Страданието, което не пречупва: анализ на страданието и жизнелюбието у героите на Елин Пелин

По сила, дълбочина и всеобхватност на изображението на българското село Елин Пелин все още няма напълно равностойни съперници, независимо от това, че автори като Ивайло Петров и Йордан Радичков доразвиват и от дистанцията на изминалото време и настъпилите промени даже полемизират с някои теми и образи от неговото художествено наследство. Елин Пелин навлиза сравнително бързо и безапелационно в българската литература от края на XIX - началото на XX век и още първите му разкази свидетелстват както за неговата органична връзка с българското село, така и за необикновената му дарба на сладкодумен разказвач. Той притежава и още нещо - умението да отрази в своето творчество и особено в трудния жанр на късия разказ цялото многообразие на проблемите, засягащи бита и душевността на човека, да предаде лаконично и дори афористично неговата житейска философия и манталитет. Човекът въобще - а не само конкретно българският селянин от края на XIX век - става естествен център и ценностно ядро на Елин-Пелиновия художествен свят. Това има предвид и самият писател, когато заявява: „Това, че съм писал разкази из селския, живот - не значи, че съм битов писател. Във всичките мои работи ме е интересувал най-много и преди всичко човекът.”

На пръв поглед художественото мислене на Елин Пелин изглежда твърде хомогенно, целенасочено и последователно ориентирано към определена тематика и проблеми. Всъщност то се оказва заредено с не малко противоречия и в крайна сметка - с една отвеждаща до хармонията диалектичност при изображението на събитията и на провокираните от тях чувства и преживявания на героите. Дори когато страданието и неволята са в центъра на неговото внимание, героите му упорито се противопоставят на злото и на съдбата, запазвайки вроденото си жизнелюбие, оптимизъм и адаптивност към живота. Но нито страданието, нито жизнелюбието са приоритетни при интерпретацията на тяхното поведение, защото Елин Пелин съзнателно отбягва да допусне някаква доминанта при изображението на реалния свят. Според него, той трябва да оживее в художествената фикция с цялата си пъстрота и противоречивост, с успоредното съжителство на тъмните и светлите страни от живота, за да бъде едновременно автентичен, конкретен и универсален. Тази съществена черта от творческия светоглед на Елин Пелин изпъква особено красноречиво при изображението на страданието и жизнелюбието на неговите герои. За много от тях страданието се превръща от зла орис в път към истината, просветлението и постигането на някаква справедливост в личен и обществен план. Даже и страданието да не доведе непременно до избавление, то не остава без последствие за потърпевшия и особено за околните, защото поражда съпротивителните сили у човека и му помага да оцени живота и да му се радва, докато го има.

Страданието е чест гост в преживяванията и характеристиката на Елин-Пелиновите герои. То е физическо или духовно, причинено от социалната несправедливост или от ударите на съдбата, от болестите и природните стихии, от разочарованията на любовта и от болката по тръгналите по лош път синове и т. н. Страданието, стигащо нерядко до трагизъм, е само едното лице на живота, видян и преценен през погледа на Елин Пелин, поради което героите в неговите разкази и повести винаги търсят и намират някаква алтернатива да обърнат хода на нещата и сами да се разправят със злото.
„Напаст божия” е един от малкото разкази, в който има много повече болка и страдание, нито миг радост и плаха надежда, че все пак изход има. Разказвачът съсредоточава цялото си внимание върху страданието и първата част от разказа постига впечатляваща и драматична картина на човешкото нещастие, на сеещата смърт страшна болест, покосяваща наред стари и млади. Той сгъстява мрачните краски до краен предел и избира физическото и душевно състояние на мнозинството като художествена мярка за човешкото страдание: „разкъсваше се от скръб селяшкото сърце". Силата на разказа „Напаст божия” не е толкова в сюжета, който е съвсем съзнателно опростен, колкото в драматичния конфликт между невежеството и рационалното мислене и в необикновено силното внушение за всеобщо страдание, стигащо до трагизъм. Надвисналото над селото опустошително крило на сушата задълбочава още повече мъката на хората и й придава почти апокалиптичен характер.

„Напаст божия” илюстрира и една друга характерна черта на творчеството на Елин Пелин: превръщането на всички външни проблеми - социални, обществени, битови - във вътрешен проблем на личността. Неговите герои почти винаги търсят свое собствено решение на конфликта и
изход от сполетялото ги нещастие. „Помогни си сам, без дори да се надяваш, че и Бог тогава ще ти помогне" е изконният, но доказан на дело техен девиз. Това е панацеята им срещу всяко нещастие и страдание, което отразява съвсем точно и светоусещането на не намесващия се пряко в развитието на действието повествовател. Никъде в разказите му или в двете повести - „Земя” и „Гераците” – героите не прибягват до чужда помощ или до политически средства, а сами разрешават конфликтите си, дори със средствата на саморазправата (например „Андрешко”, „Престъпление”). В случая, в „Напаст божия” по-младите селяни, начело с учителя, решително се противопоставят на лъжите, суеверието, отчаянието и примирението на страдащите и вземат решителни мерки - заковават заразения селски водоизточник („излазът" на попа) и със сила прекъсват достъпа до него. Страданието не ги прави пасивни и не ги обезсилва, а им вдъхва сили и ги тласка към съпротива. В разказите на Елин Пелин страданието почти винаги върви ръка за ръка с усилията то да бъде преодоляно, разкривайки външно не натрапващата се, но несъмнена жизнеустойчивост на героите. Често пъти социалните причини остават извън белетристичната тъкан, заловени обикновено в предисторията на случката. Така например Пенка от разказа „По жътва” и Монката от „Спасова могила” на пръв поглед са жертви на ударите на съдбата, но до края на разказите читателят е вече наясно защо точно те „стават хубави" и от какво е предопределена тяхната смърт и страданието от нея, причинено на околните.

В разказа „Спасова могила” индивидуалното страдание е откроено на фона на общата трагедия, внушена от стълпотворението на стотиците болни, и предадена в хиперболичното обобщение на дядо Захари, звучащо по-скоро като стон на отчаяние, отколкото като утеха: „То целият свят е болен, синко... Гледаш, тялото желязно, а душата - гнила..." Ако „Напаст божия” е сред най-потискащите разкази на Елин Пелин, то „Спасова могила” е сред най-тъжните. В него животът е разгърнат сякаш в два плана: пътя на човешкото страдание, когато дядо Захари, Монката и тълпите от болни пъплят по стръмнината на могилата към собствената си надежда и, от друга страна - просветлението - видение, което облекчава предсмъртните мигове на Монката. Преселението в отвъдното е може би изход от страданието за бедното дете, но то се превръща в безутешно отчаяние за самотния дядо Захари, останал излъган в най-съкровената си надежда - на връх Спасовден точно на Спасова могила Монката намира не спасение, а смърт... А може би авторът е искал да внуши с тази жестока развръзка на разказа си, че все пак спасението е дошло - само че не с физическото оцеляване, а с духовното приобщаване към представите за вечността.

Боне Крайненецьт от разказа „На браздата” е особен вариант на типа на малкия човек в творчеството на Елин Пелин, който се опитва да надмогне смазващата го бедност и страда жестоко при краха на всички свои усилия и надежди. Трудолюбието, любовта към земята и решителността му да се бори докрай за скромния си поминък не го спасяват от нещастието. То го връхлита в момент на най-светли надежди, когато, преизпълнен с умиление към изпръхналата земя, към измършавелите си от глад кротки помощници - Сивушка и Белчо, и към цялата сякаш благосклонно настроена към него природа, пристъпва към дългоочакваната оран. На два пъти в описанието на сцената, когато измъчената кравичка безсилно се свлича на браздата, а Боне отчаяно се лута и вайка край нея, звучи като трагичен рефрен констатацията: „Наблизо нямаше никой." Героят е сам и безпомощен в своето страдание, в жалостта си към умиращото животно и в предчувствието си за още по-страшната бедност, която го очаква след смъртта му. Стига дори до безумното хрумване да лази, наметнат с чердже, на четири крака около Сивушка, преструвайки се на мечка, за да я вдигне на крака. Всеки детайл от околния пейзаж се променя, сякаш отреагирва и още повече засилва внушението за самотата и отчаянието на героя:  „...той погледна нивата, която пръхнеше, погледна гората, която мълчеше, погледна Белчо, който пасеше кротко на слога, погледна слънцето, което бързаше, и видя, че е самичък в тоя валог, че отникъде няма помощ. " Природата престава да бъде обстановка за развитието на действието, не е дори „природа – лиричен фон", а „природа - лиричен герой" (по думите на литературната критичка Искра Панова). Без това въвеждане на пейзажа като действащо лице, без одухотворяването и обвързването му със случката чрез цяла поредица от метафори, внушението за страданието и за самотата на героя - конкретна и социална - не би било толкова силно и запомнящо се.

Горчилката в някои от разказите на Елин Пелин - категорично в по-малката част от тях - заплашително нараства и се сгъстява по посока на повестите му. Постоянните кавги и конфликти в семейството на Гераците от едноименната повест причиняват неизмеримо страдание на стария Герак - дядо Йордан - който чувства своята вина за разпадането на дома и безсилието си да върне синовете си към честния труд и традиционните добродетели. Завинаги се стопяват бодростта и веселият му нрав, а„сърцето му стана тъжно”. Жестоко страдащ след обира от собствения му син и от опозоряването на рода, преждевременно състарен от скръб, старият Герак напуска земния свят. Страданието и беззащитността пред издевателствата на другите са съдба и на една малка група герои в повестта „Гераците”, белязани от ореола на добротата, скромността и отзивчивостта - Елка, Захаринчо, Йовка и Матей Маргалака. Мъките им са плод както на грубостта и враждебността на обсебените от алчността и порока останали членове на семейството към тях, така и на собственото им съзнание, че са безпомощни да попречат на другите и по този начин сами се погубват. В противовес на толкова несвойственото за патриархалните отношения зараждащо се отчуждение, предизвикващо морални деформации у човека, духовно чистите хора страдат и загиват от проявите на студенина, егоизъм и безскрупулност, които са принудени да понасят.

Верен на своя художествен метод, който литературният критик Иван Мешеков неслучайно нарича „реализъм без химери", Елин Пелин никъде в творчеството си не заобикаля и не подминава страданието, но не то е най-запомнящата се съдба на неговите герои. Те страдат от немотията и потисничеството, от бирниците и държавата-мащеха, робуват на земята и на страстите си, но във всички свои постъпки - и добри, и лоши - са изпълнени с копнеж по по-добър живот, ценейки високо красотата, любовта и мечтите си за по-добър живот. Твърде малко са отъпканите от страданието Елин-Пелинови герои. Повечето от тях са хора жизнерадостни, ведри, остроумни, силни духом, способни да се надсмеят и над другите, и над себе си. При герои като Лазар Дъбака, дядо Корчан, Христина, Андрешко, дядо Матейко,
Благолажът и много други. Жизнелюбието лекува страданието или неудовлетворението от живота и ги издига над него. Елин Пелин не ги идеализира и не ги превръща в илюстрация на някой красив морален принцип, а ги представя като живи и земни хора - влюбени в живота и красивото в него, но често пъти изкушени и подвластни на своите човешки слабости.

Дядо Матейко от разказа „На оня свят” е може би най-близо до този основен тип Елин-Пелинов герой. Неговата съдба е един вид реабилитация на малкия човек, комуто на земята е отказано почти всичко, но на оня свят го очаква раят, макар че още приживе той побеждава по свой начин страданието и така свиква с него, че го смята за свое естествено състояние. Затова и дори не очаква, че може да отиде в рая: „Осемдесет години теглих и страдах като куче, та сега ли рахат ще видя?" Дядо Матейко обаче е праведен пред лицето на Бога, именно защото много е страдал на земята. Според общоприетите норми и собственото му разбиране, греховете му не са за пренебрегване, защото е обичал здраво да си пийва и от време на време да бие бабичката си. В интерпретацията на Елин Пелин старецът запазва живо чувството си за хумор, вродената си дяволитост, критичността си към социалните неправди, макар и прикрита зад мнимото му простодушие. В края на разказа авторът засилва комичния ефект с бунта на своя герой, който не може лесно да прежали липсата в рая на една от малкото изпитани от него земни радости - ракията - и иска доброволно да отиде в ада, още повече, че отдавна е свикнал със страданието.

Отново социалният елемент (бирниците не са допуснати в рая) накланя везните и дядо Матейко се приобщава към праведниците. Дори в небесните селения той запазва земната си природа на човек, който трудно може да бъде стреснат от злото, тъй като прекалено е свикнал с него и трудно може да повярва на доброто, свило гнездо повече в приказките, отколкото в реалността.

Героите на Елин Пелин са на „ти"и с живота, и със смъртта, приемайки ги като нещо неотменно и закономерно. Затова толкова много обичат земните радости и се стремят да не ги пропускат в отредените им от съдбата дни. Житейската философия на много от тях хвърля мост между реалното и отвъдното (ирационалното), между тъжното и смешното, грозното и красивото, тъй като тяхната сплав е самият живот. Притиснати от мизерията, робуващи на своите слабости и недостатъци, те си остават влюбени в
живота, защото въпреки всичко му устояват и дори намират възможност да му се порадват. Героите от разказа „Задушница” - овдовелите бедняци с многобройна челяд Станчо и Стоилка - в комично-трогателните си усилия да се сватосат точно на гробовете на своите половинки, са живо доказателство за силата на живота във вечния му двубой със смъртта. Оригиналното в този разказ, считан за един от шедьоврите в Елин-Пелиновото творчество, е трагикомичната трактовка на един всъщност екзистенциален проблем, при който образите на героите се открояват с цялото си жизнено пълнокръвие и правдоподобност. Всеки детайл от поведението на Станчо и Стоилка, разчувствани от честото отливане от павурчето с ракия, което си подават един на друг, подчертава земното и практичното в техните мисли и надежди за бъдещето. Смъртта не е пречка всеки един от тях да крои планове за ново семейство и тази толкова жизнеутвърждаваща мисъл не е еретична или неприлична нито за тях, нито за селските свахи и дори за тъщата на Станчо, която се отнася с покровителствена симпатия към започналото плахо сватосване на бившия си зет: „Ти не плачи, баби! Превали Божана, па си намери къщницата -  така не се живее. "Това е здравата селска философия на жизнелюбието, изградена на основата на мисълта, че животът е по-силен от смъртта и изисква своето. От този момент всички сълзи и подсмърчания на двамата вдовци, които междувременно и одумват скъпите си покойници, за да печелят взаимното си разположение, колкото и смешно да изглежда, са естествени, защото са оправдани от самия живот. Нищо чудно, ако сърцата на тези смачкани, неугледни и погрознели от тегобите на сиромашкия си бит хора отново бъдат осенени от любовта като тържество на неизкоренимата си жизненост.

Тържеството на любовта, разкрита в духа на изконното народно битие, е основна идея на разказа „Ветрената мелница”. Жизнелюбието на героите в него обаче има по-широк обсег и се подхранва от способността им пълнокръвно да изживяват щастливия миг, от рязкото качество да запазят у себе си непокътнати стремежа си към творчеството, красотата, съвършенството и радостта от съприкосновението с тях. Чудноватите строежи на дядо Корчан и Лазар Дъбака са далеч от целесъобразността и баналността. Те остават винаги недовършени, защото са фантастични в сравнение с обстановката и възможностите им, но независимо от това, творческият труд носи и на двамата невероятна радост и подхранва самочувствието им. И дядо Корчан, и Дъбакът запазват свежестта на чувствата и на възприятията си. Възрастта им става сякаш условна, защото любовта към живота ги изравнява с шестнадесетгодишната Христина. Надиграването между нея и Дъбака в невероятната сцена с ръченицата в подножието на недовършената вятърна мелница е спонтанно изживяване на любовта, освободено от приблизителността на думите и осветено от одобрения от селото открит облог между тях. В танца и двамата разкриват своята физическа и нравствена красота, стремежа си към волност и себеизява на духовно извисени личности и като венец на всичко това демонстрират взаимната си любов. Чрез настроенията и полета на своите герои в пряк и преносен смисъл Елин Пелин преоткрива силата на неизкоренимата жизненост, на вечната устременост на човека към щастието, любовта и свободата сам да избере съдбата си.

В много от творбите на Елин Пелин героите търсят отговор на извечните въпроси за смисъла на живота, за силата на любовта, за доброто и злото, за греха и възмездието. Отделни фрагменти от тяхната земна философия - прагматична, мъдра и прославяща живота, оживяват във „Ветрената мелница”, „Задушница”, „Косачи”, „Мечтатели”, „Кумови гости” и много други разкази, но като че ли в най-синтезиран и привлекателен вид тя е поднесена в цикъла разкази „Под манастирската лоза”. В тях авторът си позволява едно доста необичайно за българската литература съчетание от фолклор и философско тълкуване, за да изкаже мнението си по вечните въпроси, които вълнуват човека, и да направи една апология на живота и неговите естествени закони, не вместващи се в никакви догми и не богоугодни представи за грях. Въпросът за греха и неговото опрощение, за разминаването между човещина и санкциите за греховност, както и новият прочит на основните начала на религията са в основата на разказите „Очите на Св. Спиридон”, „Изповед”, „Веселият монах” и особено в
„Чорба от греховете на отец Никодим”. Във въпросите на отец Никодим, написани на хартийките, с които завива белите и черните бобени зърна, съответстващи на греховността на неговите постъпки и желания, прозира съвсем ясно едно първично и завладяващо жизнелюбие: „Защо избягах от живота? Спасих ли себе си, или се погубих?" Само човек, който обича живота, може след толкова години на монашеско смирение и на изолация от хората да продължава да си задава такива, меко казано, еретични въпроси. Ако беше изсушил човешкото в себе си и беше приел безрезервно догмата, той не би нарекъл отдаването си на Бога „бягство" и щеше да е наясно дали се е спасил, или погубил. Но героят на Елин Пелин се съмнява дали наистина е подвластно на човека сам да отсъжда кое е греховно и кое не, заменяйки Бога, и да прокарва сам границата между греховното и праведното. Особено трогателни и свързани с философията на жизнелюбието са мислите на отец Никодим че човек не може да спаси душата си, ако погубва тялото си, защото те са „същност неразделна", или пък следващият му реторичен въпрос: „Не тържествува ли душата чрез влеченията радостни на тялото?", чийто евентуален отговор е съвсем жизнеутвърждаващ. Той е продиктуван и потвърден от живота и не може да бъде грях това, което е в хармония с установените от Бога природни закони. Още по-категорично проявява своето жизнелюбие отец Еникий от разказа „Веселият монах”. Той е „весел по Божие повеление” и отивайки между хората да им служи и да ги весели, ще ги направи по-добри и по-праведни. Неговото жизнелюбие му дава смелост да се превърне от божи служител в приятел на хората, което според повествователя е може би по-угодно на Бога, отколкото отчуждението в манастира. Само щастливият и радващият се на живота човек - а отец Еникий мечтае да направи всички хора такива - може истински да слави Бога и да живее в праведност и хармония с него и с ближните си. Изказани от устата на героите от сборника „Под манастирската лоза” и особено от толкова предразполагащия към откровения игумен отец Сисой, тези и ред други вечни истини престават да звучат еретично и скъсяват дистанцията между духовността и реалността.

В творчеството на Елин Пелин и особено в характеристиката на неговите герои много очебийно се налага една съзнателно подчертана виталност и вродена устойчивост срещу социалните и универсални злини. Тя е провокирана от явните опасности на модерната епоха, от отчуждението между хората и от инфлацията на ценностите, които във времевите граници между края на XIX и началото на XXІ век добиват още по-голяма острота и актуалност. На тях Елин Пелин предвидливо противопоставя противоотровата на жизнелюбието и жизнеустойчивостта, способни да отдалечат и дори да надмогнат страданието. Оптимизмът и бедрата увереност в силата на човека и в силата на живота, които внушава неговото творчество, са плод на една жизненост с много дълбоки корени, водеща към трудната историческа съдба и към народопсихологията на българина.