СРЕЩАТА НА ХЕКТОР И АНДРОМАХА

(VI песен)

 

Срещата между Хектор и Андромаха протича на фона на първата голяма бойна сцена в „Илиада". Предхож­да я двубоят между Парис и Менелай, нарушеното от Ати­на примирие (IV песен) и сеещите смърт победи на ахейския герой Диомед. При такава напрегната обстановка на бойното поле Хектор се връща за малко в крепостта. Разбрал, че богиня Атина желае гибелта на Троя, той ка­ра майка си и троянските жени да извършат ритуални об­реди и да молят богинята за милост. Иска да намери и да върне на бойното поле внезапно изчезналия оттам Парис, но се сблъсква с уплахата му. Заедно с това се надява да зърне за малко поне семейството си — любимата Андромаха и свидната им рожба, но не ги открива вкъщи. Чула за загубите на троянците, Андромаха отива към голямата крепостна кула над Скейските порти. Двамата се срещат пред вратите, откъдето Хектор трябва да излезе на бойното поле. Сцената на срещата им е изпълнена с много драматизъм и топли човешки чувства, изказани с безмълвен жест. Андромаха притичва и пресреща Хектор. Той се усмихва, „загледан безмълвно в детето". Сре­щата е ненадейна за Андромаха. Тревогата и радостта й избликват в порой от сълзи. Тя иска да задържи по-дълго съпруга си и хваща ръката му. Жестът й е пестелив, но в него тя влага и обич, и нежност, и грижа. Едва тогава Ан­дромаха се обръща към съпруга си свободно, като равен с равен. Сцената е много показателна за обществения ста­тут на жената по времето на Омир. Искрените думи на Андромаха изразяват това, което я плаши най-много — ужасната мисъл за гибелта на Хектор. Тя предчувства та­зи гибел. Познава лицето на войната, видяла е смъртта на баща си и братята си, причинени от Ахил. Говори за убиеца на близките си, като използва обичайните посто­янни епитети „богоравен", „бързоног", „божествен", без да отрича жестокостта му. Това е в духа на епическата традиция, но можем да видим и друго — уважението към достойния враг, както в I песен го изразява Ахил към Хек­тор. Нищо добро не очаква Андромаха от един живот без Хектор. За нея той е всичко — татко, майка, брат, съпруг. Тя става личност чрез него. Опитва се да запази живота му, като му предлага да брани крепостта отвътре. Хектор отклонява предложението. Чувството за чест и достойн­ство не му позволява да избяга от битката. Славата му го задължава да бъде пръв сред троянци. В това отношение Хектор е типичен епически герой. Той е единствен защит­ник на Троя, първороден царски син. Победите му са по­беди на всички троянци, в него е събрана надеждата на цяла Троя — и той не би могъл да се държи недостойно. Всяка проява на страх от негова страна би донесла срам за всички. Дълбоко в душата си Хектор предусеща пада­нето на „Свещената Троя" и искрено страда със страда­нието на обречените. Не допуска, че е възможно да бъде жив, когато това се случи. Твърдото решение да изпълни воинския си дълг предполага саможертвата му. За него изборът е само един — да умре достойно. Това, което из­мъчва най-много Хектор, е съдбата на Андромаха. Ако Троя падне, тя ще бъде робиня. Ще бъде отнета свобода­та й и над нея ще тегне нечия принуда. Съзнанието, че няма да може да й помогне въпреки днешната си слава, прави Хектор трагически герой. Той разбира своята без­помощност и това като че ли още повече го кара да се стреми към бойното поле. Предпочита смъртта пред робството. Най-голяма радост на Хектор е роденият в обса­дената Троя син Скамандър — „че­до обично на Хек­тор, подобно на ярка звездица". Всички троянци го наричат с любов Астианакс — цар на града. В това проблясва плахата им надежда за щаст­ливо бъдеще. На Скамандър по право се пада царската корона след Приам и Хектар и на троянци им се иска да вярват, че ще доживеят неговото царуване.

Когато гледа сина си, Хектор забравя всичко друго, дори Андромаха. Протяга ръце да го вземе, но детето раз-плакано се гушва у дойката, изплашено от бойните дос­пехи на баща си. Невинният жест на детето за миг развед­рява натежалите от грижа родители. Воинът Хектор полага на земята шлема си, за да може бащата Хектор да целуне детето си. Красива е сцената на воинът, издигнал в ръце своя невръстен наследник — желан бъдещ цар. Та­зи сцена се е превърнала в народен символ. В нея бащи­ната любов се слива с любовта към народа.

С гореща молба се обръща Хектор към боговете да дарят на сина му мощ, сила и храброст, по-големи от не­говите. Мечтае за величие на сина и народа си. Това го кара за миг да забрави войната. Към нея го връща усмив­ката през сълзи на Андромаха. Хектор я забелязва и, об­зет от жал, я погалва. Жестът му, необичаен за Антич­ността, издава възвишена съпружеска любов. Казва й ус­покоителни думи, но самият той не е спокоен. Измъчва го противоречието между обзелите го чувства и неотмен­ния обществен дълг. Андромаха разбира съпруга си и се съгласява с него. Лее горестни сълзи, но не го спира. И двамата стигат до мисълта, че не може да съществува семейно щастие без мир в родината. Каквато съдба има Троя, такава ще имат и те, нейните жители. Примирен, Хектор дава кураж на Андромаха да понесе съдбата, ре­шена вече от боговете. Щом не може да избяга от съдбата си, човек трябва да следва дълга си.

Чрез тази сцена, изпълнена с елегично чувство, Омир въвежда в „Илиада” темата за мирния живот, продължена в XVIII песен. Тя звучи като химн на съпружеската вярност. Духовното единство на героите и привлекателната сила на мирния живот доказват дълбокия хуманизъм на Омир.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave