СРАМЪТ И СЛАВАТА В „ОПЪЛЧЕНЦИТЕ НА ШИПКА" ОТ ИВАН ВАЗОВ
Своя поетичен цикъл „Епопея на забравените" Вазов създава, за да прослави мисията, всеотдайността и родолюбието на героите на националното ни Възраждане. Утвърдил величието на отделни личности като Паисий, Раковски, Левски, в заключителната дванадесета ода „Опълченците на Шипка" поетът възхвалява онези юначни българи, които с последни, нечовешки усилия защитават прохода и с величието на своя подвиг изтриват позора на вековното робство.
Още заглавието на одата откроява мястото на славните събития и техните герои, съдбовно и завинаги свързани в националната ни памет. И в историята, и в литературата връх Шипка и защитаващите го опълченци са неделими. А подзаглавието насочва вниманието към деня на победата над турските орди – 11 август 1877 година.
В творбата се открояват три смислови момента – лирически увод, същинска част, изобразяваща поетически третия и най-драматичен ден от боевете на Шипка, и лирически епилог. Встъпителната част е наситена с противоположни чувства – болка и обида от едностранчивите упреци към България и преклонение пред нейния героичен народ, успял да се съхрани въпреки трагичната си съдба и в мигове на върховни изпитания да докаже силата на своя дух. Мрачните знаци на робството са поставили своя отпечатък върху националната ни съдба, но не само те определят историческия път на родината ни през вековете. Наред с горчивото съзнание за позора в лирическия увод на одата пулсира и гордостта от светлите мигове на извисяване на българския дух, когато народът ни с кръв е заплащал правото си да бъде свободен.
Още в началото на творбата се противопоставят мотивите за робството и за порива към свобода като определящи сложната историческа съдба на родината. Лирическото встъпление се разполовява смислово и емоционално. В първата му част звучи тезата за срама, а във втората – за славата. Конфликтът, който се очертава, е между хулителите на българското минало, които сочат „с присмехи обидни" трагичните моменти в него, и лирическия говорител, който привидно приема техните аргументи, за да ги отхвърли категорично във втората част на увода и в същинския „разказ“ за опълченците и за техния героизъм.
В началните стихове на одата преобладават думи и изрази, чиито преносни значения отвеждат към идеята за позора на робството, за мрачните мигове на поражения и страдание в хилядолетния ни летопис. Чрез избора на първо лице множествено число („ние“-изказ) лирическият говорител представя своята гледна точка като част от общата, тази на множеството свои сънародници. Паметта за болката от отнетата свобода, от поруганото достойнство звучи в подтекста на изрази като „синила от бича“, „следи от теглото“, „спомен люти от дни на позор“, „счупенте окови“, „хомота стар“... Издевателствата и насилието са надвиснали като облак над българския свят и отнемат перспективата му към бъдещето. „Беласица стара" назовава чрез мястото трагичното събитие на разгрома на Самуиловата войска, а „новий Батак“ е зловещият спомен за зверските масови кланета по време на Априлското въстание. Горчивината и болката определят потискащите емоционални преживявания на лирическия говорител. В неговия своеобразен спор с хулителите на България напрежението става все по-силно и достига своята кулминация в тезата за подарената свобода. След осемкратно повтореното „нека“, привидно приемащо доводите на онези, които виждат само тъмнина и робство в историческия ни път, следва обаче съюзът „но“, въвеждащ противоположната теза – за достойнството на родината и за героизма на нейните синове. Пролятата за свободата кръв изкупва срама и внушава чувството на национална гордост.
Мотивът за славата, която противостои на робския мрак, изгражда смисъла на втората част от лирическия увод. Събитията тук не са конкретизирани, имената, свързани с тях, не са назовани директно, а са въведени описателно – „нещо ново“, „нещо славно“, „там нейде, навръх планината“, „някой див, чутовен връх“, „има един спомен“, „има едно име“. Въпреки тази неопределеност и недоизказаност читателят вече е подготвен да възприеме и осмисли значимото историческо събитие, което стои в центъра на художественото изображение в същинската част на одата. Лирическото преживяване се сменя рязко. На горчивината е противопоставен възторгът, сдържаната болка е заменена от прославата, мракът е елиминиран от светлината. Оказва се, че един звезден миг в националната ни история е достатъчен да заличи вековете на позор и безвремие. Величественият образ на чутовния връх, който крепи небесата, художественото преувеличение „покрит с бели кости и със кървав мъх“, степенуването на определения („име ново, голямо, антично“), сравнението с Термопили, проектиращо една българска легенда на фона на исторически подвиг от древността – това са ярките поетически знаци на нашата гордост. Така финалните стихове на лирическото встъпление дават отговор на въпроса за подарената или извоювана свобода, за българската национална чест. Чрез прославата на героизма и саможертвата на опълченците поетът връща достойнството на своя народ и „на клеветата строшава зъбът".
„Опълченците на Шипка“ е заключителното произведение от Вазовия поетичен цикъл „Епопея на забравените". Този цикъл, състоящ се от 12 оди, творецът създава, за да възкреси забравения подвиг на най-забележителните фигури от Българското възраждане. Непосредствено след Освобождението сънародниците ни потъват в дребнавите страсти на ежедневието, в борбите за власт, в политическите интриги. Идеалите на славните освободителни борби вече са им чужди, а хората, които в миналото са жертвали живота си за отечеството, са пренебрегнати (припомнете си съдбата на Македонски в епилога на повестта „Немили-недраги“). Споменът за тях бързо избледнява и патриархът на българската литература се заема с мисията да ги превърне отново в светъл пример за поколенията.
@bgmateriali.com
