ХРИСТО СМИРНЕНСКИ - „ЗИМНИ ВЕЧЕРИ
СЪДБАТА НА ОНЕПРАВДАНИТЕ В СВЕТА НА ЗЛОТО И НА НЕСПРАВЕДЛИВОСТТА
Поетичният цикъл „Зимни вечери", считан с основание от литературната критика за поема, е въздействаща лирична творба, наситена с много болка и съчувствие, със страдание и зов за човешка милост. Изградена основно върху лични възприятия и върху съпричастността на твореца, тази поетична импресия изразява онова, което преживява и съпреживява самият той. Съдбата на лирическите персонажи в нея е пряко зависима от последиците, от социалното устройство и от живота в големия град. Той носи в себе си очебийния контраст между блясъка и нищетата, затова във визията на поета е трайно белязан от знака на злото и несправедливостта.
В поемата „Зимни вечери" ясно се открояват картините на живота в крайните градски квартали -един свят, сравним само с ада! Поради ниския си социален статус в него са заставени да живеят хиляди хора без сигурна работа, хляб и дом. На тях градът предлага само своето жестоко и безчувствено към мъката им лице. То се откроява като изречена присъда - без наличие на вина у набедените виновни, но и без право на обжалване. В първа част на поемата, на основата на очебийните безнадеждност и безперспективност, контурите на урбанистичния пейзаж се отличават с особено излъчване. Възприятията от поетичния рисунък подчертават безжизнеността на всеки детайл в тази импресионистична картина. С метафората „черна гробница" лирическият Аз ни насочва към присъствието на зловещата сянка на смъртта в този свят, чиито очертания са сякаш иреални, призрачни и трайно белязани от скръбта. Епитетите „пуст и мрачен” се наслагват върху определението „черна гробница" и безотказно внушават невъзможността да се забележи някаква следа от жизненост в това пространство. Всичко тук е замръзнало и статично. Глъхнещите сгради с „жълти стъклени очи", оскрежените дървета и жици създават не само впечатление за призрачност и изоставеност, но и за един скован и безсмислен свят, в който човекът е излишен и ненужен. Няма и не може да има някаква хармония, нежност или топлина.
Образът на луната - един характерен за символистите поетичен обект, също е обрисуван със знака на скръбта въпреки определението „млада". Очертанията на мъглата с „безплътните и мрежи" допълва тази означеност. Неусетно читателят започва да възприема пейзажа на зимната вечер като аналог на живота в „смълчаните хижи", трайно приютили „вечната бедност и грижа". Атмосферата се допълва от символно натоварената метафора „море от непрогледна мъгла". Градският облик е изграден от отделни детайли, безпогрешно характеризиращи мизерията като антипод на смисленото и достойно човешко съществуване. Драматизмът на ситуацията в бедното предградие е последица от социалната принадлежност на човека, лишен от естественото право на труд и възможност за препитание. Определението „безхлебен" е точен израз на печалния резултат от несполуката в живота на един социален аутсайдер, какъвто в случая е бащата. Безпомощен и отчаян от повтарящото се всекидневие („мъка без край"), той достига до мисълта, че животът му е „непотребен". Пренесена в семейството, тази социална безперспективност се превръща в човешка трагедия, чиито жертви са децата и майката. В този дом липсват уютът и топлината, а градът не само че не дава закрила на социално онеправданите, но ги и лишава от опора и смисъл в живота. Страданието, жестокостта и вечната безпомощност са основните мотиви в житейската драма, разиграваща се в бедната къщурка:
Децата пищят и се молят,
а вънка, привела глава
сред своята скръб и неволя
жена проридава едва.
Дори тогава, когато се трудят, хората от социалните низини живеят щастливо. Ковачите още „по тъмно коват", въртят неуморно и сръчно тежките чукове, но в движенията и даже в песента им липсва естествената радост и удовлетворение от напрегнатия труд. Художествените детайли съдържат алюзия за скрита мъка и страдание: „пламък разкъсан и блед", „стрехата опушена", „змийки от лед". Дори метафората „златни сълзи" не носи послание за нещо възвишено и красиво, а по-скоро насочва смислово към тъжната участ на хората на черния труд. Богатата гама от цветове в присъщия за Смирненски постсимволистичен стил е нюансирана като тревожно напрегнат фон за действията и състоянието на лирическите персонажи.
По един естествен начин лирическият Аз отново насочва поглед навън към вечерния здрач, притиснал в тягостната си прегръдка смълчаните хижи. Доминантният образ на мъглата е въведен като символ и знак в лирическото пространство на творбата. Животът на хората в тази част на големия град задушава всеки техен порив и устрем, унищожава всяка обзела ги надежда и възможност за спасение. Присъствието на мъглата е неизменно и неотлъчно:
А вън мъглата гъста тегне,
влачи своя плащ злокобно сив...
(...)
И в мъглата жълто-пепелява,
в нейното зловещо празненство,
броди тежко, неспокойно плава
някакво задгробно същество.
Тя превръща реалността в призрачна иреалност, в която сякаш бавно се разтапят силуетите на старика и детето, без път и без цел. Съвсем естествено лирическият Аз се слива с персонажите в творбата и думите му зазвучават като изблик на зов за човешка милост. Всепоглъщащата мъгла е еднозначна с живота, отреден за социално слабите хора, за онези, които са притиснати от жестокостта на света, част от който са и самите те. Към тях лирическият Аз се обръща с дълбоко съпричастие и с непринудена човешка близост, изразени явно и открито чрез емоционално наситения изказ:
Братя мои, бедни мои братя –
пленници на орис вечна, зла –
ледно тегне и души мъглата –
на живота сивата мъгла...
Всяко връщане към пейзажа предпоставя мотива за едно страдание без начало и без край. Урбанистичният пейзаж не носи чистото излъчване на природната свежест, нито пък светлина и жизнерадост. В него се наслояват тъмните тонове на сивото
- „плащ злокобно сив", който мъглата „влачи", и черното - „завесите от черен мрак". Всеки щрих от картината недвусмислено изгражда облика на града с неговото жестоко лице, чуждо на всяко човешко милосърдие. Ден след ден той отнема жизнените сили и погубва надеждите на приютилите се в неговите предградия страдалци. Неслучайно използваният контраст в колорита смислово е насочен към отнемането на светлината и красотата:
В уморения мрак
като копия златни пламтят
светлини
и се губят по белия сняг.
Всичко се поглъща от хаоса {„струят се без ред"), от скръбта и от смразяващия студ. Сякаш единствената възможна светлина е тази на свещите, запалени край ковчега на младото момиче. Смъртта е властна господарка над безпомощните срещу нея обитатели на бедните хижи. Безчовечната мизерия белязва жертвите със знака на смъртта. Тя не е пощадила младия живот и плачът на майката е може би единственият протест срещу безконечното зло. Молитвата със словата, отправена към Бога, е осъдена на безответност, защото всичко в този обречен свят бавно, но неумолимо тлее и се претопява в небитието - така, както изчезват ледените цветя, докоснати от целувката на „свещите бледни", както старецът и детето до него „в хаоса намръщен/ бавно, бавно се разтапят..."
Метафоричният образ на мъглата неизменно присъства в почти всички моменти, ситуирани в лирическата импресия. Тя прониква и обсебва къщи и хора, поглъща ги и сякаш управлява живота им по свои закони. В тази част на града мъглата е само потискащ декор, особено когато е съюзена с мрака и със зимния мраз. Сред този декор човешките същества наподобяват участници в театър на сенките, безплътни и безжизнени.
В последната част на поемата на Смирненски персонажи са бедните деца от крайния квартал. Към тях поетът винаги се отнася с явно и горещо съчувствие. Те са най-невинните жертви на един жесток и дехуманизиран свят. Социалното унижение
е присъда, която много отрано слага тежък отпечатък върху тях - осъдени единствено заради факта, че са се родили бедни. Алюзията за живота-затвор възниква с отбелязването му като реално присъстващ детайл в текста („над затвора двете звезди") в близост до мястото, където спират да починат двете деца. Тяхната участ („чувалчета снели на гръб", „стоят и треперят") звучи като тежък упрек срещу социалното устройство на света, чийто умален образ е градът. Скръбта в очите на децата е красноречиво доказателство за незаслуженото им страдание. Както в стихотворението „Братчетата на Гаврош", така и тук индиректно звучи обвинение към безмилостно чуждото лице на града. В поемата „Зимни вечери" този мотив е наситен плътно с тъга и с усещане за обреченост на всички чисти пориви, мечти и стремежи, въплътени в образа на снежинките - „сякаш потрошена слюда". Контрастът бяло-черно засилва художественото внушение на поетичния рисунък:
А бликат снежинки сребристи
прелитат, блестят кат кристал,
поронват се бели и чисти
и в локвите стават на кал.
Движението в пространството на града е осмислено като демонстрация на протест срещу неговите социални язви и антихуманна същност, съотнесена към съдбите на социално онеправданите. Неслучайно Смирненски повтаря и в края на поемата си мотива за „вечната бедност и грижа", които „гледат през мътни стъкла". Социалното зло е вездесъщо за хората от „смълчаните хижи", където „злорадствени песни/ напяват незнайни беди". Градът е персонифициран предимно като присъствие на социалната неравнопоставеност, като жесток бездушен съдия, безкомпромисен към онези, които все още не могат да му се противопоставят и приемат примирено своята участ. В лирическата поема-импресия „Зимни вечери" доминират чувствата на тъга и неизп-лакана болка в душата на унижените и оскърбените жертви на безмилостния към тях град.
@bgmateriali.com
