Елегичният отзвук от мечтаното, но така и несбъднало се „завръщане" в „бащината къща" - свят на родово интимно щастие, намира своето художествено въплъщение в стихотворението „Спи градът”. Усещането за самота е така силно, че изпълва с особена, приглушена драматичност лиричната изповед:
Спи градът в безшумните тъми,
на нощта неверна верен син,
бродя аз бездомен и самин –
а дъждът ръми, ръми, ръми...
Безутешна е душата на лирическия герой сред мрака на нощта. Урбанистичният пейзаж на града излъчва скръб, безнадеждна тъга, отчужденост. В „безшумната" тъма гласът на болката потъва в море от самота. Това всъщност е вътрешното емоционално състояние на поетичните трепети, които единствени напомнят за тъгата на поета, бродещ самотно в нощта, „дъждът ръми... " и сякаш самата му душа плаче. Но нейните вопли и този път остават скрити, скръбно притаени. Единствено стъпките на поета „размерено кънтят", отмервайки вътрешния емоционален ритъм на елегичното чувство, водещо отново към света на „преминалите дни":
Трепнали край черните стени,
стъпките размерено кънтят
и след мен невидими вървят
жалби за преминалите дни.
Стъпките „размерено кънтят", но и „трепнали край черните стени", сякаш пробуждат трепет в самотното, отчуждено сърце. Контрастът в емоционалното преживяване е очевиден. Той изразява отчетливо отгласа на болката, който, родил се от болезнения трепет на смълчаната душа, кънти самотно по обезлюдените улици на чужд и някак странно непознат град. Елегичното настроение потиска, изпълва с печал съзнанието, което се докосва до познатите за духовния свят на поета „жалби за преминалите дни". От тях струи тъга. Присъствието й е сетивно ранимо, предизвиква болезнен досег до скъпи образи от миналото. Те „невидими вървят", следват лирическия герой и усилват тъгата му. Особена болка изпитва той от образа на „милото дете":
Образът на милото дете,
нявга озарило моя праг,
в спомени възкръсва - чист и драг –
и скръбта расте, расте, расте...
Чувството на тъга естествено прелива в носталгия по неизживяно докрай любовно щастие. То приема образа на „милото дете", изпълнен със светлина и вътрешен копнеж. Духовното озарение, характерно за елегиите на Дебелянов, присъства и в този интимен изблик на споменно откровение. Изповедта за преживяното чувство е тъжна, но и емоционално просветлена. Това е озарението, дошло от възкресения спомен за „милото дете". Серафически чист, невинен и красив е този образ, който в контраст със самотната тъмна нощ става още по-бленувано желан. Но той е и тъжен спомен, от който „скръбта расте, расте, расте..." И все пак, въпреки усетената тъга, носи радост и пробужда „жар". Това е скръбно озареният образ на любовта:
Тя дойде - дете - с пробуден жар
с пламенна усмивка на уста,
но възжаждал вечна красота,
аз отвьргнах тленния й дар.
Отново се появява характерната за Дебеляновата поезия вътрешна контрастност в изживяването на споменната емоция. В своята реална същност тя е светло изгаряща страст. Но сега - в мига на прииждащия спомен - е скръбна. Вътрешното й озарение чезне. Вместо сблъсък между минорните настроения и мажорната радост, естествено се ражда емоционалният синтез между тях. „Скръбта расте", но заедно с нея възкръсва и образът на любовта. За Дебелянов това е образът на „вечна красота", който е останал в миналото. Споменът за него поражда тиха скръб и меланхолия. За това минорно настроение не малка вина има и самият поет. Той е искрен в изповедта: „аз отвъргнах тленния й дар". Красивият любовен миг е отлетял. Той е бил тази вселена на „вечна красота", за която е страдал поетът в по-късните си тъжни и самотни дни. Лиричното прозрение е не само осъзнато, но и почувствано. Действително „скръбта расте, расте..." Глаголното повторение отмерва елегичния ритъм на чувството. Тъгата е меко „стелеща" се, пастелна, но реално потискаща съзнанието. Болката по миналото е повод за нов скръбен размисъл и елегична изповед:
Миналото - ах, остана то
тъмен край, от скърби заледен,
и оттам отпраща тя към мен
своя скръбен вик: защо, защо?
Невъзможността да се спре ходът на времето и да се върнат „преминалите дни" създава тягостно настроение, което определя символното съдържание на поетичните образи. Миналото се отдалечава, изпълва се с тъмнина. То е вече „тъмен край, от скърби заледен". Отчуждението, което изпитва Дебелянов към заобикалящия го свят, изпълва с духовен хлад и студенина скръбните му настроения. Те са „заледени", създават усещане за смразяваща с пустотата си „ледена" тъга. За първи път в Дебеляновата поезия чувството за социална самота се изравнява символно със скръбта. Отчуждението е емоционално озвучено с елегично прискърбие, което като „вик” в нощта пронизва с болка съзнанието на поета. Тревожен, почти безнадежден е неговият резонанс, вътрешно огласил трагичната риторика на зададения въпрос: „защо, защо?" 0тговор няма. Осъзнал самотата си, поетът не търси съчувствие и разбиране. Това е неговата лична драма, изповядана в стихове. Той е сам в нощта, сред „безшумните тъми" на големия, студен и чужд град. Душата ридае, стъпките отекват, „скръбта расте" и поетът, „верен" на своята тъжна съдба, още веднъж рисува с красив, лиричен щрих урбанистичния пейзаж на града:
Спи градът в безшумните тъми.
На нощта неверна верен син,
бродя аз бездомен и самин –
а дъждът ръми, ръми, ръми...
Стихотворението „Спи градът” е с отворен финал. От него струи безкрайна тъга. Градът с „безшумните тъми" сякаш изчезва, „потъва" в общото минорно настроение, за да остане усещането за бездомност и самота. А „дъждът" все така „ръми,ръми, ръми... "и напомня за красиво изповяданата тъга на Димчо Дебелянов в елегията „Спи градът”. „Верен син" на „нощта неверна", той продължава да тъжи „бездомен и самин". Елегичните внушения на Дебеляновата творба са така силни, че остават завинаги в съзнанието на читателя.
Не по-малко скръбна е изповедта на поета и в стихотворението „Черна песен”. Самото заглавие на произведението вече говори за символния обем на лиричните образи. Те са силно въздействащи с контраста на изповяданото чувство:
Аз умирам и светло се раждам –
разнолика, нестройна душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша.
Овладян, драматичният ритъм на стиха разкрива тайната на Дебеляновата поетична душа. Тя е изпълнена със съмнения, които в контраст със светлата вяра й надежда разсичат рязко на светлина и мрак вътрешния свят на поета. Лиричните усети са асоциативно обвързани със знаковата символика на библейската образност. Тъмнината е духовна смърт, а светлината - ново раждане на надеждата. Свой свят сътворява Дебелянов. Усилията му са Сизифови - непрекъснато руши и изгражда, не се отказва от своето право на живот, в който първа и последна дума има неговият човешки АЗ. Макар и изпълнен със съмнения, той вярва в себе си и своите възможности. За това разрушеното „през нощта" „неуморно" доизгражда „през деня" - един безкраен творчески акт, който никога не спира. Миговете на безсилие се сменят с неподозирано силна боля за победа. Нощта естествено отстъпва пред светлия ден, мракът прелива в светлина. В непрекъснат „бяг"са безкрилата надежда и окрилящата вяра. Те вариативно рушат и съграждат вътрешното психологично равновесие. Емоционалните настроения са контрастни и динамично променящи се. Дебелянов открито изповядва търсенията на своята „разполага, нестройна душа". Естествена е доминацията на неговия лиричен АЗ:
Призова ли дни светло-смирени,
гръмват бури над тъмно море,
а подиря ли буря - край мене
всеки вопъл и ропот замре.
Противоречието между желано и реално постигнато е част от „разноликия" духовен свят на поета. Той е едновременно „угаснал" вопъл и вътрешна буря. Мечта и действителност, блян и реалност не намират своето хармонично съответствие. Винаги конфронтирани, създават усещане за неудовлетворение, което преследва Дебелянов като неумолима съдба. Сякаш душата му е обречена на вечно, безнадеждно търсене, в което има копнеж, но и отчаяние, потискащо дълбоко съзнанието. Полюсни са изживяванията на поета, но във всички емоционални състояния озарението на вътрешните му помисли не го напуска:
За зора огнеструйна копнея,
а слепи ме с лъчите си тя,
В пролетта като в есен аз крея,
в есента като в пролет цъфтя.
Понякога „хоризонтът" на очакванията на потъналия в „огнеструен" копнеж лирик надхвърля реалните възможности на житейските обстоятелства, които трудният делник предлага. Естествено идва кризата на духа, който се съпротивлява, води „битка" със своето безсилие, изразено с великолепния символен контраст:„в пролетта като в есен аз крея,/ в есента като в пролет цъфтя."
Глаголите „крея"и „цъфтя"ясно изразяват полетите и паденията в духовните търсения на Дебелянов. Той изповядва не само своята лична драма, но и тъжната съдба на всеки неудовлетворен, вечно търсещ смисъла на живота човек, оказал се винаги далечна, непостижима цел на „безстрастното време в неспира". Финалното четиристишие на Дебеляновата творба „Черна песен” изплаква елегичния плач на наскърбената от несбъднати мечти душа на поета. Изповедта завладява с искреността на нескритата, но овладяна болка:
На безстрастното време в неспира
гасне мълком живот неживян
и плачът ми за пристан умира,
низ велика пустиня развян.
„Черна" е „песента" на Дебеляновата „разнолика, нестройна душа", но желанието за „живот неживян" остава. Това е светла тъга, характерна за елегичните изповеди на поета, сътворил контрастната картина на своите духовни търсения и в стихотворението „Черна песен”.
@bgmateriali.com
