СОФОКЪЛ – „ЕДИП ЦАР“
СИМВОЛИКАТА НА СЛЕПОТАТА И ЗРЕНИЕТО В ТРАГЕДИЯТА

 

      Сред великите трагици на античността Софокъл пръв възлага на човека мисията да отстоява в противоборство със съдбата своето право на живот и на свободен избор, изграждайки образи, отличаващи се с непостигната дотогава психологическа дълбочина на характерите. Героите на Софокъл в крайна сметка не успяват да се преборят с отредената им съдба, но поне с всички сили се опитват да променят нейния ход. Красноречив пример в това отношение е един от най-известните герои в неговите трагедии — Едип цар, който независимо от своите качества и дарби твърде дълго остава в неведение за собственото си прегрешение, предначертано от всесилната съдба поради греховете на предците му. При него процесът на узнаването на истината за себе си е прекадено дълъг и болезнен, като заблуждението и прозрението често си разменят местата. Поради това слепотата и зрението в трагедията „Едип цар“ са натоварени с особена символика.

      Развитието на действието в трагедията недвусмислено внушава, че опозицията слепота-зрение на символна основа е тъждествена на опозицията незнание-знание или на синонимния й вариант — заблуждение-истина. Далеч преди да се самоослепи в буквалния смисъл на думата, Едип е „сляп“ за истината както за себе си, така и за другите. Прозрението или „проглеждането“ за неволно извършените от него престъпления — отцеубийството и кръвосмешението — не му дава право да се радва повече на светлината. Цял живот той е лишен от благото на самопознанието и именно това предопределя трагичната му участ. Бягайки от предсказанието, Едип сам улеснява изпълнението му и затова във финала на трагедията сам избира физическата слепота като компенсация за дългогодишната си духовна слепота. Слепият прорицател Тирезий и самоослепилият се Едип цар обръщат взор вътре към себе си, а не към заобикалящия ги свят. Символично те не са слепи, а „зрящи“ за истината и за знанието за нея. На Тирезий това носи печал, а на Едип — терзания до края на дните му.

      Символиката на слепотата и зрението постепенно се разкрива в позициите на Едип цар, на Тирезий и на Хора към случилите се трагични събития. Едип все още не знае, че всъщност вече е извършил престъпленията, предначертани му от предсказанието. Той живее в приятното самозаблуждение, че е надхитрил боговете и че е осуетил злата им прокоба. В ролята си на добър, мъдър, но и нетърпящ възражения владетел, който веднъж вече е спасил своите поданици от страшна беда, разгадавайки загадката на Сфинкса, Едип цар усърдно се старае да открие причината за новото нещастие — смъртоносния мор, нападнал гражданите на Тива. Той е подчертано самоуверен, че отново ще спаси града от „ужасното зло“ и предприема всички мерки за това: праща пратеник до Делфийския оракул и се вслушва в съвета да разпита прорицателя Тирезий, чиято мъдрост уважава. В сцената, когато за пръв път търси неговата помощ, Едип цар първоначално заявява, че разчита именно на мъдрост на слепия прорицател, скрита зад външната му слепота. Тирезий е този, който според него, а и според гражданите на Тива, не вижда света, но затова пък има всевиждащ взор за всичко, което за обикновените зрящи е недостъпно. Това, което за тях е тайно, за него е явно, защото знае истината. Символично не той, а останалите са „слепи“ за нея:

                    Ти, който виждаш всичко...
                    ...какво ужасно зло гнети града.

      Знанието обаче носи печал и Тирезий е дълбоко угнетен от истината за трагичната съдба на Лай, Йокаста и Едип като издънки на прокълнатия Кадмов род. Много е трудно за него в качеството му на мъдрец и прорицател да носи вътре в себе си бремето на това, което другите дори не предполагат. Тирезий се чувства нещастен не поради слепотата си като физически недъг, а поради факта, че знае страшната истина и че ще бъде принуден да я каже. Неговото признание-заключение: „Затуй, че всичко знам, аз съм загубен“, е пронизано от съжалението, че се налага да разкрие отдавнашната тайна, която съдбоносно ще промени живота на всички. Парадоксалното в тази сцена е, че Едип, разгневен след първоначалния отказ на мъдреца да разкрие истината, обвинява него — слепия за света, но зрящ за истината мъдрец — във всеобхватна слепота (в смисъл на незнание, на симулация на пророческа дарба и дори на измама)! Подобно публично изказано подозрение разкрива Едип цар вече в нова светлина — като избухлив, уверен в своята сила и безнаказаност тираничен владетел, който много лесно преминава от признанието на дарбите на Тирезий към насилието и заплахите спрямо него. Трагичната грешка на Тиванския цар в този момент е, че прекалено самонадеяно и непрозорливо смесва действието „виждам“ с действието „знам“! Грешката му обаче убедително внушава на зрителите очевидната вече символика на зрението и слепотата в трагедията, възприемани и използвани от автора като знание и незнание не толкова в пряк, колкото в преносен смисъл. Затова така несправедливо и грозно прозвучават обидите на Едип спрямо Тирезий:

                    О, има, но не е у тебе тя. Сляп си ти
                    с ушите, и с душата, и с очите...
                    Във вечна нощ потънал, ти не можеш
                    измами нито мене, нито всеки
                    друг, който вижда светъл слънчев ден.

      Точно обаче „виждащите“ — Едип и всички останали, са истинските слепи за истината, която скоро ще излезе наяве и ще разруши не само самоувереност на намиращия се на върха на своето измамно благополучие Едип, но и неговата власт, чест и живот. Тирезий, предизвикан и принуден от Едип, хвърля истината за ужасните му — макар и извършени в неведение престъпления, пред очите на всички. Всяко логично следващо ново разкритие за разигралата се трагедия, дадено последователно от Креон, от коринтския пратеник и от оцелелия стар слуга, задълбочават у Едип чувството за непоправима вина. В младостта на него му е отказано нормално бъдеще, защото е заплашен от предсказанието, а цял живот пък е лишен от истината, че всъщност е способствал за изпълняването му. Но в кулминацията на трагичното действие Едип цар търпи вече най-страшните си лишения като трагически герой: лишаването от спокойна съвест, погазването на свещените връзки с рода и с общност след отцеубийството и кръвосмесителния брак със собствената си майка и загубването завинаги на чест и достойнство – най-висшите ценности на античната култура. Виждащият Едип се оказва слепец за огромните си прегрешения от човешка и от морална гледна точка, което веднъж завинаги ще го тласне по пътя на угризенията, терзанията и мъчителното изкупление. Последното прорицание на Тирезий неумолимо се сбъдва — Едип е истински нещастен и скъпо ще плати за стореното и в миналото, и в настоящето:

                    Защото вижда, но ще стане сляп,
                    и от богат ще стане просяк, който
                    ще тръгне пипнешком далеч оттук.
                    Към чужди краища...
                    кажи, че съм несръчен прорицател.

      Едип цар неохотно и мъчително извървява пътя на проглеждането си за зловещото изпълнение на някогашното предсказание — от първите съмнения, през все по-неопровержимите доказателства, до убийствено ясната истина накрая. Между двете реплики: „Боя се аз, че старият слепец е виждал ясно“, до: „О, нека да изчезна от света, преди да падне върху мен петното на тая страшна и позорна участ“, се крие цяла бездна от страдание, разкаяние и последна молба към съдбата да го пощади! Той сам избира наказанието за своята духовна слепота като физически се самоослепява, за да спаси поне града от смъртоносния мор с изкуплението на своите непоместващи се в човешките норми грехове. Ясното съзнание за сторените от него злини е вече несъвместимо със светлината на божия свят, който го осъжда и за който той повече не бива да има очи да го вижда:

                    Уви, уви! Сега всичко е ясно!
                    О, светлина, за сетен път те виждам!

      Самоослепяването обаче не спасява Едип от раздиращите го угризения на съвестта, от срама и позора, сменили в един миг довчерашната му власт и слава. Макар и вече физически сляп, вътрешното му „зрение-знание“ за извършеното ще го преследва до края на дните му. Символично той най-после проглежда за истината и това го обрича на мъки, изгнание и смърт далеч от близки и свои. Участта му е показателна за изменчивостта на човешката съдба и за всесилното според древните предопределение за всеки. Това поставя под съмнение трайността на човешкото щастие, особено когато човек сам го залага на карта, поддавайки се на злото да убива — независимо поради каква причина:

                    Затова и вий, додето не съзрете сетний ден,
                    никой смъртен на земята не наричайте блажен.
                    Чак до гроба върху всички дебне напаст и беда.

      Чрез най-съвършената може би трагедия на античността — „Едип цар“ (поне така я определя Аристотел), Софокъл оставя на човечеството не само посланието за безсилието на човека пред всесилната Съдба. Ако беше само това, то човечеството нямаше толкова дълго да я съхрани сред най-ценните си духовни паметници. Много по-действено и непреходно във времето си остава посланието за отговорността на човека пред себе си и пред другите, за необходимост да не посяга на чуждия живот и да има винаги очи за истината, за доброто и за обичта към ближния.

Весела ПЕТРОВА

@bgmateriali.com

Изтеглиsave