СОФОКЪЛ – „АНТИГОНА“
ТРАГЕДИЯТА НА СИЛНИТЕ ЛИЧНОСТИ В ДРАМАТА

 

      Драмата „Антигона“ е любимата творба на нейния автор — Софокъл. Със своята идеална композиция и с поставените в нея проблеми тя дава основание на древните елини да я нарекат „Царица на трагедиите“. Всъщност те са имали пълно право, след като и днес тя звучи актуално.
      Творбата е изградена около конфликта между смелата девойка Антигона, защитаваща Божиите измерения в живота, и властимащия тиранин Креон, обхванат от гняв и целящ лично благоденствие. Това е сблъсък на две много силни и твърди личности, всяка от тях, вярваща в правотата си, готова на всичко, за да постигне целта си. Чрез поредица от сблъсъци Софокъл успява да ни направи съпричастни на преживяванията на героите, които, колкото и различни да изглеждат, всъщност имат много общо — тяхната силна и борбена натура, устремена към осъществяване на намерението им, но тласкаща ги към зло, нещастие и смърт.
      Още в пролога на драмата става ясно, че героите сами ще определят съдбата си. Водени от своите идеали — власт и морал — те ще преминат през различни перипетии, за да достигнат до истината.
      Прологът въвежда читателя в конфликта, като му представя сблъсъка между двете сестри Антигона и Исмена. Отказът на Исмена да помогне на сестра си да погребат своя брат не само че не разубеждава Антигона, а я стимулира да продължава да се бори:

                    Но остави ме с моето безумие
                    да страдам! Знам, не ще
                                      пострадам толкова,
                    че да не бъде мойта смърт — прекрасна
                    смърт!

      Антигона е взела вече решение — избира вместо живот, изпълнен с чувство за дълг и вина, смърт в името на идеала си. Тя не се страхува и смело следва целите си, които са подкрепени от силата на боговете и божествените закони. Чрез контраста между нея и сестра й явно са противопоставени робският страх и покорството на Исмена и смелостта и жертвоготовността на Антигона. По този начин изпъкват качествата на самоотвержената девойка, подчертавайки нейните нравствени ценности.
      В образа на Антигона Софокъл е вложил разбиранията си за нравствените порядки, божествените неписани закони и за човешкия морал.
      Прологът дава едностранчива представа за възникналия конфликт. В първи епизод се въвежда образът на Креон и неговата гледна точка. В монолога си тиванският цар се показва като мъдър владетел, защитаващ правдата, готов на всичко в името на народа.
      Читателят/зрителят вече не стои твърдо на страната на Антигона, защото пред него се разкрива още една силна личност с идеали. Креон е цар на Тива, избран е от боговете, издава заповеди съобразно държавните закони. Но в диалога между него и стражата Креон се проявява като тиранин. Той е обзет от гняв, говори грубо и властно. Това са първите щрихи от разкриването на деспотичната му същност. При него движеща сила е властта. Затова той не може да приеме заповедите му да бъдат престъпвани, но не очаква и че собствената му племенница „е този дързък мъж“, осмелил се да не му се подчинява. Антигона не може да очаква никаква милост.
      В лицето на Креон Софокъл представя властника, който също като Антигона е човек със силен характер и е краен в преценката и действията си. Но за разлика от Антигона, при която единствен коректив за поведението й е моралът, то при Креон това е властта. От страх тя да не му бъде отнета и заслепен от своя егоизъм и властолюбив, царят е категоричен и неотстъпчив.
      Втори епизод представя сблъсъка между тези два характера — Антигона и Креон. Водена от мисълта, че извършва „свято дело“ и че я очаква „прекрасна смърт“, Антигона съумява да събере сили и да се изправи пред чичо си. Тя не изпитва страх или колебание, а твърдо отстоява целта си! Креон, въпреки всичко, й дава възможността да отрече стореното, но тя с гордост и твърдост заявява:

                    Признавам, не отричам нищо — сторих го.

      Пред Антигона не стои друга алтернатива, освен да се пожертва в името на идеите си. Тя няма да отстъпи, защото се чувства задължена да защити честта и достойнството на семейството си и конкретно — на загиналия си брат — Полиник. Последвалите думи на Креон показват, че той отново е обхванат от гняв:

                    За обич ли? Отивай в ада — там люби!
                    Жена не ще ме води през живота ми!

      Креон има власт, но осъзнава, че не може да пречупи силния характер на девойката. Той е изплашен, страхува се да не стане зависим от една жена и прави фатална грешка, която после ще заплати многократно — осъжда племенницата си на смърт. По този начин той не само че престъпва Божиите закони —    оставя мъртвия без гроб, зазижда живия, но и нарушава собствените си думи и обещания (I епизод).
      В диалога между двамата герои се доизгражда представата за тяхната сила и гордост. Те си разменят крайни, но съдържателни и изпълнени с чувства реплики, като нито за момент не отстъпват от позициите си.
      Креон остава „слят и глух“ и за думите на сина си Хемон, който говори мъдро за възрастта си. Той се ръководи не от любовта към годеницата си (Антигона), а от позицията на престолонаследник:

                    Но аз дочувам как сред мрака целият
                    народ на Тива жали днес девойката,
                    че днес в града погива най-невинната
                    за най-прекрасно дело
                                        с най-позорна смърт.

      Хемон се вслушва в гласа на народа и неговата единствена цел е доброто и правдата да възтържествуват. Но надменният Креон отправя към собствения си син обвинения, че е прекалено млад и заслепен от любов, без да осъзнава, че самият той няма ясна преценка.
      Постепенно, но сигурно Креон се отдалечава от онази представа за справедливост, присъща на един добър цар, затова неслучайно авторът го представя като носител на редица пороци — себелюбие, прекомерна гордост и тираничност. В стремежа си да се покаже като добър владетел, Креон неусетно разкрива истинската си деспотична и егоистична личност, като по този начин довежда нещастието в своя дом и в своя град.
      Едва когато Тирезий, мъдрият птицегадател, му отправя предсказанието:

                    Но запомни, че няма много кръгове
                    във бързия си бяг да стори слънцето,
                    когато ще дадеш мъртвец от своето
                    сърце — за друг един
                                        мъртвец възмездие!
,

Креон се стряска и сякаш поглежда с нови очи света около себе си. Той вече не е онзи тиранин, а обикновен човек, изправен пред безмилостната съдба. Антигона вече е изпяла, разказала своята трагична песен (IV епизод) и е зазидана. Но и до последно народът е с нея, макар и тихомълком. Копнежът на девойката по пропиления живот, жаркото слънце и погубената младост загатва за другите черти в нейния иначе силен и борбен образ — нежност, красота и женственост. И въпреки всичко тя отстоява, дори не съжалява за стореното, защото е имала силата да избере съдбата си, уважавайки Божиите закони и спазвайки нравствените ценности. Със своето поведение Антигона се превръща в трагична героиня, която спечелва състраданието и обичта на зрителя/читателя, за разлика от своя противник — Креон. На него не му е останало нищо. Достигнал до „изгнанието“, той вижда грешката си, но не я приема, в което всъщност се състои неговата трагедия. Той се опитва да поправи стореното, но вече е твърде късно – факт, разкрит чрез иронията на автора. Властният тиранин нарушава собствените си закони, но няма властта да спре съдбата и да определи житейския си избор. Смъртта на девойката е лично избрана (предпочетена). Тя е в името на висши идеали и ценности, а не на някакво родово проклятие. Затова Антигона е различна и от всички представители на Едиповия род. Трагедията на тези две силни личности очертава и смисъла, идеята на драмата: човешките закони са вторични, те не бива да противоречат на божествените или да влизат в конфликт стях.
      Накрая, сякаш за да подсили момента, Хорът обобщава философския смисъл на творбата:

                    За да бъде щастлив тоя земен живот
                    първо мъдри да бъдем! Да не грешим
                    пред небето! Заплащат с големи беди
                    горделивците своите дръзки слова
                    и така те се учат
                    на старост да бъдат разумни!

      Тези думи трябва да бъдат водещи и за съвременния човек, защото са носители на висок морал и разкриват истината за света и живота!

Ана БОРИСЛАВОВА, Олимпиада по БЕЛ

@bgmateriali.com

Изтеглиsave