Димитър Димов е едно изключително явление в нашата литература. Високообхватният му талант може да се мери само с творчеството на великия Вазов и Йовков и гениалните Яворов и Смирненски. В неговите романи много оригинално, като разрушителна стихия преминава отрицанието на стария, отмиращ свят на капитализма.
Творчеството му е буквално арена на кървави социални и житейски стълкновения, на мощни душевни страсти, на борбата между доброто и злото. Неговите герои или израстват, или се саморазрушават в преследване на целите и идеалите си.
Най-правдиво и с най-голяма художествена сила Д. Димов разкрива цялата гнилост на капиталестическия свят в романа “Тютун”. В него той през цялото време противопоставя богатите тютюнотърговци и суровите, калени в битката за оцеляване тютюноработници.
В романа са заложени социалните конфликти, интимния свят на тютюневите магнати, драмата на жената от средната социална група, достигнала върховете на хайлайфа и безграничната воля за постигане на социална справедливост у тютюноработниците. Д. Димов критикува безотечествената икономическа политика на едрата буржоазия, която продава народните интереси на немския империализъм.
Вярно и по неповторим начин е разкрито най-реалистично как алчността за богатство опустошава човешката личност, как заставането срещу народа води до душевно израждане и до гибел. На фона на една непрекъснато изостряща се класова борба писателят изгражда своите герои, които са живи и плътни образи, представени както в техния бит, трудов и обществен живот, така и в личния им интимен свят.
На страниците на романа се срещаме с работници и селяни, с държавни служители и дребнобуржоазни интелигенти, с министри и финансови магнати, със стражари и класови борци за справедливост.
Действието на сюжета се пренася от селото в града, от тютюневите складове в бедното работническо жилище, от пиюният буржоазен дом до уличните протести и демонстрациите на стачкуващите работници, от богатските вили в Чамкория и Варна до скривалищата на нелегалните, от плажовете на Бяло море до полицейските участъци и затворите. Авторът надниква дълбоко в душите на героите си и разкрива както красотата и идейния устрем на борещите се работници, така и духовната пустота и моралнонравственото падение на богатите капиталисти. Разложението и деградацията на човешката личност, попаднала във сърхушката на буржоазния свят, е показана с широко разгръщане в образите на Борис Морев и Ирина Чакърова.
Борис и Ирина не са потомствени буржоа. Те идват в този свят от средата на дребнобуржоазната интелигенция, но постепенно просмукват в себе си порочността и нравственото падение на тази класа и ги превръщат в своя същност. Особено показателен за това е Борис Морев.
Още при първата си проява в романа и при първите си реплики той отрича морала и принципите на своята среда, която презира. Героят не може да приеме за свои абстрактните максими за гражданско поведение на баща си – беден провинциален учител по латински, който се опитва да възпита у синовете си чувство за граждански дълг.
Борис е намразил не само бедняшкото си семейство, но дори и родния си край и особено братята си, които са се увлякли в социалните борби и с това пречат на кариерата му. Човек на могъщи страсти, героят проявява нечувана енергия в борбата си за издигане в обществото на богатите, защото е разбрал, че единствено парите могат да дадат слава, мощ и власт. За да се сдобие с тях обаче трябва да се раздели завинаги с честността, с морала, с нравствените принципи, трябва да не мисли върху проблема за доброто и злото в живота. И той го прави. Така този нито начетен. Нито високо образован млад човек, тази личност на абстрактното страдание, самотен, страдащ, но горд в бедността си става особено заплашителен в решимостта си да се издигне до висините на живота.
Неговата страст към парите и властта го довежда до брака с психически ратроената дъщеря на директора на тютюневия концерн “Никотиана” – Мария. С лека ръка изоставя обичащата го Ирина, за да осъществи мечтата си да се измъкне от бедността и лишенията. По този начин бедното и с оръфани лакти момче се превръща в господар на тютюневия свят в България. Всичко у него се променя. Дори очите му стават по-остри, по-студени, по-зли, зениците му трепкат нервно като на звяр, който дебне и се готви за скок върху плячката си. Постепенно Борис Морев се превръща в истински хищник, убиец на стотици работници, на бащата на Ирина, убиец дори и на собствения си брат.
Чудовищната машина на “Никотиана” го откъсва от нормалния живот и отнема всичко човешко от него. Жена си, която му донася богатството, парите, властта и славата, е готов с лека ръка да захвърли в лудницата, за да осъществи своя блян по Ирина, която в миналото сам е изоставил и разбил младежките и мечти. А когато Ирина му говори за моралното му задължение към болната Мария, той нищо не разбира, защото в сърцето му не е останала нито искрица човешка топлинка.
В преследване на абсолютната власт, той продава народните интереси на германците и “Никотиана” започва да работи за немските концирни. Дори Ирина – обектът на голямата му любов, той превръща в стръв и разменна монета за сделките си като спокойно я тласка в ръцете на фон Гайер, без да съзнава дори за миг чудовищността на постъпката си. Но колкото повече расте неговата мощ, толкова повече се засилва страхат му от възмездието за толкова пролята кръв по неговия път към висините на живота.
Борис Морев започва да пие, за да се отърве от преследващите го халюцинации. Чрез алкохола той се придържа към безумните си амбиции, към бясното препускане към нищото. Така героят стига до дъното на пропастта, в която го завлича обществото, към което толкова страстно се е стремял цял живот, докато се превръща в истинска развалина.
Накрая Борис умира, преследван от призраците на своите жертви, но в тази смърт умира само тленното, защото много преди физическата си смърт той е вече истински, вонящ от морално разложение труп. Неговата смърт се превръща в символ на залеза на стария свят, с който той е бил свързан. Чрез неговата съдба Д. Димов произнася своята гневна присъда над това прогнило общество, което унищожава доброто и красивото в човешката душа.
Светът на капитализма е изоблечен и в образа на Ирина, но от аспекта на поражението, което светът на “Никотина” може да понесе върху човешката душа и характер.
Ирина е един от най-сложните и противоречиви женски образи в цялата българска литература, която въпреки своето падение не е лишена от привлекателност и обаяние. Тя привлича властно и с добротелите си, присъщи на натурата и, и с пороците си, наслоени от света на “Никотина”. У нея отриваме един импулс и жажда за пълноценен живот, който обаче се сблъсква със средата, в която попада и това постепенно я убива.
Любовта и към Борис Морев, зеланието и за по-богат живот, за екзотични преживявания и охолство я тласкат в ръцете на Борис и света на “Никотина”. Много скоро след като постига мечтите си, тя с ужас разбира, че средата на Моревци не я довежда към духовно извисяване, а към една морална гнилота и опустошение. Отначало Ирина се съпротивлява на света, в който сама попада в остава вярна на чувствата си към Борис до деня, в който той я превръща в инструмент за сметките си. От този момент, с изпепелена и празна душа, тя се впуска във водовъртежа на живота, който като безпощадна ламя поглъща чистите и пориви и искрената и любов към Борис.
В моменти на нравствено просветление тя с мъка си спомня за бащината къща, за своята стаичка с бели и чисти перденца, за тихите улички и благородството на обикновенните хора. Дори мисли за едно завръщане към всичко това, но поглеждайки в душата си, тя разбира колко е отдалечена от спокойното си минало, колко е омърсена от грубия и безчовечен свят на “Никотина”, но по женски слаба, не намира сили да се скъса с него. Именно в това се състои дълбокия драматизъм на героинята.
Смъртта на баща и, жестокостта и безправствеността на Борис, срещата и с Павел, себеотрицанието на Динко задълбочават още повече нейната жизнена трагедия. Ирина с ужас разбира, че светът на “Никотина”е вкарал в душата и някаква отрова, която я е превърнало в слабо и омаломощео същество, което не може да избира собствен път в живота, който е съвсем различен от водения до този момент.Всичко това е довежда до самоубийството. Писателят не упреква любимата си героиня, а я съжелява, защото в нея вижда една жертва на презряното от самия него капиталестическо общество.
Толкова щедро надарена от природата с красота и женственост, тя може да не опетни човешката си гордост, а вместо това, разпилява душата и живота си. Ирина можеше да създава около себе си живот, радост и щастие, а вместо това край нея цъфтяха зловенните цветя на страданието и нещастието. Можеше да опознае святите чувства на майката с обичащия я с цялото си сърце Динко, а вместо това опустоши сърцето си с един алчен безумец.
Трагедията на Ирина е не само лична, а се е превърнала в трагедия на жената въобще в това общество, утвърдило безизходността на човека в него.
@bgmateriali.com
