МИТ
В центъра на тази митология стоят проблемите на съдбата, и то на човешката съдба. В известен смисъл в нея е заличена границата между богове и герои. Тя описва света не с термините на природните процеси, а с термините на естественото човешко поведение. Затова и космическият модел се представя от взаимоотношенията на боговете, а смяната на различните поколения богове бележи неговото развитие.
Какво е отношението на древния елин към света? Враждебността, страхът, неовладяността на природата се свързват с хаоса, с дисхармонията. Не такъв е гръцкият модел. За гърка от родовото общество космосът – това е светът на боговете, свят хомогенен и хармоничен, свят благоустроен и подреден. Естествено това не винаги е било така. Някога Земята е била разтърсвана и изпепелявана от битките, които са водили помежду си поколенията богове. Но след победата на олимпийските богове властта била разделена между тях чрез хвърляне на жребий. На Зевс се паднало да владее небето, на Посейдон – морето. Според друга версия, следвайки съвета на Земята, боговете направили Зевс свой цар, а след това той им раздал областите, които им се полагали. Така властта и космическото пространство, без значение за нас как, са били поделени между боговете. Зад това разделяне прозира един вертикален космичен модел. В центъра са Земята и опасващото я Море с Посейдон, горе – Небето със Зевс, а долу – Аид с Плутон. Небето е царството на вечната светлина. Там живеят светлите огнени богове в непрестанно веселие и безметежност. Аид владее мрака. В него пребивават боговете, лишени от власт, и хората, лишени от живот. Противоположните характеристики на Небето и Аид се срещат и в известен смисъл се уравновесяват на Земята. На нея се редуват светлина и мрак, редуват се активността и пасивността в бодърствуването и в съня. Хората, живеещи на Земята, са подчинени и на едните, и на другите богове. Всичко това свидетелства, че елинът си е представял света симетрично изграден и хармонично устроен – един вечен ред, недопускащ нарушения нито от страна на боговете, нито от страна на хората. Отклоняването на който и да е бог от реда е равнозначно на измяна, на отчуждаване от същността му и води до гибел на цялото, на Космоса. Чрез взаимодопълване на действията си и взаимната преплетеност на функциите на отделните богове се осигурява завършеността, симетричността и хармоничността на гръцкия Космос. Взет отделно, извън връзките си с останалите богове, нито един бог не е завършен, не е съвършен. Дори и Зевс. Като поглъща Метида – Мъдростта, като приема в себе си и нейната същност, той се опитва да си осигури именно универсалност – да прибави към своята сила знанието за доброто и злото, което тя ще му даде. Но този опит се оказва не съвсем успешен. Многобройни са митовете, разказващи за безсилието на Зевс да спаси например своите възлюблени от преследванията на жена си Хера или да се противопостави на решението на друг бог. Той не може нито да поеме неговите функции, нито на сила да го накара да промени решението си. По силите му е само да намери компромисен вариант, който да върне бога в олимпийското лоно, като по този начин се запази светът на боговете.
Пантеонът на гръцките богове е гръцкият свят, благодарение на ограничеността в някакъв аспект на всеки един от тях. Богът е неограничен в едно или няколко отношения, но никога не е абсолютната универсалност.
За равноправието на боговете свидетелства и наличието единствено на генетическа зависимост между тях. Родените от един баща и една майка, както Зевс, Посейдон и Плутон, са равноправни. А родените от тях, дори когато по нещо ги превъзхождат, трябва да им се подчиняват, естествено само в това, което не засяга собствената им същност. Затова и в гръцката митология неподчинението пред бащата е възможно, както и бунтът против него. И още една особеност на начина, по който дребният елин мисли за своите богове. За него те са телесни същества. И тази телесност е свързана както с раждането, така и със смяната на различните божествени поколения. Именно защото боговете са реални, телесно мислими същества, едни богове могат да бъдат сменени с други, като винаги по-старите богове се приемат за по-могъщи. И тази представа не е случайна. В мита ценността се асоциира с това, което е било, с миналото, със съществеността.
Своеобразието на античните гръцки богове се дължи и на тяхната подчиненост на Съдбата. Мойрите, дъщери на Нощта, определят при раждането нещастието и щастието. Те са тези, които строго наказват както хората, така и боговете за извършените нарушения. И гневът им не стихва, докато виновният не получи изцяло своята отплата. На Мойрите е подчинен дори и Зевс. За зависимостта на гръцките богове от Съдбата свидетелства и начинът, по който те поделят помежду си сферите на Космоса – чрез хвърлянето на жребий и получават своята „мойра” (изконното значение на думата мойра е част). Оказва се, че богът зависи от частта, която случайно получава. Тази част става негова участ. В жребия прозира иманентната подчиненост на боговете на Съдбата.
И така, боговете за древния елин са реални, телесни същества, подчинени на съдбата. Универсалност притежава единствено светът на боговете като цяло. Античният човек мисли за себе си само като тъждествен с рода. Само в рода той постига универсалност, цялостност. Затова по друг начин той не може да мисли и своите богове. Те, по необходимост, стават носители на човешката ограниченост. И подобно на човека, достигат своята универсалност само в общността на боговете. Хармоничното цяло – родът, е резултат на кръвно-родствени връзки. Изграден е чрез силите, които свързват в едно раждащия и родения. Същото е и в царството на боговете. Генетическите връзки са определящи за техните взаимоотношения.
Допълнителна светлина върху характеристиката на гръцките богове хвърлят митовете, които разказват за взаимоотношенията между различните поколения богове. Какво води до смяната на едно поколение с друго? На пръв поглед – това е отмъщението. Кронос отмъщава на Уран за страданията на Земята, която е принудена да приема обратно в утробата си непонравилите му се деца. Зевс отмъщава на Кронос за своите погълнати братя и сестри. Ако се вникне обаче по-дълбоко в причините, довели до отмъщение, и в начина, по който се осъществява отмъщението, става ясен основният мотив – стремежът към власт. Уран затваря обратно в Земята сторъките великани не само защото е накърнено неговото естетическо чувство, но и защото се страхува от тяхната сила. И именно това е истинската причина, довела до неговото отстраняване. Кронос поглъща децата си, защото знае, че му е съдено да бъде свален от трона от собствения си син. Зевс пък поглъща вече не децата си, а съпругата си, на която предстои да роди син, заплашващ властта му. фактът, че боговете се стремят към власт, се потвърждава и от начина, по който се извършва отмъщението. Например не само се възстановява правото на майката – освобождават се Сторъките или пък Кронос е принуден да повърне погълнатите деца, но се отнема най-същностната функция на бащата – отрязан е детеродният орган на Уран. Кронос е затворен в Тартара, като по този начин му е отнета възможността да действа. Властва този, който е по-деен.
Във всеки „преврат”, който извършват по-младите богове, знанието заема централно място. То е силата, която в крайна сметка им осигурява победата. Интересен е начинът, по който те се сдобиват с него. Знанието не им е присъщо изначално или поне този тип знание, което им помага за извоюване на властта. Дава им го бог от предишното поколение и то не кой да е бог, а самата Гея-Земя -тази, която се появява непосредствено от Хаоса, за да го отрече, която е фактическата граница между хаос и космос. Затова тя притежава знание, различно от знанието за реда в универсума, присъщо на всеки бог; знание за това, което надхвърля границите на космоса.
В гръцката митология си съперничат и богове с еднакъв род, чиито функции отново частично се припокриват – Атина и Аполон. Развоят на Троянската война, започнала като последствие на съперничество за красота между богини, е по същество едно състезание между двамата и боговете, които ги поддържат. И тук техните победи се редуват. При разрушаването на Троя, което би могло да се разглежда като израз на надмощие на Атина, тя е жестоко оскърбена и насочва своя гняв към ахейците.
Един друг тип съперничество е широко разпространен сред олимпийските богове – за любовта и почитанието на богиня или смъртен. До любовта на Афродита се домогват Хефест, Хермес, Арес, Посейдон, за Адонис спорят Персефона и Афродита, Хиацинт става жертва на съперничеството на Аполон и Зефир, Иполит – на Артемида и Афродита и т. н. Това също е друга модификация на стремежа към власт.
Античните гърци не се съмняват, че боговете с интерес следят делата на смъртните и постоянно се намесват в тях. От какво е предизвикана и в какво се изразява тази намеса? Най-напред смъртните също са подчинени на Съдбата. Трите Мойри бдят всеки да получи това, което му е отредено. По отношение на хората ролята на боговете и предна-чертанията на Съдбата са трудни за разграничаване. Много често те действат в една посока, така че волята на бога е тъждествена със Съдбата. Опитът да се избяга, да се предотврати предначертаното от Съдбата и боговете е осъден на неуспех (митът за Едип). Във взаимоотношенията си с хората жителите на Олимп се разкриват като ужасно капризни и обидчиви. Това, което предизвиква най-вече техния гняв, е човешката гордост. Тя има различни проявления. Гордост е възкресяването на мъртвите от Асклепий. Макар и син на бог, макар и наследил неговите целителски способности и чрез това по рождение отличен сред всички смъртни, той иска нещо повече – да се изравни с боговете. И в извес-тен смисъл дори да ги надмине, защото възкресяването на мъртвите е нарушаване на установения космически ред. А това не е позволено дори на боговете. Наказанието не закъснява, защото никой няма право да изменя установения космически ред, да нарушава хармонията на универсума. Зевс поразява Асклепий с Перун.
Друго проявление на гордостта и модификация на нарушаването на космическия ред е желанието на човека да стане бог, да притежава качества, достъпни само за безсмъртните. Касандра обещава да размени любовта си срещу изкуството на прорицанието – Аполон я научава да вижда бъдещето, но след като тя не плаща уговорената цена, той отнема на нейните предсказания способността да убеждават. Гордост кара дъщерята на Приам да поиска за себе си онова, което не е достъпно дори за всички богове – трансцедентното знание. Това е също опит за нарушаване на равновесието в космоса, на реда в него. Гордост е и неизпълнението на обещанието. Защото Касандра е забравила отреденото на смъртните и се чувства равна на боговете. По такъв начин може да бъде обяснена дързостта й.
Строго наказвано е и едно друго проявление на гордостта – недостатъчното почитане на боговете. Гордост е да се представяш за бог, както и да смяташ, че в някакво отношение превъзхождаш бога. Салмоний говори, че той е Зевс, присвоява даровете, носени на бога и за това негово непочтително дело е поразен от Зевс с перун. Ниоба започва да се хвали, че е по-плодовита от самата Лето. Наказанието не закъснява. Децата на Лето – Аполон и Артемида, за един ден умъртвяват нейните многобройни синове и дъщери, а самата тя измолва от боговете да я превърнат в камък. Подтекстът е един. Човек трябва да помни, че той не може да бъде равен на боговете или да ги превъзхожда. Само това ще го предпази от дръзки действия, които могат да разгневят безсмъртните.
Основните чувства, които владеят боговете във връзките им с хората, са любов и гняв. Богът обича човека и му помага във всяко негово начинание или пък е разгневен и му пречи. И в единия, и в другия случай както помощта, така и пречките рядко са в зависимост от качествата на смъртните, рядко са заслужени.
И така, в отношението си с хората гръцките богове се разкриват като носители на волята на Съдбата. Те са обидчиви, капризни, непостоянни в чувствата си, отмъстителни. Гордостта, проявяваща се както в нарушаването на установения космически ред, така и в недостатъчното почитане, е това човешко качество, което неизменно предизвиква техния гняв и отмъщение. Затова човек трябва да следва предначертанията на Съдбата , да знае участта на смъртните и да почита боговете, като никога не дръзва да се мери с тях. Така ще бъде запазена хармонията в света.
Открит все пак остава въпросът къде е коренът на човешката дързост, какво кара хората да искат за себе си права, равни или дори надхвърлящи тези на безсмъртните. Едно обяснение на това желание ни дава митът за раждането на хората от кръвта на титаните или дима на тяхното изгаряне. Титаните, по внушение на Хера, разкъсват и вкусват от тялото на Дионис, извънбрачен син на Зевс от Персефона или Семела, който трябва да го наследи на трона. Разгневеният Зевс поразява титаните с перун и от саждите се появяват хората. Според друг вариант, той ги разкъсва и от капките кръв по земята израства родът на смъртните. Частите на разкъсания Дионис са събрани, Атина е съхранила цяло неговото сърце и той възкръсва. Дионис, като умиращ и възкръсващ бог, свързан със земеделската култура, неговата делимост и цялостност са център на мита. Но каква е природата на появилите се по този начин хора? Най напред те са наследили природата на титаните-богове, свързани със Земята, с нейната неуравновесена мощ. Затова преобладаващото в човека е хтоничното. Но титаните са вкусили от тялото на Дионис. Следователно в човека е преминала частица от небесното божествено начало, частица от дионисовската същност, А Дионис е син на Зевс или от съчетанието му с неговата дъщеря Персефона, или със смъртната Семела, но е доизносен във и роден от бедрото на Кронид. По такъв начин той изцяло е наследил природата на своя баща. Чрез Дионис тази божествена природа се предава и на хората. В тях се обединяват две противопоставени същности – хтоничната, която е преобладаващата, и божествената, небесната. Затова човек не трябва да престъпва отредените му земни граници, да нарушава установения в тях ред. Но същевременно му е невъзможно да остане затворен там. Защото онази малка частица на Дионис го кара да насочва поглед навън, да гледа Небето, да копнее за него и да се стреми да го достигне. Тя е коренът на човешката гордост. В мита за Дионис се откриват и други ценностни ориентири на гръцкото митическо съзнание. В борбата на Дионис с титаните, 6 неговите превъплъщения, разкъсване и възкръсване се усеща единството на човек и космос, на човешка и космична съдба, по-скоро тяхната неразличимост. Космосът е в човека и човекът е в космоса. Те са изоморфни. Митът поставя и решава основни въпроси на мирозданието – единство и множественост, разпадане и съединяване, смърт и прераждане, като космичните катаклизми и космичното ликуване пронизват изцяло или може би по-точно – изграждат човешката индивидуалност. И този субективизъм, доколкото се трактува като изконно вътрешно присъщо на човека и интимно преживявано от него, е основен момент в разбирането на античното гръцко светоусещане. В борбата на Дионис с титаните може да се види и символ на човешката борба със стихиите, които трябва да бъдат овладени. По такъв начин Дионис става персонификация на героизма, вътрешен принцип на борбата между патриархалните и матриархалните отношения. Както и на преодоляването и овладяването на хтоничното в човека.
В крайна сметка човекът се оказва същество, съчетало в себе си земното с небесното, съизмеримо с космоса, вътрешно свързано с него. Носител на дионисовски екстаз и самочувствие, които му позволяват да вижда нови измерения във вече оформения свят, измерения, в които той е бог. Затова човекът е дързък и има смелостта да поиска за себе си това, което е отредено само за боговете или това, Което е недостъпно дори за тях. Двойствеността на човешката природа, хармонията и борбата на хтоничното и небесното в нея, надмощието на едната или на другата сила са мотиви с принципно Важно значение за последващите : нравствени учения на елинската култура. Те ни насочват и към една друга особеност на гръцката митология. Доколкото, като развита митологична система, в нея е позволено да търсим идеал за човек, то ние го откриваме не в лицето на бога, а в образа на героя – посредника между смъртни и безсмъртни. Той обикновено е рожба на смесен брак. И макар да е смъртен, е надарен със сила, смелост, дързост, достойни за безсмъртен. Един от най-ярките героични образи в олимпийската митология е Херакъл. Той е син на Зевс и Алкмена. Всички негови подвизи са насочени към хармонизиране на света. Зевсовият син влиза в единоборство с най-прочутите по рождение на Земята и ги побеждава (китерионския и немейския лъвове, лернейската хидра, керенейската сърна, критския бик и др.). По такъв начин той допринася за победата на олимпийското поколение богове. Съучастник е в установяването на космичния ред. На Херакъл е предсказано, че ако извърши десет подвига, посочени му от Евристей, ще стане безсмъртен. Такова е предначертанието на Съдбата. Но за да се осъществи то, от него се изисква максимум действеност. Наистина първото, с което Херакъл поразява, е неизчерпаемата му активност. Той дори трябва да преодолее съпротивата на Хера, за да се роди и през целия си живот да преминава през различни препятствия, които са следствие на нейния гняв. Но неговата сила, смелост и дързост са толкова големи, подвизите – така грандиозни, че когато става безсмъртен, Хера се помирява с него и той се оженва за дъщеря й Хеба.
Като че ли изключителните, равни на божествените, качества на Херакъл, в съчетание с неговата смъртност, би трябвало да доведат до противоречие у него. От съвременна гледна точка – дори до трагично противоречие. Но в митовете за Херакъл точно трагизмът не може да се открие. В тях блика оптимизъм, увереност в собствените сили, стремеж на всяка цена те да бъдат изразходвани, реализирани – едно детско безгрижие и радост от играта. Защото Зевсовият син приема безапелационно своята участ. Той е част от Космоса и установеният в него ред е иманентен на собствената му същност. Акцентът е върху възможността за смъртния да извърши подвизи, като че ли предопределени само за безсмъртни. И тази възможност, която чрез действията на Херакъл става действителност, е носител на ценност в героичната митология, както са ценни силата, мощта, дързостта, стремежът към слава. При извършването на своя единадесети подвиг – донасянето ябълките на Хесперидите, Херакъл за известно време замества Атлант и държи върху раменете си небесния свод. Освен за победа над природата, този героичен акт свиде-телства и за съизмеримост между човек и Космос, за хармония между тях. Героят има божествена сила, щом може да замени един бог, па макар и от по-старото поколение. Всъщност, това е косвено доказателство за грандиозната мощ на Херакъл, защото предишните поколения богове се мислят от митическото съзнание като по-силни.
Трябва да се подчертае обаче, че синът на Зевс и Алкмена едва ли би се справил със задачите, ако в най-трудните моменти освен силата не владее и още нещо -знание. Първите пет подвига той извършва, опирайки се на собственото си знание. При прогонването на стимталийските птици със съвет му помага Атина, а в донасянето ябълките на Хесперидите – Прометей. В митовете за Херакъл отново се откроява изключителната роля, която има знанието за елина. То е. в крайна сметка, факторът, водещ към победата.
Накрая нека обобщим проблема за отношението на древния елин към света, в който живее. Той си е представял универсума като едно подредено и хармонично устроено цяло, ценността на което е породена от реда в него, от взаимната уравновесеност на отделните му части. Този ред за него е вечен, неподлежащ на нарушение нито от страна на смърт-ните, нито – на безсмъртните, тъй като универсумът и царящият в него ред са самите богове и плетеницата на техните отношения. Оттук може да се направи връзка с Омировите герои – какво е отношението на Омировия човек към света. Той също не прави изключение. Омировият човек остава изцяло в рамките на тази общогръцка традиция. Затова в „ИЛИАДА” и „ОДИСЕЯ” божественият апарат е специфичният начин, по който архаичният човекът вижда света и собственото си Аз. В него се проецира всичко необичайно, всичко неочаквано, всичко непознато, всичко необяснимо. И това е обичайната форма за проясняване на битието. И единствено възможната на тази степен на развитие на съзнанието и самосъзнанието на човека. Затова адекватната формулировка на въпроса какъв е светът, в който живее Омировият герой, е какви са Омировите богове и тяхното отношение към човека. Първо, тези богове не са всемогъщи, вездесъщи и всезнаещи (в съвременния смисъл на думата). Те не са персонификация на абсолютното съвършенство. Ако превъзхождат с нещо човека, то това са техните физически, а не нравствени качества. Като господстващо може да се приеме твърдението, че в никакъв случай в рамките на епоса жителите на Олимп не могат да се разглеждат като въплъщение на Справедливостта или поне като нейни защитници.
@bgmateriali.com
