Всяка национална литература изгражда образи на герои светци, отдали живота си в името на най-висшия и най-достоен идеал - свободата на род и родина. Несъмнено сред галерията литературни герои, пример за жертвоготовност, особено средищно място заема Странджата - почитаният Знаменосец от повестта „Немили-недраги” на Иван Вазов.
Странджата носи най-светлото от представата за българския хъш - емигрант, мъченик в реалността и мечтател в душата си. Както повечето Вазови герои, и той има свой прототип. Това го прави реалистичен и земен образ и в същото време - романтичен и нравствено извисен. Странджата живее в една мизерна действителност в румънския град Браила, но душата му е другаде - в обичаната родина, сред родния Балкан, свидетел на подвизите му и изпълващ мислите и мечтите му. Знаменосеца е най-обаятелният сред образите на българските хъшове в повестта. Целият му живот, делата и мислите му, мечтите и стремежите му са отдадени на светъл идеал - свободата. Неговата всеотдайност, последователност и безкористност в служенето на родината са затрогващи и заслужават истинско преклонение.
Странджата, подобно на другите хъшове, е принуден да напусне родината и да води жалко съществуване, лишено от материална сигурност и човешко достойнство. Неговото минало е свързано с борбите за свобода и за това говори гръмкият надпис „Народна кръчма на Знаменосеца!” Още по-показателна е литографията, закачена на видно място в опушената изба. На нея е изобразена славна сцена от четническия живот: „В средата се издигаше един великан, който държеше висок червен байрак със словата „Свобода или смърт!” Неслучайно Вазов в детайли описва тази картина, която няма художествена стойност, но има изключителна морална стойност за собственика й и за всички посетители на кръчмата. Тя говори за патриотизма и героичния дух на Странджата и често събужда носталгия по славното минало и възвръща загубеното лично достойнство на емигрантите. Като израз на уважение и преклонение пред личността на Знаменосеца стоят думите: „Да живее храбрият Странджа - знаменосец!”
Странджата е обединяваща фигура сред хъшовете. Той е не само най-възрастен, но излъчва човешко достойнство и гордост, каквито трудно се запазват в тежките емигрантски години. Героят събужда респект и създава ред между събратята си. Принуден да води нерадостния живот на отритнат от родината, Странджата намира начин да служи на своя идеал и висша цел в живота си - благото на народа, и в чужбина. Неговата кръчма дава гостоприемството си на всички, изпаднали в беда, българи. Той им осигурява не само подслон и топла храна, но и морална подкрепа. Авторът нарича кръчмата „будна”, като внушава и прякото значение на епитета - със запалени светлини, и метафоричното - носеща будното съзнание на българите.
Знаменосеца се отличава със своя вид: „най-снажен, дълголик, сух, жълт, с гъста черна брада”. На челото му личат зараснали рани. Портретната характеристика е завършена в края на първа глава: „Тоя бледолик, болнав, сух като скелет човек беше Странджата, знаменосецът.”
Героят е видян през погледа на току-що пристигналия Бръчков, който гледа на него „с такова страхопочитание”. Знаменосеца се включва с желание и ентусиазъм в разговорите на хъшовете, особено когато са свързани със славното минало. Той разгорещено разказва и като че само в тези мигове душата му се изпълва с радост и жизненост. Спомените го крепят в ежедневната битка за насъщния. Те му напомнят, че е достоен човек, с чувство за чест и заслужена гордост. Неговата нравственост и безкористност създават ореол около образа му, който респектира тези мъже със загрубели от несгодите души. Хъшовете са готови да го слушат и да го следват. Те съзнават, че Странджата притежава нещо рядко и изключително ценно - вярата в бъдещето, което ще бъде по-различно от мизерното настояще. Усещат, че е по-различен от всички тях, защото е всеотдаен и безкористен в мислите и делата си и защото носи морални добродетели, които го правят светец. Затова с внимание и почитание слушат знаменитата му реч.
В нея Странджата изразява всичко, което с години се набира в душата му, и патриотичната си гордост, свързана с миналите славни битки, които му дават сигурна опора в живота; и горчивината от жалкото настояще, което е превърнало емигрантите в просяци и крадци; и светлата увереност, че докрай ще служи на родината и идеала - свободата, и ще има възможност да докаже своята любов към народа в истински битки чрез смъртта си. Странджата се чувства съпричастен към съдбата на всички хъшове, които за него са „братя мили”: „Няма по-голяма радост за мене, стар хъш, отколкото да се намирам между вази, свои братя.” Той е приел своята участ с мъдро достойнство, като съхранява докрай надеждата си за по-славен живот. Един висш идеал озарява пътя му - участта на народа и борбата за свободата му. Затова материалното няма никаква стойност за него: „Пари ли? Пари не щем, за пари не сме проливали кръвта си ... Имот ли искаме или къщи?” Реторичните въпроси само подчертават още по-ярко безкористността на идеала. Животът на Странджата е осмислен от мечтата за свободна България: „Ние се жертваме за свободата на България и ако найдем отплата, то тя ще бъде: освобождението на България; ни повече, ни по-малко.” В името на този светъл идеал той, заедно с другите хъшове, е готов на страдание. Накърнено е човешкото достойнство на тези хора:
„Станахме баби... Ах! Братя мили! ...” Самоунизителното сравнение с баби и накъсаността на речта, изразена с многоточия, говори за огромното нравствено страдание на Знаменосеца. Но той не желае да се самосъжалява, защото настоящата действителност е само едно изпитание по пътя към идеала. Героят е уверен, че родината ги помни и има нужда от тях. Те трябва да съхранят духа и вярата си, защото са избрани мъченици и страдалци: „Народ без жертви не е народ. България има цял народ от роби, нека има и няколко мъченици днес, а хъш значи да се мъчиш, да гладуваш, да се биеш, с една дума, да бъдеш мъченик.” Личната свобода е висше благо, а Странджата и другите хъшове я притежават: „А като имаме свободата, имаме всичко.”
В речта си силно емоционално Знаменосеца изповядва своите изстрадани истини. Той следва избрания път в живота - пътя на борбата, който води към осъществяване на идеала. Героят, подчинил съществуването си в служба на родината, вярва в правотата на избрания път. Той запазва най-светлите си мечти и стремежи дори в предсмъртния си час. Смъртта на Странджата е достоен завършек на един достоен живот. Забравен, изоставен, далече от тъй обичаната Родина, не видял тъй жадуваната свобода, героят напуска живота с мъка, но и с чувство на удовлетворение от своите дела. Неутешим е, че смъртта го стига в чуждата земя, грохнал от болест. За друга смърт копнее героят - смърт в борбата, сред Балкана. „Ах, сладка е смъртта за отечеството!...” — възкликва с раздираща болка, но и с успокоение Странджата. Мисълта за Родината изпълва цялото му същество. Героят не умира напразно, защото и смъртта му е свързана с идеала в живота му. В очите на Бръчков той е герой. Младият хъш с увереност говори: „България няма да забрави своите храбри синове.” А това е единствената награда, която очаква всеки, отдал себе си в името на родината и свободата. Странджата умира, но оставя своя завет към Бръчков и към идващите поколения борци: „Умри за България!” Неговата безкористна саможертва в името на идеала оживява в другите хъшове, които загиват със смъртта на героите в битката при Гредетин и изпълняват и най-съкровената мечта на Странджата, и своя патриотичен и морален дълг.
Образът на Странджата покорява читателя с нравствената си красота и събужда национална гордост, защото доказва, че свободата е изстрадано дело. Такива герои създават увереността, че животът е стойностен тогава, когато е осмислен от висш идеал.
@bgmateriali.com
