СТАРОГРЪЦКА ЛИРИКА. САФО
■ ЛИРИКАТА
За разлика от епоса, в който се изразява колективното съзнание, в лириката израз намира индивидуалното човешко съзнание. Творбите, които определяме като лирически, са свързани със състоянието на човека в определен момент от живота му. Те разкриват неговите чувства и мисли, начина, по който той преживява света и житейските събития (лични и общностни). Затова лирическите творби често говорят за любов и за омраза, за тъга и за разочарование, за мимолетността на човешкия живот, за човешките радости и скърби. За разлика от епоса, който се стреми към обективност, лириката е подчертано субективна.
■ ЛИРИКАТА В ДРЕВНА ГЪРЦИЯ
Възникването на лириката в Древна Гърция се свързва с епохата на Архаиката (VII – VI в. пр.Хр.). През този исторически период се оформя полисът. Човекът вече не е само част от родовата обшност, а е част от полисната общност. Това означава той да влезе в нова роля – ролята на индивидуална човешка личност. Засилва се интересът към настоящето. Човекът изживява събитията от полисния и от личния си живот емоционално и тези изживявания намират израз в лириката. Така се появява фигурата на поета.
Изследователите наричат периода на Архаиката „лирическо време“, защото съществен негов белег е засиленият интерес към настоящето и към проблемите му (за разлика от епоса, който е насочен към абсолютното минало). От друга страна, човекът се еманципира (освобождава се) от колектива и осъзнава своята значимост.
Лириката като част от литературата има своите корени във фолклора. Тя се различава от него по два основни белега:
• Създава се в строго определена поетическа форма (по дадена схема се редуват дълги и кратки срички);
• Насочва се към определен кръг от теми, свързани с индивидуалното човешко изживяване на света (лични преживявания, войнствено-патриотични настроения, граждански и
философски мотиви).
Лириката в Древна Гърция се обособява в два големи дяла – декламационна и песенна (мелика).
Декламационната лирика се разбива в два жанра – елегия и ямб. Названията им са названията на поетическата форма, която се е използвала за създаването им. Елегията изразява най-вече актуални настроения, докато ямбът е предимно сатиричен.
Значими представители на декламационната лирика в Древна Гърция са Калин от Ефес, Мимнерм от Колофон, Теогнид от Мегара, Тиртей от Спарта, Солон от Атина, Хипонакт от Ефес, Архилох от Парос.
Песенната лирика от своя страна също се развива в два дяла – хорова и солова.
• Хоровата лирика се изпълнява от празничен хор и е свързана преди всичко с древногръцките спортни игри: Олимпийски – в чест на Зевс, и др. В творбите се възхваляват победителите. Песните на хоровете се изпълняват и на общи религиозни празници. Хоровите състави се състоят от професионални певци – мъже, момчета, момичета. Обучавани са да пеят и да танцуват в синхрон и с изящество. Тази традиция се продължава по-късно – в епохата на Класиката (когато се появява и се развива драмата), в театралните представления. Най-известният хоров лирик е Пиндар.
• Соловата лирика се появява във връзка със създаването на граждански обединения и общности (по религиозни, културни, съсловни, идеологически признаци), от чието име пее поетът. Темите са разнообразни. Най-често в соловата лирика се пее за любовта, виното, веселието, забавата, но и за тъгата, мимолетността на човешкия живот и др. Сред най-известните солови лирици са Сафо, Алкей и Анакреон.
Хоровата и соловата лирика не са били строго разграничени. Някои видове творби са съществували както в хоров, така и в солов вариант.
■ САФО И НЕЙНИЯТ ПОЕТИЧЕСКИ СВЯТ
Сафо (ок. 630 – 570 г. пр.Хр.) е родена в аристократично семейство на остров Лесбос. Притежава страстна натура и блестящ поетически талант. Пестеливият на похвали древногръцки философ Платон я нарича „десетата муза“, а древноримският поет Овидий препоръчва на всички момичета непременно да се запознаят със стиховете й. Определяна е като най-известната за своето време жена. Около името и живота й възникват множество легенди, свързани най-вече с любовта.
Сафо създава религиозно общество от благородни девойки, които служат на Афродита (или на друга богиня). Напътства ги в поезията, музиката и танца до задомяването им. В това общество Сафо създава и много от лирическите си творби.
От творчеството на Сафо до нас са достигнали само две относително цялостни стихотворения и множество фрагменти.
• Поетическият свят на Сафо
Животът във времето на Сафо е много различен от живота, който живеем днес. Една от отликите е в строгото разделение между света на мъжете и света на жените. И мъжете, и жените са изграждали свои общности с типични мъжки и съответно – типични женски занимания. Такава е религиозната общност, която Сафо прави за млади момичета от аристократични семейства. Учителката и ученичките са отдадени на любовта и на изкуството – на музиката, на поезията, на танца. В тази среда се ражда любовната лирика на Сафо.
За древногръцката поетеса любовта е преживяване, състояние на тялото и душата. Чувството е свръхинтензивно и е искрено и непосредствено изразено. Състоянието на душата се представя като състояние на тялото – сетивата са максимално изострени, те „болят“, изгаряни от любовното чувство. Любовните стихове на Сафо не са плод на разума, а на сърцето.
За Омир също е характерно душевните състояния да се представят чрез промени, настъпващи в тялото, чрез физически реакции. Епическият поет в „Илиада“ обаче говори за чувства, породени от войната и от отношенията между героите, които са по-скоро колективни. У Сафо душевните състояния са породени от дълбоко интимни чувства – любов, страдание от самотата, тъга, копнеж по любимия човек и т.н. Често се представят чрез природата – небето, здрача на вечерта, нощта, планината, вятъра, бурята. Всичко в природния свят може да служи, за да се изрази душевното състояние или да се опише човекът.
• „Любов“ („Любовна болка“)
Стихотворението „Любов“ е вероятно най-известната лирическа творба на Сафо заедно с „Молба към Афродита“. В него може да бъдат открити характерното за поетесата изживяване на любовта и начинът, по който то е претворено в слово.
Творбата е типичен представител на лириката. В нея няма разказана история. Има само изповядани, споделени съкровени чувства. Един от големите изследователи на старогръцката лирика – Бруно Снел, немски класически филолог от XX в, пише в своя статия: „Това е сватбена песен за едно момиче от обкръжението на Сафо; началото по традиция възпява блаженството на мъжа, който ще отведе младата жена у дома си; на Сафо нейната женитба донася раздяла“.
Обичаният човек е въплъщение на красотата. Подобен на бог е и онзи, който е близо до него и разговаря с него, защото тази близост е дар, достоен само за боговете. Влюбената жена, гледайки тази сцена, е изцяло подвластна на чувствата и страстите си. Но тя е далеч и това поражда страдание. Душевната болка, както е типично за древногръцкото словесно изкуство, е предадена като болка на сетивата. Сърцето, тялото, кожата, очите, ушите, езикът, нозете като че поотделно изживяват любовния копнеж. Словото в творбата назовава най-интимните преживявания откровено, открито.
Показателно е и движението на внушенията в лирическия текст. Началото на творбата заговаря за любовта. Любовта е най-човешкото чувство. То дава усещане на човека, че е жив. От любовта се ражда животът. Влюбената жена обаче не е заедно с любимия човек. Тя е и близко до него – вижда го, чува го, но е и далеч от него – няма го общуването, няма я близостта, тя е само наблюдаваща отстрани. Именно това отсъствие на близост, на общуване поражда болка, страдание. Любовният копнеж като че ли лишава тялото от неговата жизненост. Защото влюбените постигат любовта в пълната си отдаденост един на друг – тогава, когато са заедно и душевно, и емоционално, и физически. Внушението на стихотворението „Любов“ е, че това пълно единение с другия не е възможно. Така се появява усещането за самота, а то води до усещането за смърт.
@bgmateriali.com
