Разказът на Елин Пелин "Ангелинка" е наситен с ведра лирическа атмосфера, облъхнат е от порива към доброто и красивото. Етимологията на самото заглавие ни насочва към най-възвишените чувства, завладели душата на героя. Вълнуващо и художествено убедително, разказът обединява представите за единство между физическа красота, душевна чистота и сърдечна доброта.
Обект на творческо внимание е взаимоотношението между реално и въображаемо. В сложните преплиталия между блян и действителност намират израз изтънчената душевност на героя повествовател, както и уменията на автора да представи трепетите на юношеската душа по действен път - интересно, спонтанно и проницателно, без умозрителност.
В съзнанието на селските деца образът на леля Дъмша, далечна роднина от столицата, извиква представата за нещо изключително, за някакъв "възвишен идеал". За добродушната и приказлива леля Станка нейната софийска сродница е "велика гордост", "чудотворна икона". В плен на тази своеобразна митологизация на гражданството, към която самият Елин Пелин е доста резервиран, попадат и децата. Леля Дъмша живее в детското въображение като "далечна, всемогъща и непостижима вълшебница", ликът й е "обкръжен от светъл ореол". Нещо повече - в ограничения и монотонен селски бит образът на далечната роднина прераства в особен духовен и нравствен коректив за поведението на децата /"Нашите наивни детски мечти я търсеха в оня лазурен мир, дето поставяхме дядо Господ и...пречистата света Богородица"/.
Романтичната представа за леля Дъмша се допълва от пленителния образ на Ангелинка. Във въображението на децата и най-вече на героя, от името на когото се води повествованието, момиченцето е изящно, ефирно създание, "кротко и добро, русокосо като Звездица". Ярките сравнения и метафори "мъничка, хвърчаща като бяло врабче, с лице, сияещо и усмихнато като на ангелчетата в черковата"/, свързват представите за красотата на Ангелинка с очакванията за нейната невинност и беззащитност. Всичко това моделира в съзнанието на героя повествовател прелестен и нереален образ, който изпълва сирашките му делници с приказни фантазии и блянове. Той се изживява като покровител на мъничката Ангелинка, "царицата" на сънищата му; често я спасява от посегателствата на зли магьосници... В богатото му въображение се редуват различни приказни сцени, в които малкият рицар героично надвива похитителите й /"спасявах я върху крилете на орел, който свалях само с погледа си"/, а след това триумфално шества над победените заедно със своята избраница /"завладявах незнайни земи, дето царувах заедно с нея"/.
Макар че смислова доминанта на разказа е темата за любовта, емоционален връх на необикновените изживявания на героя е срещата му с леля Дъмша и с Ангелинка. Основният принцип, на който се градят внушенията, е контрастът. Противно на очакванията, се оказва, че прехвалената леля Дъмша е съвсем обикновена жена, дори некрасива, но кроткият й поглед излъчва "обич, простодушие и доброта", с които печели сърцата на децата. За разлика от нея Ангелинка е неописуемо красива, очарованието й "надминава дори сънищата" на героя. Цяла облечена в бяло, "отрупана със сини и червени панделки, с мека златна коса, пусната свободно на плещите", тя напомня на неземно създание. Внушението за ангелската красота на момиченцето се подсилва и от името й — Ангелинка — и от ярките пластични художествени детайли. В тъмнината на стаята тя грейва като "слънчево петно". Появата на Ангелинка предизвиква дивни видения пред очите на малкия влюбен - "и на мен се стори, че вкъщи влязоха и заиграха хиляди полски пеперуди". При вида на прелестното малко създание, героят се чувства "слаб и недостоен", ръцете му "затреперват", той онемява и изсипва всичката иглика, която е набрал за нея, в скута й, като "на жертвеник". Гласът на момиченцето е упоителен като песен, а веселите възгласи и радостта, с които то приема подарените му цветя, разкриват чувствителното му сърце /"Колко цветя! Колко цветя!"/ Огромното вълнение, обзело героя при срещата му с Ангелинка, зарежда сърцето му с радост, както "цветната чашка се пълни с лъчи". Поетичното сравнение допълва незабравимата романтика на преживяното и подсказва силата на едно чисто и прекрасно детско чувство.
Сблъсъкът между реално и действително създава нагласата, че истината, добита чрез внушение или чрез чужд опит, често пъти е измамна и илюзорна. В поетиката на разказа този контраст между очаквано и реално се реализира чрез двупластовата структура на повествованието, разгръщането му в плана на романтично-извисеното и на пародийното. Разнообразните внушения, които се моделират в тези две плоскости, стават проницаеми и чрез другите средства на художествената условност - пространството, времето, първоличното повествование, дозирания хумор.
Сюжетното действие не е пространствено локализирано. Гледната точка се движи - ту в планината, ту в равнината. Там горе, под самите звезди, героят се чувства като рицар и унесен в блянове по Ангелинка заспива "омагьосан, като в скутите на някоя самодива", докато долу в дома на леля Станка, той отново е обикновено момче - чувствително и сантиментално, но стеснително и плахо. Горе е светът на мечтите, а долу - на реалността. Без да сблъсква конфликтно двата изобразителни плана, Елин Пелин използва динамичната пространствената визия, за да загатне за романтичната натура на своя герой и за онези тайнствени сили, с които допирът до природата и до естествения органичен живот на хората /овчарите и пастирите/ захранва човешкото въображение. Времето на действието също допринася за засилване на лиричната струя в разказа - предстои светлият християнски празник Възнесение, времето, когато в тон с библейския разказ едно от божествените чудеса - възнесението - символично ще се свърже с полета на младежката душа на крилете на любовта.
Като синтез на богат художнически опит, творбата гради своите внушения и чрез повествователната реч - динамична, свежа и спонтанна, раздвижена от деликатен хумор. Връщайки се към миналото си, разказвачът се поглежда отвън, самоиронизира се, но с онзи смях, който те връща към настоящето и те кара да се разделяш с миналото, без да го отхвърляш. На прекалената екзалтация на героя повествовател, авторът противопоставя трезвия поглед на възрастния, който с добронамерена усмивка следи развитието на чувствата на своя малък предшественик. Затова в описанието на романтичния планински пейзаж, редом с "тайнствените гласове на нощните птици", се чува и "тежката въздишка на някоя крава". Когато героят разбира за пристигането на леля Дъмша и Ангелинка, сърцето му се свива от мъка, че няма да види двете гостенки, защото ще трябва да върши ежедневните си задължения - да пасе овцете в планината. Тъгата, която обзема малкия влюбен "рицар", отново е съпътствана от добродушната авторова усмивка - изповедник на интимната терзания на героя става магарето. "Усещах как в моето сирашко сърце се събраха всички нещастни сълзи и тръгнаха към очите ми. Отведох магарето в обора и, скрит от щастливите на земята, прегърнах братски главата му и пролях пред него изблика на всичката си непоносима горчивина." Разрешението за среща с дългоочакваните гостенки, което добрата леля Станка дава на момчето, е причина за нова вълна емоции, в които не липсва самоиронията на разказвача към собствения му младежки образ /"Душата ми се вълнуваше. Аз бързах, пеех и дразнех с вика си птиците".../. Вълнуващият спомен за първата любов носи на героя чудни "подаръци". Красива е Ангелинка, но още по-красив е блянът по нея, онази мамеща загадка, която кара героят от дистанцията на годините да се пита реално ли е било всичко това /"И до днес още, когато си спомня за тази мъничка Ангелинка, не мога да разбера истина ли беше това, или сън."/. Налице е изключително интересен психологически резултат - докато в началото на сюжета илюзията се обезсилва от реалностите, в края на повествованието преживяното се превръща в мечта, в нещо необяснимо, но съкровено, с което човек за нищо на света не би се разделил...
Организирането на художественото времепространство и стилистиката на разказа огледално "снемат" двата плана в повествованието - реалния и въображаемия. Това създава особената органика на внушенията и прави творбата вълнуваща и запомняща се.
Изпълнил по блестящ художествен начин своята творческа задача, Елин Пелин ни връща към спомена за първата любов - красив фрагмент от детството, трепетен повик към юношеството. Възраждането на тези романтични следи от миналото е доказателство за чувствителната душа на героя. Но разказът може да бъде четен и като своеобразен "житейски урок", чрез който трезвият реалист Елин Пелин ни подсказва, че първата любов, макар и не винаги щастлива, трябва да се запомни с добро. Защото този спомен е един от най-мощните импулси за благодатната зрелост на всеки човек.
@bgmateriali.com
