
    предвестите на моето изкуство.
    Аз бях в свърталището, гдето
    предвестниците-птици се събират,
    и чух зловещ и гневен писък — с крила
    една се с друга биеха и скубеха
    те яростно там свойта перушина.
    Обзет от ужас, мъртвите от тях
    на жертвеника турих аз — и пламък
    не се въззе над него; разтопена
    маста им се изкапа в пепелта,
    с цвъртение и дим. И злъч се пръсна
    по въздуха: оголените кости
    разтлеяха. Това са предвещания
    зловещи — тях каза ми ги отрокът:
    той води мен, а аз народа водя.
    О, царю, знай — за твоята присъда
    тез ужаси града ни сполетяха.
    По храмове, по домове, навред
    разнесоха месата на убития
    Едипов син и птиците, и псетата.
    И затова ни нашите молитви,
    ни жертви боговете ни приемат,
    ни жертвен дим. И благовестен звук
    не дават вече птиците, напити
    с кръв от тялото на падналия мъж.
    Мисли за туй, мой синко! Всички ний
    грешим — така на смъртните е отредено.
    Ала сгрешилия човек не е безумен,
    нито нещастен — ако напразно
    не упорства, и се покае за греха си;
    упорството невежество показва.
    Към мъртвия бъди ти милостив,
    на падналия не мъсти. Каква ли слава
    над мъртвия да се погавриш, синко?
    А да послушаш благ един съвет
    приятно е, щом полза носи той.

    __КРЕОН__
    О, старче, аз единствен съм целта
    против когото в сговор мятате
    стрели. Сами гадателите мен
    не пощадиха; моите роднини
    на врага ме продадоха с измяна…
    О, радвайте се, сбирайте имот,
    индийско злато и янтар от Сарди*;
    [* _… индийско злато и янтар от Сарди…_ — в древността Индия била прочута с несметните си богатства; Сарди е столицата на Лидия, царството на баснословно богатия Крез.]
    но чрез това вий няма да сдобиете
    гроб за трупа. Не, дори орлите
    Зевсови да отнесат от
    кървавата плячка на трупа до неговия трон,
    не се боя от таз нечистота
    и няма да позволя погребение;
    защото знам, че с нищо боговете
    да оскверни не може человек.
    Най-хитрият от смъртните, Тирезий,
    на срамно се падение излага.
    С подкупна цел кога се предаде,
    на недостойни и лъжливи думи.

    __ТИРЕЗИЙ__
    Уви! Разбира ли, замисля ли се някой…

    __КРЕОН__
    Как? Какво
    тез твои празни думи означават?

    __ТИРЕЗИЙ__
    … какво съкровище е разумът
    за всички.

    __КРЕОН__
    Това е вярно.
    Както и че безразсъдството е висше зло.

    __ТИРЕЗИЙ__
    Това е злото, в теб което дреме.

    __КРЕОН__
    Не искам аз с обида да отвръщам,
    гадателю, на теб.

    __ТИРЕЗИЙ__
    Но правиш го. Пророческите думи
    нали сам ти подкупни назова?

    __КРЕОН__
    Гадателите за пари са жадни.

    __ТИРЕЗИЙ__
    А всичките тирани пък обичат
    безчестно да печелят.

    __КРЕОН__
    Ти знаеш ли, така като говориш,
    че си пред своите господари?

    __ТИРЕЗИЙ__
    Знам
    кому дължиш, че ти спаси града!

    __КРЕОН__
    Изкусен си гадател, но другар
    и на лъжата.

    __ТИРЕЗИЙ__
    С това ще ме принудиш
    да изкажа тайната, в душата ми
    запазена до днес.

    __КРЕОН__
    Говори.
    Но подкупът чрез твоите слова
    да не говори.

    __ТИРЕЗИЙ__
    Мислиш ли, че аз до днес
    съм само лъгал?

    __КРЕОН__
    Не ще разклатиш моето решение.

    __ТИРЕЗИЙ__
    Тогава знай: не много пъти още
    на слънцето кръгът ще се обърне,
    и смърт един от твоите любими,
    ще покоси — отмъщение ще бъде
    туй от онез, кои ги няма вече.
    Защото хвърли във Аида ти
    обречената на живот душа
    и я зарови жива в гроб; защото
    мъртвеца от приют лиши последен,
    обезчести трупа му; извърши
    онова, което не е властен
    ни човек, ни бог да го направи;
    за наказание, грозните Еринии*,
    [* Еринии — богини на възмездието, обитателки на подземния свят.]
    Аида и небето що владеят,
    час сгоден пазят да ти отмъстят
    и мъки мъките ще следват.
    Сега ще назовеш ли пак подкупни
    пророческите думи? Близо час е
    и ще изпълнят твоя дом стенания
    и плач. Ще се надигнат градове,
    в които пси и птици са развлекли
    от трупа непогребани меса
    и с неговия дух са осквернили
    домашните огнища. А стрелите,
    събудени от твоите поругания,
    аз гневно мятам в твоето сърце:
    ръката ми е вярна и летят
    те пряко към целта — за теб
    отърване няма!… У дома
    да си вървим, дете, и нека той
    на младите да вади своя гняв;
    да си вървим по-скоро: ще научи
    как пред съдбата гордостта си ще смири.

    Излиза.

    __ХОР__
    О, царю, гневен си замина той,
    като остави грозни предсказания!
    А откогато времето мени
    от черна бяла моята коса,
    не помня той лъжовно предсказание
    да е изричал.

    __КРЕОН__
    Както ти, уви,
    знам това и аз. И сърцето ми
    в смущение трепери — да отстъпя
    боя се, а да следвам — още повече!

    __ХОР__
    Креон, Менойкеев син, бъди разумен.

    __КРЕОН__
    Какво да правя? Казвай, аз ще слушам.

    __ХОР__
    Невинната от гибел избави,
    и за мъртвеца гроб създай.

    __КРЕОН__
    Да отстъпя,
    съветваш ме, уви, и аз прекланям:
    необходимост на това ме кара.

    __ХОР__
    Побързай, и заради себе си
    за тях се погрижи.

    __КРЕОН__
    Ето ме, отивам.
    По-бързо, роби, тичайте насам,
    и вие, с търнокопите, по-скоро
    побързайте към хълма там, отдалечен,
    самичък аз в тъмница я затворих
    и своята присъда сам отменям,
    като й връщам свободата. Кой знае
    дали най-мъдро е да се живее
    като пазител на престижа на закона.

 

    Пети стазим

    __ХОР__

    Първа строфа

    Ти, под много имена*
    [* _… под много имена / когото всички славят…_ — има се предвид Дионис, който наистина имал много имена и прозвища: Бромий, Евий, Якх, Дитирамб, Бакх (Бакхус) и др.]
    когото всички славят — гордост
    на кадмейската девица*,
    [* _… кадмейската девица_ — Семела, дъщеря на Кадъм и майка на Бакх.]
    син на Зевса Гръмовержец,
    Дионисий, покровител
    на полята италийски,
    на долини елевзийски,
    за Деметрини* тайнства
    [* Деметра — богиня на плодородието и земеделието, покровителка на брака. Дъщеря на Кронос и Рея.]
    гдето идват вси народи, —
    Бакхус, в Тива що живееш,
    родината на вакханки.
    Над Исменовия извор,
    тамо, где посени бяха
    драконските грозни зъби.*
    [* _… тамо, где посени бяха / драконските грозни зъби_ — според легендата Кадъм, основателят на Тива, трябвало да се бори с един дракон. Кадъм убил дракона и следвайки съвет на Атина, заровил зъбите му в земята. От драконовите зъби израсли първите жители на Тива.]

    Първа антистрофа

    Бакхус, който там седиш
    със сияен ореол
    на скалата двоевърха*,
    [* _… скалата двоевърха_ — планината Парнас, където се намирала Корикската пещера. Пещерата била обитавана от нимфи, които участвали във вакхическите празненства.]
    във вакхически игри
    корикийските нимфи бродят
    покрай извора касталски;
    ти, що от гората Низа,
    със бръшлян зелен обвита
    и обкичена с лозя,
    слизаш с хор свещени химни
    долу в улици тивански,
    град от тебе най-обичан,
    заедно със свойта майка,
    поразена от гърма.

    Втора строфа

    Днес, когато градът страда
    от жестоко зло, ела,
    като минеш склонове парнаски,
    чрез вълните морски, чрез проливи,
    в спасителен бяг.

    Втора антистрофа

    Ти, водач на хора звезден,
    със възторжения сонм
    деви Бакха славещи всенощно
    с песни, с танци — бог всерадостен,
    ела при нас!

 

    Екзод

    Влиза вестител.

    __ВЕСТИТЕЛ__
    Съграждани на Кадма, Амфиона*,
    [* Амфион — син на Зевс и Антиопа. Заедно с брата си близнак Зет построили крепостта на Тива.]
    живущи в светлите чертози,
    на смъртните животът е такъв,
    че аз не мога, той догдето трае,
    да го възхвалям, ни пък укорявам:
    защото по прищявка на съдбата
    към щастие той ту ни възвишава,
    ту пак в нещастие низвергва. Няма
    гадател, който би ни предвещал
    каква съдба ни в бъдеще очаква.
    Креон, града от гибел що спаси,
    и с власт дарен, за завист бе достоен.
    А днеска всичко в прах изчезна. Живи
    са мъртъвци за мен онез, които
    на щастието радостта изгубват
    завинаги. Богатство и величие,
    и сила имай: липсва ли ти радост,
    каквато имаш — всичко сянка е от дим.

    __ХОР__
    Каква ти вест нещастна носиш пак
    за царя наш?

    __ВЕСТИТЕЛ__
    Умряха вече те,
    а за смъртта виновникът е жив.

    __ХОР__
    Виновен кой е, мъртвите кои са?
    Ти отговори.

    __ВЕСТИТЕЛ__
    Хемон го няма вече: той умря
    от своята ръка.

    __ХОР__
    От своята ли,
    или от ръката на баща си?

    __ВЕСТИТЕЛ__
    Сам
    той с ръката си се умъртви,
    в гняв към баща си, заради смъртта
    на Антигона.

    __ХОР__
    Сбъдват се, уви,
    на стареца пророческите думи.

    __ВЕСТИТЕЛ__
    Щом това се сбъдна, и за друго
    вече трябва да се мисли.

    __ХОР__
    Виждам аз
    да иде тук злочеста Евридика,
    жената на Креон. За своя син
    дали е чула тя, или случайно
    из своите чертози е излязла?

    Влиза Евридика.

    __ЕВРИДИКА__
    Съграждани, чух разговора ви,
    когато аз из храма на Палада
    излизах. Тъкмо портите отварях,
    когато за семейното нещастие
    вест до слуха ми долетя. В несвяст
    аз паднах на слугините в ръцете.
    Каквато ще да бъде тази вест,
    подробно вий кажете ми я пак.
    Достатъчно съм патила и мога
    да изслушам всичко.

    __ВЕСТИТЕЛ__
    Всичко ще ти кажа,
    царице, нищо да укрия няма.
    Защо да лъжа, когато подир миг
    ти правдата ужасна ще узнаеш,
    и по-ужасна още след измама.
    Съпруга ти аз придружавах горе
    чак до високий хълм, на Полиника
    где тлей трупът, от псета разпокъсан.
    След като се молихме ний там на
    Хеката* и Плутон** да притъпят
    [* Хеката — богиня на подземния свят, магьосница с власт над тайнствените природни сили, господарка на душите, които напускат тялото.]
    [** Плутон (Аид, Хадес) — бог на подземното царство.]
    гнева си, и на трупа останките
    обмихме, съчки току-що набрани
    накладохме и трупа изгорихме
    над тях, и там издигнахме му гроб
    от родна пръст — а после в брачний трем
    на младата невяста под земята
    побързахме, там гдето ни Плутон
    очакваше. Един от нас дочу
    изпод земята вик сподавен. Той
    побърза на Креона да обади.
    Креон се спря пред пещерата там
    й чу плачевни думи: „О, злочестйй аз!“
    Покъртено, с въздишка промълви:
    „Не е ли туй най-грозното“ нещастие,
    което си приготвих сам? Достигна
    до слуха ми гласът на моя син.
    По-скоро вий, що идете след мен?
    При пещерата тичайте и вижте;
    като свалите плочата надгробна:
    Хемон това дали е, или аз
    от боговете съм измамен. Бързо
    изпълнихме ний неговите думи.
    И в пещерната глъбина видяхме
    обесената Антигона да виси
    на тънка връв от своите одежди.
    В обятията си трупа прегърнал,
    оплакваше той своята невяста
    без време тъй отвлечена в Аида,
    жестокостта си бащина, и своя
    брак злочест. Креон, като видя
    сина си, до него приближи:
    „Нещастнико, къде си? Какво направи ти;
    и на каква съдба си се обрекъл?
    Излез оттука, моля те излез!“
    Но мълком той в баща си впери поглед
    с презрение и своя меч двуостър
    измъкна. Царят плахо от удара
    се отклони и вън избяга. Гневен,
    нещастният, тогава своя меч
    към себе си обърна — и прониза
    гърдите си: но още във съзнание
    прегърна той с треперещи ръце
    трупа на свойта мила — тежко дишащ,
    опръска той с горещата си кръв
    на Антигона бледните ланити.
    При трупа падна труп. Тъй стана
    в чертога на Плутона брака им
    злочест: разбрахме всички, че прибързаността
    най-пагубна от всичките злини е.

    Евридика бързо излиза.

    __ХОР__
    Що значи туй? Царицата изчезна,
    без да пророни дума.

    __ВЕСТИТЕЛ__
    Смутен и аз съм. Ще ми се да вярвам,
    че тя избяга в нашето присъствие
    да не оплаква своя син злочест;
    но вътре, тя в палатите отиде,
    с робините си да оплаква
    семейната беда. За жена
    тъй мъдра няма що да се боим.

    __ХОР__
    Не зная… Но в беда еднакъв
    знак недобър е както безутешния им плач,
    така и мрачното безмълвие.

    __ВЕСТИТЕЛ__
    В палатите ще се промъкна аз,
    и ще узная дали в душата си тя
    не таи нещо пагубно за себе.
    Ти имаш право, че мълчанието
    понякога е по-злокобно.

    Вестителят излиза.

    __ХОР__
    Ето и самия цар. Той носи в своите ръце
    трупа на своето нещастие.
    Неговото тежко злощастие се крие
    не в престъпление на други,
    а в слепотата му единствено.

    Влиза Креон, носещ на ръце мъртвия си син.

    Първа строфа

    __КРЕОН__
    Уви, жестоко заблуждение
    на угнетения ми дух — убиец!
    Баща и син — убиец и убит!
    Тежко на мен! Умря
    ти, синко мой, без време —
    не твоята непредпазливост, а моята уби те!…

    __ХОР__
    Видя ти правдата, уви! Но твърде късно.

    __КРЕОН__
    Очи ми отвори бедата, уви! Порази ме
    с отровна стрелба, отмъстителний бог, затъми
    разума мой,
    и в път ме увлече на грозна жестокост,
    и моето щастие стъпка по пътя.
    Как са безцелни
    животът човешки, трудът ни на смъртни!

    Влиза слугата.

    __СЛУГА__
    О, царю, на всичките нещастия
    днес ти си властелин; на ръце
    едните носиш, а други те очакват
    там, в палата.

    __КРЕОН__
    Нима и още по-ужасно
    нещастие за мене има?
    Какво ли изпитание ме чака още?

    __СЛУГА__
    Жена ти, майката на твоя син
    я няма вече — и тя се с меч прониза.

    Първа антистрофа

    __КРЕОН__
    Плутон безпощадний, защо ми ти всичко, о, всичко
    най-мило отне? И ти, вестоносец, каква бе ужасна
    твоята реч?
    Мъртвецът с последен удар довърши…
    Какво каза? Как? Нима и това
    доживях —
    смъртта на жена ми след смъртта на сина ми?

    __ХОР__
    Сам погледни: трупът на Евридика.

    Внасят трупа на Евридика.

    __КРЕОН__
    Виждам, о, виждам нещастие ново!
    Какво ли ме още очаква?
    В ръцете ми
    скъпий ми син издъхна; а и други
    труп пред очите ми… О, синко мой клет,
    майко клета!

    __СЛУГА__
    Тя пред олтара падна поразена
    и склопи очи, който смъртна сянка
    бе покрила е креп отдавна;
    от плача за възславената смърт
    на Мегарей* и клетия Хемон
    [* Мегарей — син на Креон, който го пожертвал по заповед на гадателя Тирезий, за да спаси Тива от обсадата.]
    тя призова на твоята глава
    да падне мъст — за синовата смърт.

    Втора строфа

    __КРЕОН__
    Тежко, тежко на мен!
    От ужас аз треперя…
    О, няма ли накрая някой
    двуостър меч и в мене да забие?
    Нямат край
    нещастията мои!

    __СЛУГА__
    При смъртния си час тя тебе обвини
    за тази двойна смърт.

    __КРЕОН__
    Как, нима
    по своя воля
    свойте дни прекъсна?

    __СЛУГА__
    Двуостър меч тя в свойта гръд заби,
    Когато чу за страшната съдба на своя син.

    __КРЕОН__
    Тежко, тежко на мен —
    виновникът единствен!
    О, вярно е — убих я аз!
    По-скоро вън ме отведете,
    верни роби:
    живот за мене вече няма!

    __ХОР__
    Наистина — бедите настоящи
    са по-жестоки в свойта бързотечност.

    Втора антистрофа

    __КРЕОН__
    Ела, ела, о, смърт,
    смърт сетна, порази ме —
    едно те моля да ми донесеш:
    желан, спокоен отдих.
    Ела, ела!

    Да не дочакам утро!

    __ХОР__
    За бъдеще говориш ти; а ние
    за настоящето да се погрижим;
    за бъдеще се грижат боговете.

    __КРЕОН__
    Аз боговете моля да изпълнят
    последните ми жалби.

    __ХОР__
    Остави
    ти своите жалби: няма избавление
    за смъртния от хода на съдбата!

    __КРЕОН__
    Махнете го оттук
    убиеца безумен
    на своя син и неговата майка.
    Къде ли, о? Изгубих всичко вече —
    страшна мъст
    главата ми постигна.

    __ХОР__
    Към щастие ли се стремиш — бъди
    ти преди всичко мъдър,
    на боговете волята света
    не дръзвай да престъпваш;
    безумецът го стига тежка скръб —
    тъй мъдростта познава.

 

    Александър Ничев
    „Антигона“ на Софокъл

    За „Антигона“ древните зрители удостоили Софокъл с военното звание стратег. Днешната наша публика изпраща тази трагедия с възторжени, дълго нестихващи ръкопляскания. „Антигона“ е близка на зрителите на две общества, между които лежат други две общества. Това значи, че тя принадлежи към вечните творби на световната литература. Защото „Антигона“ и днес задоволява нуждата на човека от поезия; защото и днешният зрител открива в образите й прототипове на своето време.
    А тази творба почива върху традиция, която се измерва не с векове, а само с няколко десетилетия. За по-малко от половин век геният на Есхил създава трагедията в онзи вид, в който тя съществува и днес, а Софокъл я довежда до съвършенство. Каква активност в полето на трагическата драматургия, каква теоретическа и практическа работа предполага фактът, че още към средата на V в. пр.н.е. трагедията е окончателно оформена! Впрочем по тези въпроси красноречиво говорят античните свидетелства, които изброяват 92 драматически творби на Есхил и 123 на Софокъл. Но древността съобщава и за техни съвременници, чиито многобройни произведения не са достигнали до нас. А няма защо да се изтъква очевидното: че тази богата продукция на трагическите поети въплъщава конкретни техни естетически възгледи, начала, системи.
    Понеже Софокловата трагедия е резултат не само на творческите възможности на Софокъл, но и на Есхиловата драматургическа традиция, в „Антигона“ съвсем естествено ще открием редица творчески принципи, прилагани от Есхил. Ако трагедията у Есхил престава да бъде кантата, ако тя има онзи минимален брой актьори, който я прави драма, ако лирическите части в нея са намалени, за да получи превес диалогът, всичко това е налице и у Софокъл. Но Софокъл полага по-нататъшни усилия във всяко от тези отношения. Той намалява още повече лирическите партии, за да изпъкне още по-добре диалогът, разширява състава на хора, за да го изтъкне като внушителен представител на едно обществено мнение, увеличава броя на актьорите от двама на трима, разширявайки по още един начин възможността за драматически сблъсъци. Така по отношение на тези важни страни на трагедията, на която Есхил пръв отдава дължимото внимание, Софокъл прави нов принос и утвърждава традицията на своя учител. Целесъобразността на Софокловите нововъведения признал и сам Есхил, който, както смятат, под негово влияние увеличил броя на актьорите в по-късни свои творби.
    Но Софокъл се проявява като поет-новатор и в други отношения.
    В Есхиловата постановка на въпроса за трагическия герой има очевидна двойственост. От една страна, неговите герои се подчиняват на могъща и непреодолима съдба, под чиито удари падат, не успявайки да изявят своята воля за борба и победа. От друга страна обаче, у Есхил има и активни герои, вдъхновени от ясна цел, която преследват с цялата енергия на своето същество.
    Мисълта за неотвратимата съдба, изглежда, смущава Софокъл. Поради това неслучайно в последната си трагедия „Едип в Колон“ той изтъква абсурдността на идеята за наследената виновност. Но дори когато тази идея прозвучава в неговата драма, тя не звучи с Есхиловата безотрадност. Софокловите герои, дори когато са обречени, сами определят линията на своето поведение и встъпват в двубой със съдбата.
    Един от примерите, които могат да бъдат посочени, е трагедията „Антигона“. Тя показва, че идеята за съдбата живее в съзнанието на поета. Така Антигона свързва страданията на последното поколение от рода на Лабдакидите с делата на родителя:

    Исмено, сестро, нямат край бедите,
    които наследихме от Едип,
    с които ни е до живот отрупал.

    Софокловият Хор също смята, че Антигона, като загива, заплаща родителско прегрешение. Трагическият герой съвсем не трябва да прояви осъдителна дейност, за да претърпи катастрофа — той е обречен на гибел просто поради кръвната си връзка със съгрешили предци. Но за Софокъл това не е достатъчно. Дори един обречен герой не бива да падне така, както пада дървото под секирата на дърваря или тревата под косата на косача. Неговите герои са активни същества, те си поставят цел, за която се борят, те, както казва Аристотел, знаят към какво трябва да се стремят и какво да избягват. Целта си те преследват със страст, която ги довежда до стълкновение с всички враждебни сили, та дори с преследващата съдба. И ако в края на краищата героят все пак претърпява катастрофа, тя не се обосновава просто с факта, че той е издънка на виновен род. Софокловите герои сами определят пътя, който ги извежда към нерадостната им участ. И тогава старата версия на мита, според която героят страда по наследство, и тази, която дава Софокъл, се свързват само чрез един общ елемент — катастрофата на героя. Само чрез катастрофата — защото обосновката на тази катастрофа в двете версии не съвпада. Старата версия осъжда героя заради неговия произход. Софокъл, който следва мисълта на древния мит, не може да не обрече героя си на гибел, но мотивира гибелта му с неговите лични качества и дела.
    Затова, независимо от мнението на Хора, Софокловата Антигона загива не като потомка на съгрешили предци. Нещо повече: потомката на греховния род на Лабдакидите се превръща в положителен герой. Тя носи осъзната морална цел, за която се жертва. Смъртта й е обоснована с мотивите на нейната борба в защита на един свещен дълг, а не със странната вече логика на преследващата съдба. В това отношение Софокъл има очевидна заслуга: той съдейства за окончателната победа на новите морално-правни норми над законите на родовото общество.
    При тази постановка на въпроса за трагическата вина задачата на поета очевидно се усложнява. Той не желае да свърже катастрофата на героя със съдбата, която го преследва, изненадва и поразява. Героят трябва да бъде показан в облик, който достатъчно обосновава неговата катастрофа. Поведението му трябва да бъде предпоставка за недвусмислено заключение относно мотивите на печалната му участ. Това означава, че героят не може да бъде разглеждан само или предимно като обект на съдбата. Сега той самият превръща в обект съдбата, срещу която отправя своите усилия на мислеща и борческа личност. Той е вече с подчертани качества на субект и субективните му качества правят разбираем неговия жребий.
    Всичко това изяснява една важна черта на Софокловото творчество, оценена още от древните зрители и читатели. Софокъл е майстор на богато изявения характер, той, както гласи античното свидетелство, е „творец на характери“, ήθοποιος;. А когато се вземе под внимание, че понятието ήθος означава личното, своето в характера, онова, което не се извежда от наследствени предразположения, става ясна връзката между двата съществени факта — че поетът изтласква на заден план съдбата и че се проявява като забележителен изобразител на характери.
    Но за да се изостави идеята за преследващата съдба, значи да се изостави и идеята за преследвания род, защото обект на съдбата е не една отделна личност, а ред поколения на един прегрешил род. Предмет на Софокловата трагедия стават делата на личността, които поетът оценява като достатъчна своя цел. Той не ги свързва с делата на минали поколения и не изтъква връзки, които обременяват потомците така, както и предците. Но това води и до структурни промени в неговата трилогия, особено осезаеми при сравнение с Есхил. Докато Есхиловата трагедия е органическа съставка на трилогията, докато отделната негова трагедия, разглеждана вън от трилогията, остава често не напълно разбираема, трагедията у Софокъл е независима, завършена и разбираема сама по себе си. И ако все пак на драматически състезания Софокъл се представял с трилогии, това не опровергава току-що казаното, а означава, че неговата трилогия е нещо различно от тази на Есхил. Софокъл се представял с трилогии, за да се съобрази с традиционната и задължителна за трагическия поет форма. Иначе неговата трилогия съдържа самостоятелни цялости, докато трилогията на Есхил е по-скоро едно произведение в три акта, всеки равен на трагедия.
    „Антигона“ принадлежи към същия сюжетен кръг, към който се отнасят и трагедиите „Едип цар“ и „Едип в Колон“. Те всички са посветени на трагичните събития в двора на таванските царе. „Едип цар“ е начало на верига от злочестини, които продължават в „Едип в Колон“ и „Антигона“. Разглеждани в този ред, трите драми показват удивителна последователност в развоя на изобразяваните събития. И все пак те не съставят трилогия, за което впрочем говори и тяхната хронология: „Едип цар“ е от около 428 г., „Едип в Колон“ — от 401 г., а „Антигона“ — от 442 г. При това всяка от тях е завършена, независима и разбираема сама по себе си творба.*
    [* Но в редица Софоклови издания — например в българското (София, 1956) — се възприема редът, който трите трагедии биха имали в една евентуална трилогия. Това се прави с оглед да не се наруши посечената последователност на събитията в тях.]
    С основните нововъведения на Софокъл са свързани някои ефекти на неговата драма. Това, което характеризира Софокловата трагедия, е — за да употребим израз на Аристотел — заплетеното действие. И наистина зрителят не винаги е в състояние веднага да долови посоката, в която ще се развие нейното действие. Катастрофата на героя не се осъществява нито веднага, нито по права линия. Софокловата трагедия познава зигзагообразния ход на действието, трагическата ирония, перипетията и узнаването, чрез които постига максимална въздействена сила. Разбира се, някои от тези драматургически похвати срещаме и у Есхил, но едва Софокъл създава типичната заплетена драма.
    Трагедиите на Софокъл не представляват открита проповед на онова, което поетът смята за правилно. Обикновено те само поставят един проблем, чието решение нито се дава, нито се внушава от самото начало. Следователно Софокъл смята за достатъчно да подтикне мисълта на зрителя към активност. При това той не се бои да постави въпросите така, че разрешението, което сам не смята за правилно, да изглежда — поне до известен момент от развитието на действието — правилно и логично. Така Софокъл постига целта си по ефектен начин: той не само изтъква правилното решение на проблема, но и опровергава неправилното, което, независимо от дадената му преднина, се оказва нежизнеспособно.
    Това е характерно и за „Антигона“. Софокъл не определя предварително героите си като положителни и отрицателни, нито веднага дава разрешението на въпроса, поставен от трагедията. И наистина, кой е прав. Антигона или Креон? Прологът внушава, че носителка на истината е Антигона. Но следва появата на Креон, който обосновава поведението си така убедително, че Хорът без колебание застава на негова страна. По един и същи въпрос, в едно и също време, прави се оказват и двамата герои — което не е възможно. Но тази постановка на въпроса изостря критическата способност на зрителя. От друга страна, проблемът започва постепенно да подсказва своето решение, а и сам поетът чрез следващи появи допринася за това.
    Ето фазите на постепенното изясняване на проблема в „Антигона“:
    Чрез сблъсъка си с Креон Антигона не успява да създаде обществено мнение, което да бъде на нейна страна. По-късно известен успех, който е успех на Антигонината кауза, спечелва Хемон. Хорът е принуден да признае това:

    О, царю! Ако говори вярно той,
    послушай го. И ти баща си слушай.
    И двамата говорите добре.

    Одобрението към думите на Хемон е изречено така, че краят на приведената реплика, преценяван обективно, прозвучава комично. Хорът преценява като правилни думите и на Хемон, и на Креон, макар че двамата застъпват непримирими гледища. Накрая очите на Хора широко се отварят за истината, която явно не е на страната на Креон. Но това става едва тогава, когато на сцената се явява жрецът Тирезий. Думите на жреца постигат своето. Хорът престава да държи страната на Креон, комуто доскоро е съчувствал, и сам се старае да го отклони от пътя, който до неотдавна е смятал за правилен. Смутен и разтревожен, Креон е готов да изостави погрешната позиция, да отмени греховните си заповеди, но вече със закъснение, което му струва много скъпо. Сполетелите го нещастия идат да покажат съвсем нагледно на чия страна е истината, така умело маскирана в началните появи на трагедията.
    Софокъл усвоява и принципа на конфликтността, тъй широко застъпен у Есхил. Четири сцени в „Антигона“ представляват стълкновения. Прологът е сблъсък между Антигона и Исмена, първият епизод — между Креон и Антигона, вторият — между Креон и Хемон, третият — между Креон и Тирезий. Креоновите антагонисти, въпреки общата кауза, която бранят, не се превръщат в двойници. Всеки от тях е особено оцветен не само поради неизбежността на някои външни белези — пол, възраст, положение в държавата. Ако Антигона се опълчва срещу Креон, тя прави това като поборница на своя дълг и като сестра на мъртвия Полиник. Хемон върши същото и по съображения, които импулсират влюбения момък, а Тирезий — защото е пълномощник на боговете, загрижен за града, който трябва да плаща за греховните стъпки на своя владетел.
    Статичните герои са чужди на „Антигона“. Поетът раздвижва образите и при различни герои постига това по несходен начин. Така е с Исмена, с Креон и с Хора. Исмена, нерешителна и плаха, първоначално е антагонистка на Антигона. По-късно събитията я променят. Подвигът на Антигона вдъхва смелост дори на нея. Сега тя иска да сподели участта на сестра си и се обявява за нейна съучастница. Хорът също претърпява видимо развитие. Той, безусловният крепител на Креон, чувства колебание след сцената с Хемон и стига до отмятане от Креон след срещата с Тирезий. Креон, непоклатимият в сцените с Антигона и Хемон, по-късно, след зловещото Тирезиево предсказание, изгубва своята твърдост, той е сломен. Трима героя на трагедията по различен път и с нееднакво темпо се приобщават към истината на Антигона, към истината, която първоначално са отбягвали или не са виждали.
    Но особено интересна в своите драматически изяви е Антигона. Тя дръзва на подвиг, който не е по силите на женската природа. Неслучайно, когато чува, че „някой“ извършил погребалния обред на Полиник, Креон извиква:

    Какво говориш? Кой мъж се осмели?

    По-нататък той допуска, че не просто мъж, а мъже са престъпили неговата заповед: тези мъже, смята той, са стражите, които недоволстващи граждани са подкупили. Нему и през ум не минава онова, което зрителят знае от пролога: че тази до невъзможност дръзка постъпка принадлежи на едно момиче. Антигона се държи непоколебимо пред властника и твърдо посреща смъртната присъда. Но после, в големия комос на трагедията, тя се проявява и като нежно, женствено същество, което жали за погубената си младост. Това не е нито отстъпление от първоначалната концепция за образа, нито непоследователност в обрисовката му. Твърдостта и сълзите са напълно съчетаеми прояви. Очаквайки своя горчив край, Антигона не се разкайва, че е извършила делото си. Трагедията не предлага дори загатване в подобен смисъл. Представяйки Антигона и твърда, и нежна, поетът е изобразил същество, чувствително — както всяко човешко същество — към онези прости радости, без които, както казва Вестителят, човекът е жив мъртвец.
    Тук бихме могли да приведем една успоредица. Към прочутите следсофоклови „Антигони“ принадлежи тази на Виторио Алфиери. Антигона на Алфиери е изваяна сякаш от камък. Тя е твърда не само когато се намира пред царя, но и в негово отсъствие. Тя неудържимо се стреми към смъртта и се бои да не би някаква нежност да размекне сърцето й. Тя е глуха за молбите на Хемон, за чиято любов узнава едва след като бива осъдена на смърт. Ето нейните думи, отправени към стражите:

    Но бързо, да вървим! Тъй бавна стъпка
    не подобава на човек, постигащ
    желана цел… Нима ще видя милост
    от вас?… Не, да вървим! В очи те гледам
    ужасна моя смърт, и пак не тръпна!

    Подобни герои не са невъзможни, фанатичният устрем към смъртта, разбира се, може да бъде предмет на изкуството. Алфиери е изобразил една фанатична Антигона и това е негово право на творец. Неговата Антигона не прилича на Софокловата, за която е валидно онова предписание на Аристотеловата „Поетика“, според което героят на една образцова трагедия трябва да прилича на обикновения човек, на театралния зрител, на читателя.

 

    Сергей Радциг
    Други произведения на Софокъл*

    [* Този текст е част от книгата „История на старогръцката литература“ на руския професор по класическа литература Сергей Иванович Радциг, бълг. издание през 1969 г. — Бел. NomaD.]

    По сведенията, които имаме, Софокъл е написал 123 драми, но до нас са достигнали само седем, които можем да подредим по време така: „Аякс“, „Трахинянки“, „Антигона“, „Едип цар“, „Електра“, „Филоктет“ и „Едип в Колон“. Датите на поставянето им не са точно установени. Известно е само, че „Филоктет“ е поставена през 409 г., „Едип в Колон“ в 401 г., вече след смъртта на поета; „Антигона“ се отнася по всяка вероятност към 442 г. Има основание да се смята, че „Едип цар“ е поставена около 428 г., тъй като описанието на настъпилия мор в Тива прилича на отклик на преживяната през 430 и 429 г. епидемия в Атина. „Аякс“, която представлява сатира срещу спартанците, е поставена очевидно преди сключването на тридесетгодишния мир с тях през 445 г. През 1911 г. в Египет са открити върху папирус доста големи откъси от сатирската драма „Следотърсачи“, която по всяка вероятност се отнася към ранните произведения на поета.
    Съдържанието на всички тези произведения е взето от трите митологически цикъла: от троянския — „Аякс“, „Електра“ и „Филоктет“; от тиванския — „Едип цар“, „Едип в Колон“ и „Антигона“; сюжетът на „Трахинянки“ е взет от преданието за Херакъл. По-нататък съдържанието им се разглежда според различните цикли и предания.
    Сюжетът на __„Аякс“__ е заимстван от циклическата поема „Малка Илиада“. След смъртта на Ахил Аякс, като най-доблестен воин след него, се надява да получи неговите доспехи. Но те биват дадени на Одисей. Тогава Аякс, виждайки в това интрига от страна на Агамемнон и Менелай, решава да ги убие. Обаче богиня Атина му замъглява ума и вместо своите врагове, той избива стадо овце и крави. След като идва на себе си и вижда какво е направил, той осъзнава своя позор и решава да се самоубие. Неговата жена Текмеса и верните му воини, които съставят хора, като се страхуват за него, внимателно следят постъпките му. Но той излъгва бдителността им, отива на пустинен бряг и се пробожда с меч. Агамемнон и Менелай замислят да отмъстят на загиналия свой враг, като оставят тялото му непогребано. Но за правата на покойника се застъпва брат му Тевкър. В негова подкрепа е и самият благороден противник — Одисеи. По такъв начин всичко завършва с нравствената победа на Аякс.
    По сюжет __„Електра“__ прилича на „Хоефори“ от Есхил. Но главно действащо лице в трагедията на Софокъл не е Орест, а неговата сестра Електра. Орест, идвайки в Аргос, съпроводен от верния си приятел и другар Пилад, чува воплите на Електра, но бог е заповядал той да извърши отмъщението с хитрост и затова никой не трябва да знае за неговото пристигане. Електра разказва на жените от хора за своето тежко положение вкъщи, тъй като не може да търпи подигравките на убийците с паметта на нейния баща и им напомня за чакащата ги мъст от Орест. Сестрата на Електра, Хризотемида, изпратена от майката да извърши умилостивителни обреди на гроба на баща си, донася вестта, че майката и Егист са решили да затворят Електра в подземие. След това влиза Клитемнестра и се моли на Аполон да отмени бедата. В това време се явява приятелят на Орест като вестител, изпратен от дружеския цар, и съобщава за смъртта на Орест. Известието хвърля в отчаяние Електра, а Клитемнестра тържествува, защото се освобождава от постоянния страх. Едновременно с това Хризотемида, като се връща от гроба на баща си, разказва на Електра, че е видяла там надгробни обреди, които никой друг освен Орест не е могъл да извърши. Електра опровергава нейните догадки, като й предава полученото известие за неговата смърт и й предлага да извършат отмъщението с общи сили. Тъй като Хризотемида отказва, Електра заявява, че ще извърши всичко сама. Орест, като пратеник от Фокида, донася погребална урна и като познава в тъгуващата жена своята сестра, й се открива. След това той убива майка си и Егист. За разлика от трагедията на Есхил, при Софокъл Орест не изпитва никакви мъки и колебания при убийството и трагедията завършва с победно тържество.
    Трагедията __„Филоктет“__ е изградена върху сюжет от „Малката Илиада“, Филоктет се отправя към Троя заедно с други гръцки герои, но по пътя на остров Лемнос бива ухапан от змия така, че раната не заздравява и издава страшно зловоние. За да се избавят от Филоктет, който е станал тежест за войската, по съвета на Одисей гърците го оставят на острова. Само с помощта на лъка и стрелите, които му бил подарил Херакъл, болният Филоктет поддържа своето съществуване. Но ето, гърците получават предсказание, че без стрелите на Херакъл Троя не може да бъде превзета. Одисей се наема да ги получи. Като се отправя за Лемнос със сина на Ахил, младият Неоптолем, той го накарва да отиде при Филоктет, да спечели неговото доверие и да завладее оръжието му. Неоптолем така и прави. Но след като вижда безпомощността на доверилия му се герой, той се разкайва за своята измама и връща оръжието на Филоктет, като се надява, че ще го убеди доброволно да отиде в помощ на гърците. Но Филоктет, след като разбира, че Одисей е извършил нова измама, категорично отказва. Обаче в съгласие с мита той все пак взема участие в превземането на Троя. Софокъл разрешава това противоречие с помощта на особен похват, който често прилага Еврипид: когато Филоктет се готви с помощта на Неоптолем да се отправи към родината си, пред него се появява обожественият Херакъл (т.нар. deus ex machina) и предава на Филоктет заповедта на боговете да се отправи към Троя, а за награда му обещава изцеряване от болестта. Сюжетът по-рано е бил обработен от Есхил и Еврипид.
    От митовете за Херакъл е взет сюжетът и за трагедията __„Трахинянки“__. Тази трагедия носи името си от хора на жени от грах Трахин, в който живее Деянира, съпругата на Херакъл. Минали са вече петнадесет месеца, откакто Херакъл я е оставил, като й е определил този срок за чакане. Тя изпраща сина си Хил да го търси, но в това време пристига пратеник на Херакъл с вест за близкото му завръщане и с плячка, между която е и пленницата Йола. Деянира узнава случайно, че Йола е царска дъщеря и че заради нея Херакъл е предприел този поход и е разорил град Ехалия. Като желае да възвърне загубената любов на съпруга си, Деянира му изпраща риза, напоена с кръвта на кентавъра Нес. Нес, умирайки от стрелите на Херакъл, й казал, че неговата кръв има такава сила. Но изведнъж тя получава известие, че Херакъл загива, тъй като ризата се долепила до тялото му и започнала да го гори. В отчаяние тя се самоубива. Когато след това донасят страдащия Херакъл, той иска да накаже жена си, но узнава, че тя е умряла и че неговата гибел е отмъщение на убития някога от него кентавър. Тогава той заповядва да го занесат до върха на планината Ета и там да го изгорят. В основата на трагедията по такъв начин е залегнало съдбовно недоразумение.
    С най-голяма известност се ползват трагедиите от таванския цикъл. Като първа според развитието на сюжета трябва да бъде поставена трагедията __„Едип цар“__. Едип, без да подозира, извършва страшно престъпление — убива баща си Лай и се оженва за майка си Йокаста. Постепенното разкриване на тези престъпления оформя съдържанието на трагедията. Като става цар на Тива, Едип в продължение на много години царува благополучно. Но изведнъж в страната започва мор и оракулът казва, че причина за появяването му е убиецът на цар Лай, който пребивава в страната. Едип започва разследване. Става ясно, че единственият свидетел на убийството е роб, който сега пасе царските стада в планините. Едип дава нареждане да го доведат. В това време пророкът Тирезий обявява на Едип, че самият той е убиецът. На Едип това се струва така невероятно, че той вижда в това твърдение интрига от страна на своя шурей Креон. Йокаста, като желае да успокои Едип и да покаже лъжливостта на пророчеството, разказва как тя е имала син от цар Лай, когото тя и мъжът й, страхувайки се от изпълнението на страшното предсказание, решават да погубят и как след много години бащата бива убит от някакъв разбойник на място, където се кръстосват три пътя. При тези думи Едип си спомня, че веднъж на също такова място той е убил някакъв почтен мъж. В него се прокрадва подозрението, че може би убитият от него човек е таванският цар. Но Йокаста го успокоява, като се позовава на думите на овчаря, че там е имало няколко разбойника. По това време вестител, дошъл от Коринт, съобщава, че цар Полиб, когото Едип смята за свой баща, е починал. Оттук става ясно, че Едип не е син на Полиб, а само негов храненик. След тава от разпита на таванския овчар се изяснява, че Едип е същото онова дете, което Лай заповядал да убият, и следователно той, Едип, е убиецът на своя баща и е женен за своята майка. В отчаянието си Йокаста се самоубива, а Едип се ослепява и се осъжда на изгнание.
    В __„Едип в Колон“__ се представя как слепият Едип странства, съпроводен от своята дъщеря Антигона, и как пристига в Колон, където намира покровителство от атинския цар Тезей. В това време таванският цар Креон, като узнава предсказанието, че Едип след смъртта си ще бъде покровител на онази страна, в която умре, се опитва насила да го върне в Тива. Обаче Тезей не допуска такова насилие. След това при Едип идва синът му Полиник, за да иска неговата благословия в похода срещу своя брат Етеокъл. Но Едип проклина и двамата си сина. След заминаването на Полиник Едип чува зов на боговете и съпроводен от Тезей, отива в свещената горичка на Евменидите, където намира успокоение, погълнат по волята на боговете от недрата на земята. Тук Софокъл използва местното колонско предание.
    Сатирската драма __„Следотърсачи“__ е написана по сюжет от Омировия химн към Хермес за похищаването на чудесните крави на Аполон. При търсенето им Аполон се обръща за помощ към хора на сатирите. А те, привлечени от звуците на лира, изнамерена от Хермес, се досещат кой е похитителят и намират откраднатото стадо в пещерата.

@bgmateriali.com