За Христо Ботев родината е свръхценност, саможертвата, за която е синовен дълг. Поетът революционер се чувства отговорен пред своя народ, осъзнавайки, че действителността трябва да се промени. Прозрял необходимостта от свобода, Ботев е наясно, че тя е възможна само чрез само жертвата и борбата. Художествената реализация на тази негова житейска философия е отразена изцяло в творчеството му.
Дълбоко изповедни чувства, изпълнени с драматизъм, вълнуват лирическия герой в стихотворението „На прощаване”. Моментът на раздяла с най-близкия човек - майката, е не само сбогуване, но и среща, защото бунтовникът оставя родното, за да се посвети на общественото, за да срещне смъртта и славата по трудния път на борбата. Изборът, който героят прави, е „страшен, но славен", но той е единствено правилният. Страшен, защото го чака прегръдката на „хладния гроб", но славен, защото бунтовникът ще допринесе със своята саможертва постигането на дългоочакваната свобода.
Именно тя е върховен идеал за героя, основен житейски стимул. Осъзнавайки това, Ботевият лирически герой си поставя трудната задача - да покаже на своя народ, че трябва да извърви най-трудния път - от безверието и робското послушание до решителната битка с врага, до нейния победен край и извоюването на така желаната свобода. Героят от „На прощаване” решително стъпва на пътя, който боди към заветната цел - свободата, защото е със свободна воля, отърсил се е от робското съзнание в себе си. Изборът е направен и никой не би го разколебал, дори и родната му майка. Вземайки обаче съдбоносното решение, бунтовникът има нужда да сподели чувствата си с нея и очаква тя да го разбере и благослови, преди да поеме по страшния път на борбата. Още началните стихове, написани в духа и ритъма на народната песен, създават зрителна представа за срещата на любящия син и неговата „клета майка":
Не плачи, майко, не тъжи,
че станах азе хайдутин,...
След първоначалното успокоение героят насочва вниманието на майка си към робската действителност, подтикнала го да вземе категоричното решение. Поетът използва едновременно думите „хайдутин" и „бунтовник", като първата се свързва с робската съдба на народа и стихийната борба срещу поробителя, а втората се отнася до съвременниците на Ботев - тези, които са съзнателни борци за свобода. Това означава, че времето се е променило, че героят е осъзнал робската неволя и вече е истински бунтовник, който не търси отмъщение, а жадува за свобода. Робството е станало непоносимо, защото ”таз турска черна пробуда" погубва младостта, кара българите да се чувстват „немили, клети, недраги", скитайки по чужди земи. Още по-нетърпимо е за човек, роден от „юнашка" майка и закърмен с любов към родината. „Сърце не трае" да гледа „либе хубаво", „баща и братя" да се превиват под ятагана на поробителя. В поетичната изповед на бунтовника ясно прозират неговата решителност и борческа готовност, примесени с тъга заради раздялата с родината и майката, но и с гордост от избора - предстои великият празник - борбата с поробителите. Прощалните думи на героя звучат като молитва. Обръщението „майко" се употребява многократно, сякаш тя е светица, пред която се изповядва изстрадалата душа на лирическия герой.
Споделените чувства и настроения се изливат в лирическия текст като разказ, разкриващ бъдещето на бунтовника. Присъства и миналото, но в много по-малка степен, защото то е робско, унизително. Геройството, борбата, славата и безсмъртието принадлежат на бъдещето. Решителното
нахлуване в него е представено чрез символиката на реката граница. „Тиха бяла Дунава" разделя не само робското от свободното, родното от чуждото пространство. Преминаването й означава отърсване от миналото и изцяло посвещаване на бъдещето на родината. Наречието „вече" в стиха: „аз вече пушка нарамих", внушава непоколебимост, решимост, безотказност. Колебанието никога няма да бъде допуснато отново в съзнанието на бунтовника, поел по пътя на борбата:
Аз вече пушка нарамих
и на глас тичам народен...
Той ще стори това, което му подсказва родолюбивото сърце, „пък каквото сабя покаже". Героят не губи надежда, че съдбата може да бъде благосклонна към житейския му избор, но не изключва и друг изход в решителната схватка с врага.
Изповедната ти-форма засилва искреността, динамиката на чувствата, драматизма на прощалния час между син и майка. Миг преди да сподели мисълта за евентуалната си гибел, героят заменя обръщението „майко" с фолклорния вариант на думата „майно льо", за да я успокои в страданията й. Картината на геройската смърт е представена от поета не като трагедия, а като завет. Тук се сменя и ролята на майката, представена вече не като пасивен възприемател на вълнуващата изповед, а като участник в бъдещата съдба на сина си и народа. Сянката на смъртта е първата и последната спътница на революционера, затова „куршумът" е предвидим. Но това не бива да превръща смъртта му в трагедия, а в слава, защото всеки саможертвен подвиг е мост към свободата. Ето защо синът съветва своята изповедница да надмогне и пренебрегне скръбта и да направи така, че да приобщи и братята му към подетата борба, та никога да не забравят неговия пример:
Кажи им, майко, да помнят,
да помнят мене да търсят:
бяло ми месо по скали,
по скали и по орляци,
черни ми кърви в земята,
в земята, майко, черната!
Бунтовникът знае, че ще се намерят и такива хора, които ще определят революционния му устрем като авантюра и ще го нарекат „нехранимайка", но това са тия, които не са се сбогували с робското у себе си. Затова думите им не трябва да разколебаят и натъжат майката.
Подробно и детайлно поетът рисува картината на смъртта, защото тя е по-възможна от картината на завръщането. Ботев е убеден, че не триумфалното пристигане след битка, а „черните кърви" в земята ще донесат свободата. Той оценява силата на саможертвата, затова желае и братята му да го последват. Надява се „пушката" и „сабята" - символите на борбата, да вдъхновят и неговите последователи, защото страшният път трябва да бъде извървян докрай. Единичният подвиг е образец, вдъхновение, стимул, но само той не е достатъчен. Затова мотивът за приемствеността в борбата е така широко застъпен в творбата. Бунтовникът не търси слава от честолюбие, а се стреми към съзидателния подвиг, след който повече хора ще са непримирими към робската участ на своята родина.
Страшният" и „славен" път, смъртта и безсмъртието са представени чрез контраста в стиховете: „бяло ми месо по скали... черни ми кърви в земята." Бялото и непристъпните висини, където орлите вият гнездата си, символизират славата и безсмъртието, превръщат личната трагедия в национална гордост. А „черните кърви" напояват земята - израз на трагичното, на скръбта по загиналия герой.
Мъката за майката ще е безмерна, затова поетът изгражда картината на скръбта чрез антонимни опозиции: „тъжно" - „весело", „стари" - „млади", „любят" - „мразят". Чрез тях внушава страшното и славното, героичното и трагичното в многозначно изградената сцена на юнашката смърт.
Разказът за краткото победно завръщане следва евентуалната гибел, но не защото героят вярва в това, че „жив и здрав" ще прегърне любима и майка, а за да ги успокои в последните мигове преди раздялата. Все по-често са недоизказаните думи, все по-задъхана става изповедта. Изборът е направен, казани са прощалните слова, заветите са изречени. Във финала на поемата глаголите доминират над съществителните имена, което засилва динамиката на действието и показва нетърпението на бунтовническото сърце. Предстои му да измине най-страшния, но най-славен път в живота си, защото „нявга" народът ще разбере смисъла на неговата саможертва.
Стихотворението „На прощаване", част от Ботевата биография, дава пълна представа не само за чувствата и молбата за прошка на поета в момент на предполагаема раздяла с майката, но и неговата увереност, че и други ще разберат защо трябва да тръгнат по този път, който е „страшен, но славен". Този път единствен може да донесе така изстраданата и дългоочаквана свобода.
@bgmateriali.com
