Страданието е основна психологическа и идейно-духовна характеристика на цялото творчество на Пейо К. Яворов. Народ, родина, личност, настояще, бъдеще, любов, красота, мечти, спомени, копнежи - всички образи и мотиви в Яворовата поезия са обгърнати от емоционалната атмосфера на страданието.

В ранното лирическо творчество на поета, когато неговият поглед е насочен към обществената действителност с нейните социални и национални проблеми, център на поетовото внимание са болките, мъките, страданието на човешката общност, на народа. Народното страдание, което Яворов рисува не обективистично, а с дълбоко субективно вживяване, е главен емоционален мотив в изключителните по своята художествена стойност стихотворения „На нивата”, „Градушка”, „Арменци”, „Заточеници”, „Хайдушки песни” и др. - шедьоври в нашата литературна класика.

След голямата си вътрешна криза - резултат от неуспеха на Илинденското въстание (1903), Яворов преосмисля своето свето възприемане и свето отношение. Под влияние на кръга „Мисъл” той променя художествения си мироглед и се насочва към нови художествени хоризонти, свързани с философията и естетиката на индивидуализма. Приел символизма като естетически израз на личните си творчески търсения, поетът разкрива новите си настроения и душевно състояние чрез сугестивната сила на символа - звено между духовното и материалното, между преходното и вечното, между света и човека.

Мост към това състояние е драматичната поема „Нощ” - лирически документ за вътрешната криза на човека в една преходна епоха, в която съжителстват съхранени възрожденски идеали с модерно самотническо самовглъбяване на личността. Кошмарни видения се преплитат с изстрадани мисли за родината, обществото, личността. По ботевски силно е страданието на лирическия АЗ („не мозък, а олово сякаш в разяден череп се разлива"), терзан от чувство за вина и за неизпълнен дълг пред родината. Той е на границата на отчаянието и порива за живот, между призива за живот и усещането за смърт. Поемата „Нощ” бележи насочването към нов художествен модел на света, в чието лирическо пространство е изтерзаната, страдаща душа на самотната и противоречива личност.

Преминаването към този художествен свят с други духовни и естетически измерения е представено образно в „Песен на песента ми” - творба-манифест на българската символистична и изобщо модерна поезия. Поетът подлага на преоценка досегашния си творчески път, следваните от него идейно-естетически позиции, поставили в центъра на художническото внимание живота и проблемите на човешката общност, като оценява поезията си от този период като поезия-илюзия. Той известява своето ново естетическо верую, което издига вътрешния свят на АЗ-а, субекта, личността като единствено достоен предмет на художествено изображение:

Че няма зло, страдание, живот / вън от сърцето ми - живот,

където пепелта лежи / на всички истини-лъжи.

Индивидуализмът се съчетава с релативизъм - със схващането за относителността на знанията и истината (подсказано в поемата чрез тирето при думите „истини-лъжи"). Чрез съчетанието на думи с полюсно съдържание, както и чрез оксимороните, провокиращи мисълта - „красиви в мрачна грозота", „грозни в сияйна красота", „ти в пламък ще се вледениш", Яворов разкрива своя диалектически поглед към света, който прониква в противоречивата същност на явленията в живота, на душевните процеси, на човешкото познание.

Това е поглед, който заличава границите на непоклатимите до вчера понятия за истина и лъжа, за добро и зло, за красиво и грозно, и който в единството на взаимното им отричане вижда по-верния път към тяхната дълбока същност.

Чрез модерната многопосочност на мисълта и чувствата, на образите и поетическия език, Яворов създава философска лирика с психологическо съдържание – израз на естетическото му съзнание в началото на XX век (стихосбирката „Безсъници”, цикъла „Прозрения”). Лирическият субект в тази поезия броди из интимни психологически територии, насочил се към „свръхземните въпроси, които никой век не разреши". Обречен на вечно скиталчество, без да намери пристанище за своя търсещ дух („Копнение”), той блуждае самотен и изтерзан, без път и без вяра, че ще открие някъде посока, „изоставен от себе си и Бога" („Без път”). Неговото постоянно вътрешно състояние е страданието.

Докато в ранната лирика на Яворов художествен обект е страданието на хората, на другите, извън АЗ-а, сега обект става страданието на субекта, на личността. Промяната особено ярко се чувства, като се съпостави лирическото изявление в стихотворениетоNotata от ранната лирика на поета с новото душевно състояние на Яворовия лирически субект:

- Макар и тъй да бъде, / - на твоите изпитания / да няма равни под небето, -

все пак при сбора общи на / хорските страдания, / ще бъдат Капчица в морето.
                                                                                                                                                              
Notata

Вече не „капчица в морето", а безкраен океан е страданието на личността за поета, отвърнал поглед от макросвета на човешката общност и насочил го към микросвета на личността.

За Яворов страданието е метафизично, изначално. То е алфата и омегата на мирозданието. Да съществуваш, означава да страдаш, сякаш иска да ни каже поетът. Тази мисъл внушава програмното стихотворение „Аз страдам”. Страданието в него е представено като нещо всесилно и всеобхватно - в доброто и в греха, в полетите и паденията. Яворовият лирически АЗ е увлечен в неговия шеметен водовъртеж, душата му е обречена на безначалната и безкрайната му драма:

Аз страдам. И в самозабвението на труда, / и в саморазяждането на покоя, -

на битието в зноя, / на извънсветовни блянове в студа -

кога летя, богато падам, / аз страдам.

Страданието е породено от разкъсването на душевната цялост на лирическия субект, дължи се на трагичната раздвоеност, при която се утвърждават и отричат противоположностите:

Издигам ли се - дигам се, под мен / по-страшна бездната да зине;

литна ли стремглав надоле устремен, / душа копней на светло да почине.
И винаги напред, и
всякога надиря... / Аз вечно диря.

Яворовото страдание е страдание-дирене, страдание-копнеж. То е шеметна бездна, в която душата се мъчи в трагични конвулсии, но е и израз на огромна духовна сила - показва мощта на човека да понася с достойнство болезнените терзания.

Финалните стихове на изповедта са смислово-емоционална поанта:

И търся. И в страдание живот се изхаби, / да търся - все страданието може би.

Страданието е върховен смисъл на живота. То е напуснало рамките на едно душевно състояние и е прераснало във философска концепция.

В стихотворението „Сфинкс” идеята за страданието като квинтесенция на битието е внушена по сложен символен път. Поантата в творбата води до мисълта, че страданието е неизразимо и че истинското благородство се състои в това то да се понася мълчаливо.

Всеобхватната и огромна сила на Яворовото страдание дава основание на Гео Милев да го тълкува като израз на колективно страдание. Според него, то е израз на напрегнатия вътрешен живот на честните интелигенти у нас в края на XIX и началото на XX в., които се намират в драматичен диалог със света и себе си, без да могат да решат сложните, вълнуващи ги въпроси. Водени от високи духовни изисквания, те се измъчват от невъзможността за тяхното осъществяване. Яворовото страдание е личностно, но същевременно и надличностно, свързващо поета с духовния елит на неговото време.

Стихотворенията във философската лирика на Яворов звучат като вариации на темата за страданието, разкривайки неговия многолик образ, свързан с едни или други конкретни източници.

Противоречивата същност на Яворовия човек като извор на страдание - загатнато в „Аз страдам”, е централна тема на стихотворението „Две души”. Във вътрешния свят на лирическия герой в непримирима борба живеят полюсните начала - доброто и злото, светлината и мракът, ангелското и демоничното - борба, изгаряща душата му:

Аз не живея: аз горя. Непримирими / в гърдите ми се борят две души:

душата на ангел и демон. В гърди ми / те пламъци дишат и плам ме суши.

Сблъсъкът на тези полюсни начала ражда драмата в личното битие на героя.

Самотата, обгърнала всецяло Яворовия човек, е най-силен източник на неговото страдание. Яворов е първият истински самотник в нашата поезия. Избраническата самота на Ботев е самота на гения. Гордото самотничество на Пенчо Славейков е родено от чувството му за културно мисионерство. У Яворов самотата има метафизичен характер - поетът я възприема като изначално състояние на човека, от което той няма спасение.

Самотата в Яворовата поезия дава, от една страна, гордо самочувствие на личността, извисила се над себеподобните. Поетът издига в култ самотата като върховен израз на извисения дух, нямащ нищо общо с тълпата („безброя"):

И ей ме днес: погледай, връх е - самота.
„Песен на песента ми”

От друга страна, като трагична обреченост на човека в един свят на вледеняваща безпросветност, самотата причинява болка и страдание у Яворовия лирически АЗ. В стихотворението „Видения” образът на страдащия самотник е обрисуван в най-трагична светлина:

Самотен, коленичил на леда, смутено / през него гледам аз: ни слънце, ни звезди, -

ни ден, ни нощ, - безцветен здрач - мъгла...

Болезненото състояние на самотно страдащия в стихотворението „Покаяние”: „Самотно ми е... Природата сияе мъртво равнодушна... / Защо съм посред нея жива твар?", поетът разкрива в още по-мрачна светлина чрез драстична образност:

Навън окото сълза не порони: вътре / сълзите ми / оживяха: скорпиони

по билите ми гмежно се влекът.

На фона на тази тягостна психологическа картина лирическият АЗ отправя към Бога своя изстрадан въпрос:

Обичам аз - и страдам... И страданието / към омраза / не е ли зов?

Въпрос, съдържащ отговор, в който чрез друга оптика се гледа на изначалните човешки чувства - любов и омраза. Това е отговор, различен от общоприетото схващане (в духа на християнската философия), че страданието пречиства човека и поражда у него възраждащи и светли чувства. Тук тези митологеми от емоционалната сфера губят своите определени очертания и разместват вътрешните си психологически пространства.

Най-високата степен на самотата - отчуждението, води Яворовия лирически субект до още по-голямо страдание. Образът на тази болест на модерното време за пръв път се явява в българската поезия чрез лириката на Яворов. „Когато гледаш дълго бездната, и тя започва да те гледа" - така Ницше определя отчуждението (алиенацията). Бездната е страшната усамотеност, в която човек е изпаднал, изгубил връзките си със света и хората. Яворов създава в стихотворението си „Ледена стена” друга метафора на отчуждението - стената. Дали това е преградата, която субектът сам е създал за изолация от външния свят, не приемайки неговата груба реалност, или това е преградата, която хората са издигнали между себе си и него - чужди на вътрешния му свят.

Важна е реалността - стената, разделяща лирическия АЗ от хората, отчуждението, превърнало самотния човек в трагична жертва:

Ледена стена - под нея съм роден. /  Стъклена стена - отвред съм обграден.

Хладната стена - замръзва моя дих. / Вечната стена - с глава я не разбих...

Образът на ледената стена създава усещане за смразяващ студ, мраз, липса на жизненост, на живот. Това усещане се подсилва от поредните определения „стъклена”, „студената” - все от същия смислов ред. Особена смислово-емоционална роля има метаморфозата на стената в стъклена. По стъклената повърхност лирическият субект може да оглежда с мъчителни чувства своя образ на страдащ самотник, а също и да вижда с болка през прозрачната преграда света „отвъд” и същевременно да бъде предмет на хладно наблюдение от него. Подобно на „бездната, която започва де те гледа", и теб те побиват ледени тръпки.

Последното определение - „вечната" (стена), внася чувство за огромна безпомощност и безсилие - въпреки усилията на героя за нейното разбиване, тя остава завинаги непробиваема. Отнета е надеждата за преодоляване на самотната изолация. Внушава се идеята за отчуждението като вечна обреченост на човека да живее в самота и страдание.

В друг аспект проблемът за отчуждението е представен образно в стихотворението „Сенки”. Визуалната картина напомня театър на сенките, съчетан с театъра на абсурда - на фона на бялата завеса две сенки - на мъж и на жена, протягат напрегнато ръцете си една към друга, но не могат да се докоснат. Безтелесното очертание на фигурите, превърнати в символи, съдейства за философското осмисляне на текста. Според дребно тълкувание, сянката е душата на човека, безпомощно лутаща се и търсеща покой.

Отчаяните и безуспешни опити на двете сенки - на мъжа и на жената, да се доближат една до друга, символизират невъзможността на най-близките – на обичащите се, за пълно сближаване, за истинско духовно единение. Повтарящият се като категорична присъда израз „Искат и не могат" е лайтмотив, синтезиращ конфликта на желанието с невъзможността. Акумулацията на чувството-желание, достигнало до своето крайно напрежение („шепнат", „викат”, „врещят"), рязко се прекъсва от другата категорична присъда на лирическия говорител: „ Те няма да се чуят." Някаква непреодолима сила не им позволява да чуят гласовете си, т. е. отнета им е възможността за вътрешно общуване.

Ситуирането на фигурите в пространството съдържа също така абсурдна ситуация - не един до друг, те са „един пред друг, един зад друг". Между тях не може да се създаде онази вътрешна връзка, която би могла да премахне преградата, непозволяваща духовно сливане. Отново преградата – стената - алиенацията, но не на човека от човешката маса, а на човека от близкия човек. Проблемът излиза извън рамките на взаимовръзката между мъжа и жената - той разширява своето вътрешно съдържание, отнасящо се до човешките взаимоотношения изобщо. Близките люде, колкото и да имат усещането, че са слели своя сърдечен свят един в друг, колкото и да се стремят към духовно единение, не могат да преодолеят онази изначална преграда, която пречи на АЗ-а да се доближи истински до другия АЗ. Винаги съществува пространство между тях, в което те остават с протегнати ръце един към друг, което не позволява да чуят гласовете си - израз на тяхната духовна същност. Болезнено е осъзнаването на тази безнадеждност, внушена в текста чрез сливането на настоящето и бъдещето в единна ос на времето: „Те няма да се чуят, ни ще се досегнат. "Алиенацията на човека е предопределена. Такова е Яворовото разбиране за трагичното съществуване на човека, на когото е отредено съществуване в самота и страдание.

Болката и страданието в поезията на Яворов има и друг корен - в съзнанието за безсилието на човека да проникне в тайните на битието, да види „отвъдното". Тази идея се съдържа във философското стихотворение „Към върха”. Човекът е пътник, устремен към върха (познанието), който ще го доближи до небето - символ на битийните тайни. Лирическото време в стихотворението - сутрин, пладне, вечер, представя промените в състоянието на човека, насочил се към познанието в различните етапи на възрастта си. В утрото на живота му неговите чувства са свежи и бодри,  окрилени в полета към върха. В пладнето на живота си човекът с удвоени сили следва пътя с „безумната" радост в очакване на своето възмогване. Скрита тревога и „съмнение гнетно" изпълват обаче душата му в ранната привечер на неговото съществуване, когато със сетни сили продължава нагоре. Съмнението - плод на жизнен опит и мъдър поглед, се оказва не без основание - достигнат най-после връх - крайната точка на безкрайни усилия. Човекът проумява, че пак е далеч от небето - „загадка бездънна пред слабия взор". Мъчителна е мисълта, че човек е безсилен да преодолее ограничеността на своите възможности. Въпреки всичките си усилия да разбере тайните на битието, те остават: „Пустиня без ехо и зима всевечна,/ и нощ без начало - и нощ безконечна."

Същата идея поетът разгръща и в стихотворението „Сфинкс”. Митологичното чудовище - сфинксът, със своето мълчание символизира световната загадка, непостижимата тайна на битието.

Страданието води човека в поезията на Яворов до мисълта за смъртта. Самотен сред карнавалната тълпа, лирическият герой в стихотворението „Маска” се лута безцелно в печал, потънал в бездната на „свръхземните въпроси, които никой век не разреши". Неусетил „зноя" на младостта, жив той „мрътвее" със замръзнало сърце, мислейки за смъртта в плач без сълзи: Смъртта - не виждам друго в белия кивот

на твоите скрижали тайни, о живот!

Яворовият лирически АЗ има двойствено отношение към смъртта, отразено най-ясно в едноименното стихотворение. От една страна, той изпитва „безимен" страх от нея - страха на хилядите хора, а от друга - странно влечение, подобно на копнеж. Лирическият АЗ е сякаш омагьосан от нея. Смъртта - архетип на битието, едновременно отблъскващ кошмар и привличаща светлина, гибел и спасение от страданията.

Него Яворов вижда и в щастливото състояние на духа - нирваната (стихотворението „Нирвана”). Това е успокоеното състояние на сън, на покой, на усещане за призивна пра хладност. Нирвана е потъване в нищото, мисъл, внушена чрез прилагателните под знака на отричането с представката „без": „безбрежни", „бездънни", „безсънни",безмълвни", „безнадеждни" и пр. Тя е блаженото угасване на съзнанието, което води до освобождаване от страданието („То наистина е край на страданието" – така завършва характеристиката на нирваната Михаил Арнаудов в студията си за нея в сп. „Мисъл", 1903 г.).

Страданието присъства и в стихотворения с по-конкретен характер – чрез образите на родината, майката, любимата. В множеството противоречиви лица на родината лирическият АЗ в стихотворението „Родина” мъчително се взира да открие нейната същност: „Обичам те, родино.../Но що си ти?". Дали не е земята, по която ходим? Къде се намира тя сред „тая повилняла сбор от вълци и кози", „чието име е безброй"?

Лирическият герой открива родината в себе си - в болката си за нея, в страданието, свързано с нея: „И ти си в мене - ти, родино моя!/ И аз те имам: радостта е скръб..." Патриотичното чувство тук е свързано с индивидуално драматично преживяване, а не се изразява (както при Вазов) в усещането за единство с националната общност. Възприемайки в зрелия си период родината в драматично личностен план - чрез страданието си във връзка с нея, Яворов дава началото на нова традиция в българската поезия, продължена от символистите и поетите след тях. Николай Лилиев свързва родината със „светла и безсънна скръб", а Атанас Далчев изповядва: „Страданието мен по-силно с теб ме свързва."

Разглеждано като израз на драмата в душата на Яворов, породена от несъответствието между високите граждански и нравствени идеали на честните люде с обществената действителност, страданието е основна психологическа атмосфера в едно от късните стихотворения на поета - „В часа на синята мъгла”. То съдържа мрачните размисли на лирическия АЗ,.минал през жаравата на изпитания и страдания: „Аз зная що е пек,  аз зная що е буря", и достигнал до горчиви житейски прозрения. „Пребродил своя ден", без да намери решение на словните въпроси за живота и смъртта: „Що иде тук - и кой отива там, - отвъд/сребровъздушните стени на кръгозора?", той се оказва в крайната точка на безнадеждността и безверието в живота - този живот, в който са заличени границите на доброто и злото, на честта и безчестното: „Но кой ще назове честта и кой позора?". Оттук се явява страхът за съдбата на младото поколение, което не може да получи светлина в живота, лишен от критерии за чест и достойнство. Страданието на лирическия герой е плод на неговия нравствен максимализъм, който влиза в дисхармония с моралните устои на обществото. Стихотворението е проникнато от болка за несъвършенствата в света, от копнеж по духовна и нравствена чистота.

Страданието във философската лирика на Яворов сочи висотата в духовния облик на неговия лирически АЗ. То разкрива един неспокоен и търсещ дух, който се мъчи да проникне в дълбините на познанието за човека и света, да разгадае тайните на битието. Показва същевременно чистотата на нравствените принципи и изисквания на поета - рожба на един взискателен поглед към житейските ценности. Страданието е критерий за висок морал и чиста духовност, които се издигат над обикновените норми на жизнено поведение. Това определя изключителната стойност на Яворовата поезия, посветена на човешкото страдание.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave