Действително преживяното е в основата на Йовковото творчество. След като прочита във вестникарските хроники за появилата се в Казанлъшко бяла лястовица, писателят написва един от своите най-хубави разкази - „По жицата”. Човешката мъка, хуманизмът и състраданието са водещи мотиви в сюжетното действие на творбата. Голямата болка на непознатото селско семейство предизвиква съчувствието на Йовков. Той преживява нещастието на своите герои. Нонка - младо, хубаво момиче е неизлечимо болна. Надеждата е единствен лек за душата й. Сред безкрайното добруджанско поле тримата Йовкови герои (Гунчо, Нонка и безмълвно страдащата майка) търсят път към нея. Той е изпитание за човешкото сърце и родителската обич.
Петър Моканина неволно става свидетел на чуждото нещастие. Чрез благородната си лъжа той проявява своята човешка доброта, вдъхвайки надежда на отчаяните хора. Вярата в спасението поддържа духа на дълбоко страдащите и измъчени от орисията си селяни. Като мъдър и добронамерен човек, овчарят решава да подкрепи нещастното семейство в неговия дълъг път към надеждата за изцеление на Нонка.
Гунчо разказва за чудодейната сила на бялата лястовичка, но не вярва докрай в своето собствено щастие. Остава му надеждата, обичта и желанието да помогне на болното си чедо. Отбил се при Моканина да го пита за пътя към митичното село Манджилари, бащата признава, че не вярва да има такава птичка с толкова чудодейна сила. Съвсем по човешки, откровено и искрено той изказва съмнението си за съществуването на бялата лястовица. Смущение и недоверие като че ли изразяват думите му: „ На мене да остане, не вярвам, ама жени нали са, пък болна е, чедо е..." Същите думи повтаря героят и на финала на разговора си с овчаря, с когото споделя внезапно сполетялата го беда. Това повторение е израз на силното му душевно вълнение, колебание и раздвоение между съзнанието за обреченост на „момичката" му и желанието му да повярва в измислицата за несъществуващо чудо. Бащината обич и безнадеждността го повеждат по прашните пътища на Добруджа, а здравият разум отстъпва. Вярата в невъзможното надделява. Надеждата, чийто символ е бялата лястовица, винаги стопля душата. Тя дава сила на Гунчовото семейство да надмогне мъката. Контрастът бяло - черно е сполучливо наложен в творбата. Бялото е символ на чистотата, добротата и невинността, а черното - на мъката, болката и страданието. Белият цвят дава усещане за лекота и ефирност, затова лястовичката е бяла, за да може да понесе човешката душа с волните криле към надеждата и да се извиси до недостижимото. Черният цвят, символ на скръбта, говори за потиснатото психологично състояние на героите, разкрива реалните им преживявания. Слети в едно, черното и бялото - символите на скръбта и надеждата, носят допълнителни психологични внушения. Създава се усещане за униние и самота в човешките души. Черни са възглавниците, на които е положила глава болната Нонка, черен е и чумберът на майка й - „жълта" и сломена от тегло жена. Черни са и накацалите по телеграфните жици лястовички, символизиращи в настоящия момент преобладаващите неприятни случки, които преживяват сиромасите. А добрите, радостните и щастливи мигове са рядко, както рядко се среща в живота бялата лястовичка.
Мъката на Гунчо е свързана не толкова с бедността, чиито белези наблюдателният Моканин вижда от пръв поглед. Терзанието е свързано с грижата по болната дъщеря, изписана на лицето му. Погледът дава силната вътрешна тревога на страдащия баща. Майката на Нонка също е притисната от нещастието. Отпуснатите краища на ръченика й, които овчарят забелязва, са сигурен белег на страдание и вътрешна душевна болка: „... че беше горещо - горещо беше, но Моканина знаеше, че когато жените отпуснат тъй ръченика си, мъчи ги не толкова жегата, колкото нещо друго." Превитата й фигура, измъченият й вид, „говорещото" мълчание на тази отрудена селска жена допълват представата за мъката в сърцето й. Непоносимата мисъл, че няма изцеление за единственото й останало все още живо чедо, отнема цялата й жизненост. Тази тревога на родителите ги подтиква да тръгнат по безкрайните пътища към неизвестността.
Трогнат от безпомощния вид на бащата, от мълчаливата, но красноречива скръбна фигура на майката, потресен от младостта на обречената девойка, Моканина изрича своята благородна лъжа: „Аз с очите си я видях, бяла такава, бяла. Ще я видиш и ти." Той разбира, че единственият начин да помогне на злощастното семейство и тежко болното момиче е да му вдъхне надежда, която да засили вярата в изцелението и да даде сили на Нонка да се бори за живота си. Когато Моканина среща чистия, питащ поглед на момичето, подсъзнателно усеща, че не бива да казва истината. Това ще „убие" надеждата в душата на Нонка. И той подкрепя девойката в нейната вяра, че чудото ще стане, че ще оздравее. Наближава Преображение Господне, а и момичето на Богородица „ще стори двайсет". Библейските мотиви внушават идеята на автора, че не е възможно съдбата да е така незаслужено жестока към Гунчовото семейство.
Йордан Йовков е от онези творци, които със забележително майсторство пресъздават невидимите преживявания на човешката душа. „По жицата” е разказ за безкрайното страдание, милосърдие и доброта. Авторът разкрива житейската истина, че вярата е необходима на хората, за да поддържа надеждата за спасение. Душевното страдание и болка са изпитание за човека в трудни ситуации. Кой знае, все пак бялата лястовичка може би съществува и може би ще се намери лек за човешката мъка? В това вярва и Йордан Йовков, приел болката на героите си от разказа „По жицата” за своя.
@bgmateriali.com
