(съчинение разсъждение върху 3-та глава от разказа "Една българка")
В трети епизод от разказа "Една българка" Вазов разкрива духовната сила и нравствената устойчивост на главната героиня - баба Илийца. В разглеждания фрагмент човешките добродетели на тази обикновена българска жена са представени чрез метода на съпоставката. Докато в първи епизод имплицитно се загатва за различията между челопеченката и останалите жени лютибродчанки, то в трета глава контрастът между баба Илийца и калугера Евтимий е основен принцип на смислопораждането. Коренно различни са ценностите на двамата герои. Докато за баба Илийца оцеляването е въпрос на себеотрицание и грижа към ближния, за калугера то се свързва с егоизма и с неговото следствие - страха.
За отец Евтимий най-висша ценност е физическото оцеляване, а не нравственото съхраняване. Затова постъпките му се диктуват от егоизма и страха. Когато чува среднощното похлопване на манастирската врата, той изпада в паника. От разговора му с ратая разбираме, че той е еднакво уплашен и от турците, и от бунтовниците. Думите, с които ги назовава /"ония", "бунтаджии", "лоши хора"/говорят за егоистичната му природа и за абсолютната му изолация от народните борби. Но те са израз и на един с векове кристализирал робски манталитет, според който "преклонената главица сабя я не сече".
Поведението на калугера не се свързва само с предпазливостта. То по-скоро е израз на отчуждение, студенина и липса на каквато и да било отзивчивост към болката на другия. Забравил, че е божи служител, изплашеният до смърт калугер троснато отклонява молбата на Илийца да чете за здраве на болното й внуче. На плахото, но настойчиво настояване на старата жена /"Почети му"/, той сепнато отвръща: " И посред нощ? Какво ще му нравя аз, ако е болно?" . Този кратък диалог е и първият сблъсък между двамата герои, всеки от които изповядва различни ценности. Така чрез речевата характеристика Вазов ни води към идеята, че християнските добродетели не са монопол само на божите служители. Със своята човечност и вродено чувство за достойнство една обикновена жена от народа може да бъде много по-близо до Христовата правда от един божи отец.
Страхът и себичността на отец Евтимий стават причина и за втория сблъсък между него и човеколюбивата челопеченка. Когато баба Илийца се опитва да сподели с него притесненията си за ранения бунтовник с надеждата, че той ще й помогне, калугерът грубо я прекъсва. /"Хай върви да спиш, да не свети свещ, може да видят отгоре някои и да ни дойдат на гости"/. Излъгани се оказват очакванията на старата жена, че калугерът все пак е добър човек и ще й помогне, както и надеждата й че общата вяра би следвало да ни обединява по пътя към добротворството /Илийца: "Има едно нещо да ти обадя... Нали сме христиени..." Калугерът: "Какво ще ми обаждаш и какви христиени?"/.
След това поредно разминаване между героите, Илийца решава, че няма да нощува в манастира - става ясно, че представите на двамата за християнски дълг са коренно различни, което прави общуването помежду им невъзможно.
Различни са вижданията на героите и за греха и благоразумието. За калугера всичко, което е извън личния интерес и необходимостта от самосъхранение, е глупаво и нелепо. Затова, изумен от решението на старата жена да напусне манастира сама в тъмната нощ, той възкликва "Ти си луда", с което несъзнателно се опитва да прикрие собствения си страх под маската на благоразумието. В критични моменти, когато чувството за самосъхранение ни пречи да бъдем хора и българи, страхът може да бъде равен на подлост, дори на предателство. В този смисъл студеното безразличие на калугера е по-голям грях, отколкото кражбата на баба Илийца, която посяга на манастирското, за да помогне на ранения бунтовник. Налага се мисълта, че действената любов към ближния крие рискове, но в крайна сметка те са за предпочитане пред "разумното" бездействие.
За разлика от сърдития, сприхав и коравосърдечен божи служител, обикновената жена от народа баба Илийца със сърцето си следва повелите на християнския морал. В тъмната нощ, на ръце с умиращото си внуче, тя преминава през зловещата Искърска клисура, водена от желанието си "да спаси, ако е рекъл бог, два живота".
Злокобната нощна картина, в която преобладават епитети и метафори, свързани с усещането за мрак и глухота /"нощта", "тъмното си було", "се тъмнееше", "мрачни и намусени", "черни дупки", "мълчеше плахо", "глух тътен", "задрямали орли", "глух и пустинен"/ насочва към препятствията, които баба Илийца трябва да преодолее, а оттук косвено свидетелства за храбростта и себеотрицанието на старата жена. Налага се идеята, че една обикновена селянка, водена от християнското си милосърдие, може да се движи смело в страховитата нощ, докато един божи служител, обладан от себичността, може да изпадне в паника, макар и скрит зад тежките манастирски зидове. Срещу душевната щедрост на баба Илийца застава неотзивчивостта на монаха. Затръшната тежка манастирска врата се асоциира със студеното, заключено за чуждата болка сърце на калугера /"Портата се хлопна зад нея и заключи"/.
Различните жизнени позиции на героите категорично се открояват чрез мислите и преживяванията им, както и чрез повествователните коментари. И с помисли, и с действия, баба Илийца е вярна на дълга /"Детето е зле, болест не чака. Само Господ може да помогне. Тя ще си плати, каквото прилича"/, а калугерът за пореден път демонстрира своя егоизъм /"Дойде му на ума, че тая жена, която ги е видяла и се е срещала с тях може да донесе някаква беда на манастира, ако турците подушат. Не, по-добре да се очисти оттука, да я няма тука"/. Коментарите за героите в авторовите ремарки допълват характеристиките им. Настойчивостта на баба Илийца, примесена с естествена свенливост, е представена чрез средствата на глаголната динамика и разговорните интонации /"лицето й се угрижи, гласът й затрепера” - „думата й се задъни в гърлото при тоя отговор"/'. За разлика от нея калугерът "пръждосва", пита "напрано", "бърбори сърдито", по лицето му се изписват "страх и гняв".
Като истински "свидетел и очевидец" на своето време в трети епизод от разказа "Една българка" авторът не пропуска да изяви позицията си към два различни житейски модела - този на благородството и жертвоготовността, представян от баба Илийца, и другия - на егоизма и подлостта, зад който стои божият служител. Житейската стратегия на отец Евтимий търси оцеляването чрез страха и "нечуваемостта" към чуждата мъка, докато една обикновена и необикновена българка, подобно на Божията майка, оцелява чрез себераздаване и добротворство.
@bgmateriali.com
