Структурните елементи на текста, помним, са във връзка с типа текст. Съчинението разсъждение е аргументативен текст. То не разказва, например жизнената история на автора на литературното произведение или историята, която повествователният литературен текст разказва. Съчинението разсъждение не описва, например пробудените при прочита на литературния текст емоционални преживявания, нито (предполагаемите) преживявания на писателя. Съчинението разсъждение защищава едно основно твърдение, което изказва като пряк отговор на повдигнатия от наслова (темата) или от задачата проблем (питане), обосновава валидността му (високата степен на възможността да бъде истинно при определени приети, предложени, уговорени, допуснати условия), разсъждавайки върху „направеността" на литературния текст, към който се отнася заданието (темата). Това не означава, че от съчинението разсъждение са пропъдени без остатък всякакви елементи на повествование и на описание. Означава, че те заемат относително малък дял от обема на текста и имат подчинени, обслужващи разсъжденията функции.
Задължителни структурни елементи на съчинението разсъждение са тезата, подтезите и аргументите, защитаващи тезата и подтезите.
Теза
Тезата представлява твърдение, което може да бъде обосновано. Не всяко твърдение подлежи на обосноваване. Например нито едно от двете противоречащи си твърдения: „Живот има само на Земята" - „Живот има не само на Земята", не може да бъде обосновано, защото не разполагаме с (достатъчно) доводи нито в полза на едното, нито в полза на другото. Неподлежащи на обосноваване са и твърдения, изказващи субективен опит (впечатление, мисъл или емоционално преживяване, оценка), които претендират да бъдат „обективни", универсални, например: „Най-вълнуващият разказ в българската литература е „По жицата". (Как да измерим емоционалното въздействие на този разказ върху всички читатели и да го съпоставим с въздействието на всички други разкази, та да го защитим като „най-..."?)
Тезата е изказване - пряк отговор на повдигнатия проблем. Прякото отговаряне на питането, изказано или подразбиращо се от заданието, е функцията на тезата в съчинението разсъждение. Нещото, за което говори тезата на съчинението разсъждение, е същото, към което сочи темата. Например Т1 и Т2 (вж. приложението) съответстват на поставената задача - ученикът да сподели разбирането си иа изказването на Моканина „Аз с очите си я видях, бяла такава, бяла..." Тезата на Т1 гласи: „Моканина наистина вярва в съществуването на бялата лястовичка." Основополагащото място на това твърдение в Т1 личи от повторното му изказване в предпоследното изречение на текста. А тезата на Т2 е: „Но думите му (на Моканина), че я е видял, също са истина", която също бива повторена чрез преизказване в текста (срвн. „Но в думите му „Аз я видях..." няма и намек за лъжа..."; „... Моканина не лъже").
Подтези
Тезата се разчленява (декомпозира) на подтези, които са друг задължителен структурен елемент на съчинението разсъждение. И най-простото на пръв поглед твърдение съдържа в себе си съграждащи го твърдения. Да вземем например изказването: Аристотел е философ. То съдържа следните твърдения: този (за когото се говори), е Аристотел, Аристотел съществува - „е" (защото как би могъл да е философ, ако не съществуваше?); Аристотел е човек (защото никое друго същество освен човека не може да бъде философ). На свой ред последното от посочените съдържими на Аристотел е философ твърдения подлежи на по-нататъшно разчленяване: човекът е ... (и т.н.).
В Т2 могат да бъдат разпознати следните подтези: че когато Моканина отрича да е виждал бялата лястовичка, говори за реално съществуваща необичайна птичка; че когато отрича да е виждал такава, не лъже; че светлината в очите на Нонка е пътят към вярата, и др. В съчинението разсъждение подтезите се отнасят към тезата логично, но не механично, съвкупността им не е алгебрично „равна" на тезата. Те разгръщат в дълбочина основното твърдение, обогатяват го, нюансирайки смисъла му, очертават неговите граници, придавайки му изчерпателност и завършеност, и така го правят по-убедително. Това са функциите на подтезите.
Аргумент
Най-съществен, след тезата, задължителен структурен елемент на съчинението разсъждение е аргументът, или доводът, чиято функция е да обоснове тезата и подтезите. Аргументът бива два вида: пример и съчетание от твърделия (съждения), от които следва умозаключение.
Примерът като аргумент
Функцията на примерите е да обосновават твърдения, като ги илюстрират (т.е. онагледяват, обясняват или допълват). Като примери в подкрепа на някакво изказване в съчинението разсъждение могат да бъдат привличани различни факти, общоизвестни или общоприети положения - стига да бъдат в отношение на аналогия или асоциация (свързаност по сходство или контраст между представи и понятия) с онова, за което говори изказването, т.е. употребата им да бъде основателна, уместна. Така Т1 и Т2 предават накратко и със свои думи библейското разбиране за светлината като „въплъщение" на Бога и за белотата като знак не на цвят, а на божествената светлина. Те правят това, за да обосноват възможността белотата на лястовичката и светлината в очите на Нонка, събрани заедно, да бъдат тълкувани като алюзия (загатване), че онова, което се случва на Моканина, е като (без да е същото) онова, което се е случило с Исусовите ученици Петър, Йоан и Иаков на Преображение Господне, т.е. че героят вижда Бог в сияещата му слава.
Много повече обаче в съчинението разсъждение се използват като примери позоваванията на литературния текст - цитати (точни, дословни възпроизвеждания на фрагменти от литературния текст) и преразкази (предавания със свои думи, приблизителни „преводи", описания на фрагменти от казаното от литературния текст). Именно при втория вид позовавания е възможно (и необходимо) използването на повествователен и на описателен тип реч в съчинението разсъждение. Например в Т2 цитатът „Нещо се повдигна в гърдите на Моканина, задуши го, очите му се премрежиха" обяснява твърдението, че героят вижда бялата лястовичка не чрез очите си, което пък обосновава тезата, че Моканина казва истината, изричайки: „Аз я видях..." Цитатът обяснява „скрито", защото цялостното изказване (вж. изречението, съдържащо цитата) пропуска, премълчава подразбиращата се причинно-следствена връзка между казаното от собствената реч и от цитата. (Открито без остатък, обясняващото разсъждение би могло да изглежда примерно така: „Ако допуснем, че Моканина не лъже, когато казва, че е видял бялата лястовичка, то той я вижда не чрез очите си, защото непосредствено преди изявлението му разказвачът подчертава, че „Нещо се повдигна... очите му се премрежиха." Ако очите му са се премрежили, то героят не е в състояние да вижда с обикновеното си зрение.") Цитатът „не съм... не съм, нито... нито" онагледява твърдението, че отрицателният отговор на Моканина на въпроса дали е виждал бялата лястовичка е категоричен. А цитатът „Бял бивол, бяла мишка и бяла врана - има" в Т2 допълва, усилва довода в полза на различаването в „По жицата" на имането (съществуването в опитната реалност) от виждането на бялата лястовичка.
Функция на цитатите, освен да илюстрират твърдения, е и да отграничат наблюдаваната и коментирана част от литературния текст. Обособени, извадени от собствения им контекст и положени в друг, смислотворната функция на цитираните фрагменти става забележима. В Т1 и в Т2 цитирането на изказването, към което сочи поставената задача, изпълнява точно тази функция.
Функцията на позоваванията на литературния текст не е да информират читателя на съчинението разсъждение какво казва литературният текст. Ето защо при предаване със свои думи на фрагменти от текста стремежът е не (толкова) към възпроизвеждане на казаното от него, а (повече) към изказване на разбирането на смисъла му - на онова значимо, което пишещият съчинение разсъждение читател може да прозре като загатнато, като намекнато и да го открие (да го разкрие и сътвори едновременно - но не да го измисли!), изказвайки го. Да вземем например от Т2 изречението „Добротата, сърдечността и състрадателността на Моканина, изразени в целия разказ, не биха му позволили да отчае и убие вярата в сърцето на Нонка - той би изрекъл една благородна лъжа." Подлогът на първото главно изречение представя обобщено разбирането на пишещия Т2 за характера на Моканина, който в разказа не е пряко описан (от речта на автора), а е показан чрез поведението, действията, речта на героя. Те именно дават основание да се твърди, че на Моканина са присъщи „добротата, сърдечността и състрадателността". На свой ред качествата на персонажа биват изтъкнати като препятствие пред допускането, че той би отчаял, би убил вярата, че не би изрекъл „една благородна лъжа". Отхвърлянето на това допускане тласва неутралността на израза „Но веднага Моканина се досети, че може съвсем да отчая тия хора, и каза: ..." в посока към нравствената и емоционалната ангажираност на героя, прави видим, неслучаен, значещ този фрагмент от речта на разказвача. Изречението от Т2 „Моканина наистина „вижда" чудната птица" преназовава бялата лястовичка със словосъчетанието „чудната птица". Това преименуване ясно оповестява разбирането на пишещия за бялата лястовица като „персонаж" на „По жицата" не като необичайно, рядко срещано природно явление, а като символ на един друг, чудесен свят, символ, разделящ и свързващ човека и Бога.
Съчетанието от съждения, от които следва умозаключение, като аргумент
Може би най-сериозното предизвикателство към пишещия съчинение разсъждение е изграждането на съчетанието от съждения, от които да следва умозаключение (теза или подтеза) - на другия вид аргумент. Пишещият съчинение разсъждение тълкува литературния текст - излага наблюденията си върху неговата „направеност", обяснява я и разсъждава върху извлечените от текста чрез обясненията данни. Целта на тълкуването му е да разбере онова, което текстът говори именно на него (а може би и само на него). Тълкуването бива ограничавано, насочвано, строго съобразявано с конкретната тема или задача. Понеже, както вече стана дума, литературният текст не говори за едно и също на всеки, никое негово тълкуване не може да претендира, че е вярно. (Ако не беше така, питането за литературния текст би било гатанка - би имало само един - верен - отговор, а писането на съчинение разсъждение не би било по-различно от решаването на кръстословица...) Ето защо разбирането на литературния текст (на онова, за което той говори) може да бъде не необходимо, задължително (неизбежно такова, а не друго), „вярно", а правдоподобно, валидно, по-вероятно от друго. Неговата правдоподобност, валидност, степен на вероятност зависи от убедителността на обосноваването му - от убедителността на доводите, които го защитават.
Поради нееднозначността, несамосъвпадането със себе си на литературния текст (той говори повече, отколкото казва) всяко твърдение за говореното от него убеждава, а не доказва обективно съществуващи истини, както прави например аргументът в текста - разсъждение върху научен проблем или в математическото разсъждение: „Сборът от ъглите във всеки триъгълник е равен на 180 градуса. В триъгълника АВС сборът от ъглите А и С е равен на 120 градуса. Следователно ъгълът В е равен на 60 градуса." Както е видно, научното разсъждение съдържа три твърдения (съждения), третото от които произтича с необходимост, доказва се от първите две. Първото твърдение е общо (важи за всеки триъгълник) и представлява научно доказана истина, неподлежаща на ревизия (аксиома), а второто е конкретно (важи за един конкретен триъгълник - триъгълника АВС) и е дадено като условие. Първите две твърдения се наричат предпоставки, а третото - умозаключение. Предпоставките на едно заключение не могат да бъдат по-малко от две. Едно общо заключение не може да се обоснове от частни предпоставки. Например от предпоставките „На Земята има живот" - „Земята е планета" не може да се заключи, че на всяка планета има живот. Целта на разсъждението е да установи границите и отношенията между нещата, които могат да бъдат на принадлежност (родово - видови: нещо е разновидност на друго, принадлежи му), на еднаквост или подобие, на различие или противоположност. Например метафората, сравнението и метонимията са различни фигури на езика, а фигурите на езика са два вида - тропи и риторически фигури. Това, че метафората и сравнението принадлежат към фигурите на езика и че се основават на сходството, ги прави подобни, а ги противопоставя фактът, че метафората принадлежи към тропите, а сравнението -към риторическите фигури. Метонимията също е троп и се отличава от метафората по това, че се основава не на сходство, а на близост, а от сравнението по това, че е троп, а не риторическа фигура. На сравнението метонимията противостои поради това, че се основава не на подобие, а на близост.
За разлика от научното заключение, заключението за онова, за което говори литературният текст, освен че не доказва безспорни истини, а убеждава, се основава не върху необходими (истинни положения, които не могат да бъдат по друг начин), а върху правдоподобни предпоставки (общоприети, общоразпространени схващания; възможни положения), които допускат противното твърдение. Разликите между научното и правдоподобното разсъждение са освен съдържателни и функционални и структурни. Разсъждението върху литературен текст не е задължително да е винаги пълно. Едната от двете предпоставки или заключението могат да не се изкажат - да се запазят наум - било защото са очевидни, било защото се подразбират. Например в Т2 никъде пряко не е формулирано твърдението, че разказът „По жицата" говори за съществуването на бялата лястовичка в опитната реалност и за виждането й като символ на вярата като за две различни неща. Но именно това положение е в основата на защитата на тезата на текста. Предпоставките на неизказаното умозакдючение са: „Когато той (Моканина) отрича да я е виждал, говори за реално съществуваща бяла лястовичка..." и „... Моканина е видял светлината и белотата, вярата, на която е символ бялата лястовичка..." Като подразбиращ се извод от съчетанието на двете твърдения следва премълчаното твърдение (което би могло да се формулира така: „Следователно реалното съществуване на бялата лястовичка и виждането й са различни неща."). Твърдението в Т1 и Т2 „... все по-малко му (на Моканина) се иска да не вярва в бялата лястовичка" разчита на очевидността на едната от двете обосноваващи го предпоставки и затова не я изговаря. Изказаната е приписването на Моканина на неспособността „да убие вярата..." Премълчаната е откриването и утвърждаването на усилването на нравствената съпричастност на героя от началото към края на разказа.
Специфичните особености на разсъждението върху литературен текст, които описахме, са присъщи на твърденията и заключенията, отнасящите се за онова, за което литературният текст говори (за разбраното от читателя му като подсказано, намекнато). Тяхната функция е да обосновават тезата и подтезите чрез убеждаване във вероятността на допуснатата възможност текстът да говори не за друго, а за това. Обясненията на „направеността" на литературния текст, на казаното от него - разсъжденията върху структурата му, структурните му елементи и фигурите на езика в него, са от научен тип: твърденията, отнасящи се за казаното от литературния текст, могат да бъдат доказани. Тяхната функция е да обосновават тезата и подтезите чрез доказване.
@bgmateriali.com
