Елин Пелин навлиза в нашата литература с дарбата си на оригинален разказвач, който носи в себе си бунта и недоволството на 90-те години на миналия и началото на нашия век. Художник на българското село, в разказите и повестите си той разкрива социалните контрасти и тяхното въздействие върху живота и личността на селянина. Писателят пише за нашето село, когато то се разтърсва от стри класови конфликти. Елин Пелин става певец на този свят - и умиращ, и наново раждащ се.
Още в първите произведения на Елин Пелин селото се откроява като социален проблем. Той проникновено и всеобхватно рисува социалните сътресения на село, масовото разорение на “простия, невеж, беден и работлив народ”. Чрез теми и сюжети, подчертани от живота, писателят правдиво разкрива селската неволя, показва нарастващото недоволство срещу немотията и безправието, пресъздава антогонизма между бедни и богати. Градът ограбва селото със своите бирници и съдия-изпълнители. Социалните и нравствените конфликти на епохата в Елин Пелиновите разкази са реализирани чрез социално заострени образи. Това са ратаят, дребният стопанин, трудовата жена, селският учител и техните подтисници - кметът, лихварят, съдебният пристав, селският богаташ, бирникът. Писателят е усещал издълбоко бунта на селото, противоречията между морал и закон. Онова което е морално за закона преследващ убиеца, е неморално за младата жена, чийто мъж е убил за да защити честа й. Онова което е морално за правителсвеният чиновник - съдия изпълнител, е неморално за умният беден селянин Андрешко.
Конфликтът има остро социален характер. Разгръща се една жестока драма на всекидневни класови стълкновения между народ и насилници, народ и държава. Социалната несправедливост убива и любовта. Двама млади се обичат искрено, но нямат щастието да живеят заедно. Разделят ги бедността и сиромашията.
Елин Пелин критикува грабителската политика на буржоазната държава и несправедливият обществен ред, про който селянинът живее “като куче”. Попуканите ръце и дрипите на дядо Матейко свидетелсват за убийствената експлоатация в българското село. При това устройство на жовота хората са осъдени на вечно страдание. Затова дядо Матейко, научавайки, че на “оня свят” няма бирници и духовници, възхитено възкликва: “Ох света майко Богородичке, наистина тук на рахат ще бъда!”.
Като дълбоко социален творец, изправен пред непосилната неволя на селянина, писателят създава творби, в които се долавя неговото съчувствие към бедните, ненавист към хората от другата страна. В малката творба “На браздата” изпъква странната картина на страданието. Разказът садържа не по малко ропот и бунт от другите разкази на Елин Пелин. ой е писал остро социални разкази като “Закъснялата нива”, “ Лудата”, “Престъпление”, в които откриваме драмата на бунта, но ние не можем да се откъснем от онова силно социално внушение за непоправимата народна беда, въплътено с такъв реализъм в “На браздата”. В безпомошността на Боне Крайнеца и в смъртта на Сивушка има много трагичност, човечност и страдание довели до героизъм.
Двойно по-тежък е трудът на Лазарника от разказа “Закъснялата нива”, защото сред запустялото и погрозняло поле тя е самичка и няма кой да и помогне. От тъмни зори, с остър сърп в ръка, тя е привела снага над закъснялата нива от почернелите класове на която се рони узрялото жито. На двете к ръце сега чака сиромашкият дом, понеже нейният млад и буен Дойно лежи в затвора за убийство, задето е защитил честта й от селският чорбаджия. В този труден момент тя няма да привие гръб пред нещастието и няма да остави неожъната нивата си.
Тежка е селската неволя. За селският човек тя е обидна и незаслужена с вечната сиромашка участ. До последната силица на живота си той всеотдайно и честно изпълнява своят дълг към земята и труда, но трудът, на който е залагал всичките си надежди и упования, носи не радост, а горчивини. Тая ибида насажда в неговара чиста душа отрицателни черти на консерватизма и неверието, развива у него една неуловима ирония над себеси и над света - “Нас са ни записали в дяволският тефтер още кога сме се родили...” - казва с горчива усмивка дядо Матейко правейки равносметка на собственият си живот, и тия думи се чувствува тежестта на социалните бедствия и социалното проклятие.
Тая безизходност ще принуди Свилен да остави любимата си Милена (“Край воденицата”)я ще накара баща си Липо да промълви: “...ние сме хвана ти в серкмето и колкото повече шаваме, толкова повече се оплитаме!”. Всички страдания на селяните се коренят в тая социална безизходност. Те няма дори накого да се оплачат, защото с чорбаджията изедник е и кметът, и околийският управител, и министърът. даже и богът.
Плаче измъчената селска душа! Плаче с всички бурни пориви на скръбта и веселието, без да намери пристан, където да отдъхне, без да намери радост която да не бъде измамена.
Селяните на Елин Пелин, обаче не са духовни смъртници в сполетелите ги бедствия. Героите му се отличават с неизтощима жизненост. Те не се примиряват със социалните беди колкото и безпомощни да са в личните си страдания и неволи. Героите на Елин Пелин обичат живота. Обичат го, въпреки многобройните нещастия които им поднася, въпреки неговата жестокост. Елин Пелин въвежда в нашата литература образа на селският бедняк, който се бори за своята чест и човешко достойнство. Той рисува и такива портрети на жени и всички те са смели, горди, готови да тръгнат срещу установеният ред и морал - Милена от “Край воденицата”.
Елин Пелин е непобедим певец на жизнерадостта. Тази жизненост се усеща и в най-тъжните и конфликтни негови разкази. Тая жизненост, тая любов към живота стои в основата на дружбата между седемдесет годишният дядо Корчан и русокосият Лазар Дъбака, не само любовта им към труда. Тя е причина и за любовта между Христина и Дъбака. А колко жизненост и красота има в надиграването!
Със своето майсторство на познавач на селската душа, с умението на психолог, който надниква и до най-дълбоките й пластове, авторът ни кара да се наслаждаваме на тая дивна и шеметна игра, на тая любов, на тая жизненост.
В способността на селянина да се смее и шегува Елин Пелин открива проява на едно изключително жизнелюбие, на една мъдрост, която поддържа свежестта на народният дух. И героите на Елин Пелин, и самият автор - притежават здрав дух, непобедима жизнена сила.
Природата- е един друг един свят на селянина На нея той доверява всичко: и жалбите, и радостите, и съмнениятат си. С нея той споделя и своите любовни копнежи и тревоги, които не смее да повери никому. Живота на природата винаги хармонира с простите душевни преживявания на героите, в нея са отразени движенията на народната душа.
Родният пейзаш, който достига своята най-ярка живописна изразиелност у Елин Пелин, звучи с дълбоките вълнения на селяшкото сърце.
В суровото изображение на селото Елин Пелин ни показва разрушителните сили на страданието, но той ни сочи едновременно с това и колко големи са нравствените и духовни сили у човека, който и при най-грозните беди и при най-отмъстителните пориви на гнева, държи широко отворено съцето си за радостта.
@bgmateriali.com