ХРИСТО СМИРНЕНСКИ - „ЗИМНИ ВЕЧЕРИ
СЪДБАТА НА ОНЕПРАВДАНИТЕ В СВЕТА НА ЗЛОТО И НА НЕСПРАВЕДЛИВОСТТА

 

Поетичният цикъл „Зимни вече­ри", считан с основание от литера­турната критика за поема, е въз­действаща лирична творба, насите­на с много болка и съчувствие, със страдание и зов за човешка милост. Изградена основно върху лични възприятия и върху съпричастността на твореца, тази поетична импресия изразява онова, което преживява и съпреживява самият той. Съд­бата на лирическите персонажи в нея е пряко зави­сима от последиците, от социалното устройство и от живота в големия град. Той носи в себе си очебийния контраст между бля­съка и нищетата, затова във визията на поета е трайно белязан от знака на злото и несправедли­востта.

В поемата „Зимни вече­ри" ясно се открояват  картините на живота в  крайните градски квартали -един свят, сравним са­мо с ада! Поради ниския си социален статус в него са заставени да живеят хиляди хора без сигурна работа, хляб и дом. На тях градът предлага само своето жес­токо и безчувствено към мъката им лице. То се откроява като изречена присъда - без наличие на вина у набе­дените виновни, но и без право на обжалване. В първа част на поема­та, на основата на очебийните без­надеждност и безперспективност, контурите на урбанистичния пейзаж се отличават с особено излъчване. Възприятията от поетичния рису­нък подчертават безжизнеността на всеки детайл в тази импресионис­тична картина. С метафората „чер­на гробница" лирическият Аз ни на­сочва към присъствието на зловеща­та сянка на смъртта в този свят, чиито очертания са сякаш иреални, призрачни и трайно белязани от скръбта. Епитетите „пуст и мрачен” се наслагват върху определението „черна гробница" и безотказно внуша­ват невъзможността да се забеле­жи някаква следа от жизненост в това пространство. Всичко тук е замръзнало и статично. Глъхнещите сгради с „жълти стъклени очи", оскрежените дървета и жици създават не само впечатление за призрачност и изоставеност, но и за един скован и безсмислен свят, в който човекът е излишен и ненужен. Няма и не може да има някаква хармония, нежност или топлина.

Образът на луната - един характе­рен за символистите поетичен обект, също е обрисуван със знака на скръбта въпреки определението „мла­да". Очертанията на мъглата с „без­плътните и мрежи" допълва тази означеност. Неусетно читателят започва да възприема пейзажа на зимна­та вечер като аналог на живота в „смълчаните хижи", трайно приютили „вечната бедност и грижа". Атмосфе­рата се допълва от символно натоварената метафора „море от непрогледна мъгла". Градският облик е изгра­ден от отделни детайли, безпогреш­но характеризиращи мизерията като антипод на смисленото и достойно човешко съществуване. Драматиз­мът на ситуацията в бедното предградие е после­дица от социалната при­надлежност на човека, ли­шен от естественото право на труд и възможност   за препитание. Определението „безхлебен" е точен израз на печалния ре­зултат от несполуката в живота на един социален аутсайдер, какъвто в слу­чая е бащата. Безпомощен и отчаян от повтарящо­то се всекидневие („мъка без край"), той достига до мисълта, че животът му е „непотребен". Пренесена в семейството, тази соци­ална безперспективност се  превръща в човешка трагедия, чиито жертви са  децата и майката. В този дом липсват уютът и топ­лината, а градът не само че не дава закрила на соци­ално онеправданите, но ги и лишава от опора и смисъл в живота. Стра­данието, жестокостта и вечната безпомощност са основните моти­ви в житейската драма, разиграва­ща се в бедната къщурка:

 Децата пищят и се молят,

 а вънка, привела глава

 сред своята скръб и неволя

 жена проридава едва.

Дори тогава, когато се трудят, хората от социалните низини живеят щастливо. Ковачите още „по тъмно коват", въртят неуморно и сръчно тежките чукове, но в движе­нията и даже в песента им липсва естествената радост и удовлетво­рение от напрегнатия труд. Худо­жествените детайли съдържат алюзия за скрита мъка и страдание: „пла­мък разкъсан и блед", „стрехата опушена", „змийки от лед". Дори мета­фората „златни сълзи" не носи посла­ние за нещо възвишено и красиво, а по-скоро насочва смислово към тъж­ната участ на хората на черния труд. Богатата гама от цветове в присъщия за Смирненски постсимволистичен стил е нюансирана като тревожно напрегнат фон за дейст­вията и състоянието на лирически­те персонажи.

По един естествен начин лиричес­кият Аз отново насочва поглед на­вън към вечерния здрач, притиснал в тягостната си прегръдка смълчани­те хижи. Доминантният образ на мъг­лата е въведен като символ и знак в лирическото пространство на творбата. Животът на хората в тази част на големия град задушава всеки техен порив и устрем, унищожава всяка обзела ги надежда и възможност за спасение. Присъствието на мъгла­та е неизменно и неотлъчно:

 А вън мъглата гъста тегне,

 влачи своя плащ злокобно сив...

 (...)

И в мъглата жълто-пепелява,

 в нейното зловещо празненство,

 броди тежко, неспокойно плава

 някакво задгробно същество.

Тя превръща реалността в призрач­на иреалност, в която сякаш бавно се разтапят силуетите на старика и детето, без път и без цел. Съвсем ес­тествено лирическият Аз се слива с персонажите в творбата и думите му зазвучават като изблик на зов за човешка милост. Всепоглъщащата мъгла е еднозначна с живота, отре­ден за социално слабите хора, за оне­зи, които са притиснати от жесто­костта на света, част от който са и самите те. Към тях лирическият Аз се обръща с дълбоко съпричастие и с непринудена човешка близост, изра­зени явно и открито чрез емоционал­но наситения изказ:

Братя мои, бедни мои братя –

пленници на орис вечна, зла –

ледно тегне и души мъглата –

на живота сивата мъгла...

Всяко връщане към пейзажа пред­поставя мотива за едно страдание без начало и без край. Урбанистични­ят пейзаж не носи чистото излъчва­не на природната свежест, нито пък светлина и жизнерадост. В него се наслояват тъмните тонове на сивото

- „плащ злокобно сив", който мъглата „влачи", и черното - „завесите от че­рен мрак". Всеки щрих от картината недвусмислено изгражда облика на града с неговото жестоко лице, чуж­до на всяко човешко милосърдие. Ден след ден той отнема жизнените сили и погубва надеждите на приютилите се в неговите предградия страдалци. Неслучайно използваният контраст в колорита смислово е насочен към от­немането на светлината и красота­та:

В уморения мрак

                                         като копия златни пламтят

                                        светлини

и се губят по белия сняг.

 Всичко се поглъща от хаоса {„стру­ят се без ред"), от скръбта и от смра­зяващия студ. Сякаш единствената възможна светлина е тази на свещи­те, запалени край ковчега на младо­то момиче. Смъртта е властна гос­подарка над безпомощните срещу нея обитатели на бедните хижи. Без­човечната мизерия белязва жертви­те със знака на смъртта. Тя не е по­щадила младия живот и плачът на майката е може би единственият протест срещу безконечното зло. Молитвата със словата, отправена към Бога, е осъдена на безответност, защото всичко в този обречен свят бавно, но неумолимо тлее и се пре­топява в небитието - така, както изчезват ледените цветя, докосна­ти от целувката на „свещите блед­ни", както старецът и детето до не­го „в хаоса намръщен/ бавно, бавно се разтапят..."

Метафоричният образ на мъглата неизменно присъства в почти всички моменти, ситуирани в лирическата импресия. Тя прониква и обсебва къ­щи и хора, поглъща ги и сякаш управ­лява живота им по свои закони. В та­зи част на града мъглата е само потискащ декор, особено когато е съ­юзена с мрака и със зимния мраз. Сред този декор човешките същества на­подобяват участници в театър на сенките, безплътни и безжизнени.

В последната част на поемата на Смирненски персонажи са бедните деца от крайния квартал. Към тях поетът винаги се отнася с явно и го­рещо съчувствие. Те са най-невинни­те жертви на един жесток и дехуманизиран свят. Социалното унижение

е присъда, която много отрано сла­га тежък отпеча­тък върху тях - осъдени единствено заради факта, че са се родили бедни. Алюзията за живота-затвор възник­ва с отбелязването му като реално присъстващ детайл в текста („над затвора двете звезди") в близост до мястото, където спират да починат двете деца. Тяхната участ („чувалчета снели на гръб", „стоят и треперят") звучи като тежък упрек срещу социалното устройство на света, чийто умален образ е градът. Скръбта в очите на децата е красноречиво до­казателство за незаслуженото им страдание. Както в стихотворени­ето „Братчетата на Гаврош", та­ка и тук индиректно звучи обвинение към безмилостно чуждото лице на гра­да. В поемата „Зимни вечери" този мотив е наситен плътно с тъга и с усещане за обреченост на всички чис­ти пориви, мечти и стремежи, въп­лътени в образа на снежинките - „ся­каш потрошена слюда". Контрастът бяло-черно засилва художественото внушение на поетичния рисунък:

 А бликат снежинки сребристи

 прелитат, блестят кат кристал,

 поронват се бели и чисти

 и в локвите стават на кал.

 Движението в пространството на града е осмислено като демонстра­ция на протест срещу неговите со­циални язви и антихуманна същност, съотнесена към съдбите на социално онеправданите. Неслучайно Смирнен­ски повтаря и в края на поемата си мотива за „вечната бедност и грижа", които „гледат през мътни стъкла". Со­циалното зло е вездесъщо за хората от „смълчаните хижи", където „злорадствени песни/ напяват незнайни беди". Градът е персонифициран предим­но като присъствие на социалната неравнопоставеност, като жесток бездушен съдия, безкомпромисен към онези, които все още не могат да му се противопоставят и приемат при­мирено своята участ. В лирическата поема-импресия „Зимни вечери" до­минират чувствата на тъга и неизп-лакана болка в душата на унижените и оскърбените жертви на безмилос­тния към тях град.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave