Яворов с една ярко надарена личност, откроила се на едно от първите места в българската литература и особено в поезията.
Титанично могъщ и задушевен лирик, той следва поетичната традиция на гениалния Христо Ботев. Твърдо сложна и противоречива личност, Яворов протежава ум на мислител, неспокоен дух и силно възбудена социалност. Прозрял дълбоко в неволите на българския народ, той е обладан от бурна критичност и горда ненавист към онова общество, обрекло човека от народа на вечен труд и нещастия.
Яркото му социално чувство се проявява най-силно, когато говори за трагичната участ на селяните. Затова и главен герой в тези произведения е селянинът, изгарян от жаркото слънце, ограбван от бирника, отморяващ се от страданията в селската кръчма.
Селската мъка е пресъздадена много вярно в стихотворението “На нивата”, където на фона на природата, огласяна от птичи песни, изпъква жестоката болка и немощният протест на бедния труженик:
Недей дочаква и зори,
първи ори, ори, ори,...
Като няма прокопсия,
Плюл съм в тая орисия!
Почти денонощен, тежък и непосилен е трудът на селяка. Дори природата преследва този герой-мъченик: слънцето прежуря и безпощадно жили гърба на измъчения земеделец. Затова той стига до най-ярката изява на протеста си срещу този несретен живот като проклина съдбата си. Прибрал се вече по тъмно, той тръгва обратно към нивата преди да се е съмнало. Без почивка се бори с твърдата земя до пладне, когато, безкрайно уморен, се спира за заслужена почивка и обяд. Но колко бедняшка и нищожна е трапезата му:
И лучец еж, водица пий...
Какъв парадокс! Човекът, който с труда си храни държавата, живее в безкрайна бедност и мизерия. А като връх над всичко идва царския бирник, който хвърля в ужас и плач селяните. Като мощен протест звучат думите на поета, насочени срещу грубата буржоазна действителност и антихуманното отношение към народа:
че бирник царски дошел е днеска
и сиромаси тресе ги треска:
не взема само от голо риаз,
дете от майка!
Само кръвния данък като през турско робство не присъства в буржоазната социална политика.
Най-висок в поетичното претворяване на селската трагедия е достигнат в поемата “Градушка”, открояваща се с висока художествена внушителност, добила класическа стойност във времето.
Поемата започва с монолог, който обобщава идеята за вечното тегло на селянина, за селските страдания и трагичните изживявания, причинени от безпощадните природни бедствия, които довеждат хората до желанието да умрат:
Да беше мор, да беше чума
че в гроба гърло не гладува, не жадува!
А то – градушка ни удари,
А то – порой ни мътен влече, слана попари, засух беше –
в земята зърно се опече...
Това спомняне на преминалите бедствия е мъчително и болезнено. В него е стаена горчивата болка на селяка, чийто труд години наред е загивал безплодно. Тънейки в безисходица, селяците вече мислят, че толкова мъка и страдания са някакво божие наказание.
Особено оригинално е подходил поетът като заменя трагичното въведение с игривата песен на надеждата за бъдещето. Поезия, музика и живопис се съчетават и извайват чудни образи на светлина и лъчезарност. Снежната белота на зимата, разкошната зеленина на пролетта и златният загар на лятото са едно чудно съчетание от най-ярки поетически багри и картини. В унисон с прекрасната природа е и душевното състояние на селянина, озарен от радостно очакване за бъдещата реколта, което преминава в плаха молитва:
Да бъде тъй неделя още,
неделя пек и мирно време,
олекна ще и тежко бреме,
на мъките на края до ще.
В следващата картина спокойната и тиха радост се заместват от трескавата подготовка и вълненията около жътвата. Битовата картина е възхвала на най-положителните черти на нашия селянин – упорито трудолюбие и несломим дух. Неуспехите и нещастията от миналите години не са отнели неговата издръжливост и той е готов отново да работи неуморно, да се бори, въпреки преживяните мъки.
Със своята бодрост и раздвижена интонация тази част от поемата силно контрастира на трагизма в следващите моменти в сюжета.
Още във финала и поетът подготвя читателя за по-късно развилнялата си стихия чрез умело въведен дисонанс:
И ето вече слънцето грее
и на земята огън праща.
Този огън буди още неосъзната, но ясно почувствана тревога.
И Злото наистина не закъснява. С поразителна точност на вещ познавач на природата, Яворов рисува редица нюанси, които предсказват приближаването на бурята. Това са щрихи с изключителна одухотвореност и пластичност на изображението.
Облаците се движат по небето като космати чудовища и изпълват с динамика и напрежение. С дълбоко психологическо проникновение Яворов разкрива и първите признаци на страх у селянина – уплашеният взор, нервното избърсване на потното чело, изпитателния поглед към почернялото небе. Тревожното предчувствие изтръгва вопъл на гореща молба за пощада от задалите се нови беди. А предусещането скоро прераства в съзнание за неизбежна катастрофа. И тя наистина настъпва. С неповторим реализъм геният на Яворов рисува драматичния размах на две огромни стихии – природната и тази на човешкото страдание.
Използвайки възходяща градация и най-сполучливи сравнения, поетът представя бурята като грандиозно стълкнование на слепи и безпощадни стихии, пред които човекът застива в безмълвност:
Вихрушка, прах...Ей свода мътен
продран запалва се – и блясък –
и още – пак – о, боже!...Трясък
оглася планини, полета,
земя трепери...Град! – парчета –
яйце и орех...
Ударната сила на римите и алитерацията пораждат силно звуково впечатление. Задъханата драматичност се постига от елиптичните изречения. Само необикновен талант като този на Яворов може да постигне такава виртуозност на формата и съдърйанието.
Градушката, която за пореден път съсипва нивите и кървавия труд на селяните, изтръгва отчаян вик от гърдите на сломените труженици:
Спри... Недей...
Труд кървав, боже, пожалей!
Едва ли има друг начин, освен с епитета “кървав”, да се изрази непосилния труд на българските селяни. В него е концентриран целия трагизъм на един живот, обречен на вечни страдания, лишен от каквато и да е подкрепа. Изпаднал в крайно отчаяние и безнадежност, човекът постепенно започва да мисли, че е пленник на “вечно зло”, от което няма спасение. Така поемата добива дълбоко социално звучене. Епилогът представлява тъжен акорд за погребаната надежда, покосена от “бясната хала”, а последната природна картина вее скръб и смъртен полъх. Глъхнещи меки и плавни звукове на речта акустично рисуват отмиращата природна стихия.
Последните стихове звучат като реквием за трагичната участ на селските хора:
И всички емнали се боси,
с лица мъртвешки посивели,
отиват: вечно зло ги носи
към ниви глухо опустели
Точно подбрания глагол “емнали се” най-вярно изразява разстроената човешка душа. “Мъртвешки посивелите” лица са поразителен белег на психическото състояние на селяните в този момент, които отново ги чакат страдания, окаяност и нещастия, защото виждат, че няма спасение от бедите, няма помощ от никъде, няма пощада. Този финал на поемата внушава тежкото чувство на безизходица.
А сливането на творческото “аз” със страдащия народ поражда дълбокия демократичен дух на произведението.
@bgmateriali.com
