Естетиката на Вапцаров намира изява в своеобразен поетически език. Негова основна стилистична черта е разговорността. Особена функционалност в изказа на този поет има клишето. Ако за пореден път се върнем към стихотворението „Вяра", ще видим, че може би най-запомнящата се негова част въздейства изключително чрез едно смущаващо несъответствие:
„Но ето, да кажем. / вий вземете - колко? -/пшеничено зърно /от моята вера./бих ревнал тогава. /бих ревнал от болка /като ранена/в сърцето пантера."
Между библейски простото и насъщно „пшеничено зърно" на вярата и „ранена в сърцето пантера" има стилистичен зов, разделящ сакрално изчистеното от кичозно натруфеното, откровението от клишето. Евтиното сравнение с пантерата съжителства с високата символност на пшениченото зърно. Това съотнасяне носи скрито послание, което може да бъде изразено горе-долу така: аз. човекът, който знае само езика на улицата и за когото евтините филми в кварталното кино изчерпват представата за „културното" - и аз имам своята чиста, свята „вера", която ме свързва с божественото, и аз имам своята нишка към висшето, без която битието ми би било невъзможно.
По сходен начин се разслоява и гениалното предсмъртно стихотворение на поета:
Борбата е безмилостно жестока.
Борбата, както казват, е епична.
Аз паднах. Друг ще ме смени... и толкоз
какво тук значи някаква си личност!
Разстрел, и след разстрела червеи.
Това е толкоз просто и логично.
Но В бурята ще бъдем пак със тебе,
народе мой, защото те обичахме!
Тук са курсивирани думите, които звучат дисонантно, несъответстващо в целостта на романтико-героическия фрагмент. Тези „чужди реплики" му пречат да бъде именно романтично - героически, те поставят неговата героика в диалог с нещо, което й е принципно чуждо – тривиалния език на обичайното случване.
От 20-те години на XX век в българската поезия естествено възниква реакция срещу символистичната образност. Този процес се наблюдава и в цялата европейска култура. Тогава тривиалните образи и думи - речта на улицата, на „обикновения човек", клишетата - биват умишлено и ефектно разработвани като бунт на новите „млади" срещу новите „стари'' (сега вече символистите са влезли в ролята на старите). При Вапцаров бунтът срещу естетиката на абстрактното, имаща своите корени в символизма, е в естествено съзвучие с присъщия му афинитет към обикновеното, простото. Тоест поетиката на този автор не е в такава степен „направена", стилистичните му търсения не са толкова преднамерени, както е например при измайсторените стихове на Смирненски. И все пак Вапцаров носи съзнанието за различни стилистики, пишейки творбите си. То личи и в избора на различни форми на една и съща дума в границите на едно стихотворение.
„Вяра" и „бера", „хляб" и „хлеб" - ето два характерни примера за „неустойчива" стилистика в поезията на Вапцаров, засягащи при това централни реални в неговия художествен свят. В стихотворението „Вяра" книжовната форма от заглавиетоуниверсализира смисъла на понятието. „Вера" в словосъчетанието „моята Вера" обаче го персонализира (прави го единично, частно). И причината за втората форма далеч не е римата с „пантера", защото в редица творби срещаме този похват, без да е наложен от необходимостта на римата. „Вера" е именно „моята" вяра - внушава стихотворението, защото аз съм човек от народа, прост, обикновен човек, който говори така.
„Но хляба е малко/но хляба не стига, деца" - казва лирическият автор в „Не бойте се, деца". И в тези думи звучи не само речта, обърната към децата - към неговото дете, към децата на хората от неговата класа. В „хляба е малко", „хляба не стига" сепроявява и стилистиката на ораторите по левите събрания и митинги - водачите на тази
класа, които обобщават нейните проблеми, правят ги достояние на всички. Когато обаче хлябът мине през жестоко стеснената конкретност на „ужас свиреп"в детските очи, той става „хлеб!/ хлеб!/хлеб!".
Естествено в тези двойни стилови форми принципът на смисъла не е независим от принципа на римата, но римуването не трябва да се абсолютизира при обясняването им. В крайна сметка в целостта на поезията нито смисълът, нито формата могат да бъдат изолирани сами по себе си. Затова не бива лесно да се отказвате от откриването на смисъла зад привидно формалните явления. Вапцаров често разгръща цели стилистично маркирани образи и реплики, въвеждащи в текстовете му гласовете на различни социални среди. Такива са репликите от типа: „прав е другарят Вапцаров" - ще каже" (думите се очакват от Ленин); „чукам / на вашата съвест"; „Затуй и народа / със нас е на „Вие" („Доклад").
Най-често тривиалният език в поезията на Вапцаров е заявка за социална и личностна идентичност. Поетът обикновено го използва за моделирането на своя собствен речеви портрет - прави стиховете си така, както говори („и стихове пиша/ (тъй както умея)” - казва сам във „Вяра"). Той обаче използва похвата на стилистичното различие и за да „имитира" обектите на критиката си. Такъв е примерът с разказа за „размазания’ Джон и неговата сластно целувана Грета („Кино") - емблемите на лукса, който може да бъде видян на пиедестала на кварталното кино. И тук, в описанието на враждебната класа, тази стилистика вече съвсем не е припозната като своя (както това се случва с тривиалния образ на пантерата във „Вяра").
Поради специфичното си многогласие Вапцаровата поезия в известен смисъл подвежда читателите. Те често не доосъзнават нейната литературна стойност, търсейки зад стиховете по-скоро личността на автора. Години наред те са разпъвани между два акцента на тълкуване - Вапцаров като човек и Вапцаров като поет. При това „свиване"
на прочита естествено е да се стигне до някакво осакатено подобие на тази поезия, до „орязването" й в рамките на онова, което може да премине през съответния филтър, през съответния шаблон на четене. Но Вапцаров не е нито само „поет" в живота, нито само „човек" в поезията. Той не е и незавършен поет, който не може да усвои майсторлъците на поетичното, защото трябва да работи „от сутрин до мрак" и изобщо, защото е от друга среда и няма навик да посещава кафенетата и вечеринките на тогавашната артистична бохема.
Интересно например е, че самата Багряна, която съзнателно въвежда гласовете на живия живот, на делничния труд, на техническия прогрес в поезията си, не успява да оцени същите тези неща у Вапцаров. И тук зад привидно общото излиза наяве една съществена поетическа разлика. Ако Багряна артистично „кокетира" със самолетите и моторите в поезията си, Вапцаров пише за единствената си действителност - той е човекът, познал низините, който има един живот и една реалност. Това са корените на автентизма в поезията му. В този смисъл той има повече общо с изповедния Ботев, отколкото със съвременниците си, които до голяма степен осъзнават живота като съвкупност от теми, а не темите на творбите си като част от живота.
@bgmateriali.com
