СЪЧИНЕНИЕ РАЗСЪЖДЕНИЕ ВЪРХУ „НА ПРОЩАВАНЕ В 1868 Г.“ ОТ ХРИСТО БОТЕВ
I. СЪЩНОСТ
1. Понятието „съчинение“ показва, че става дума за оригинален текст – от 5. и 6. Клас познавате някои от видовете му, изучавани в училище: съчинение описание, съчинение повествование, съчинение отговор на въпрос, свързан с изучавано произведение.
2. Съчинението разсъждение е аргументативен текст, наподобяващ спецификата на теоремата и нейното доказване в математиката.
3. В основата на всяко съчинение разсъждение е поставеният проблем, свързан с литературното произведение. Предварителното задълбочено изучаване на творбата е задължително, тъй като анализът й ще ви помогне да осмислите проблематиката й.
4. След като съчинението разсъждение е оригинален текст, в него е необходимо да изкажете свое мнение, т.е. да оформите теза по поставения в заглавието проблем.
5. Успешното създаване на текста налага да се докаже верността на твърдението (тезата), като се приведе аргументация, следваща ясен и логичен ред.
6. Аргументирането (доказването) на тезата изисква разсъждения, ориентирани към творбата, засягащи факти от съдържанието й, както и ролята на художествените средства и
похвати, използвани от автора.
7. Друг възможен, по-рядко използван структурен елемент на съчинението разсъждение е антитезата. Тя представлява твърдение, което противоречи на основното, т.е. на тезата. Антитеза се формулира тогава, когато чрез нейното оборване може по-убедително да се потвърди основното твърдение.
8. Глаголното време, в което се пише съчинение разсъждение, е сегашно историческо.
II. ПОДГОТОВКА ЗА ПИСАНЕ НА СЪЧИНЕНИЕ РАЗСЪЖДЕНИЕ
1. При създаване на аргументативен текст е важно да се осмислят художествените послания на автора в произведението, върху което се работи.
2. Зададената тема изисква проблемът да се погледне от определен ъгъл, което невинаги предполага детайлна работа върху целия художествен текст. Често ключовата дума в заглавието на съчинението („дълг“, „свобода“, „любов“) е с широк тематичен и емоционален обхват, което налага известно стесняване на темата и насочването й към специфичната
проблематика на конкретната художествена творба.
3. Задължително е формулиране на ясна теза с отделни подтези, което ще помогне да се изгради цялостна аргументативна част.
4. Необходимо е съставянето на план тезис, който ще позволи да се подредят аргументите в логическата им последователност и да се градират по важност. Планът трябва да съдържа подбраните художествени факти, насоките за разсъждения, които те предполагат при зададения в темата проблем, открояването на тропите и фигурите на речта, които ще покажат как творецът постига целта си.
5. Окончателното оформяне на плана изисква да се обмисли въведението, което трябва да осъществи плавен преход към тезата; да се реши каква насока ще има заключението, което ще придаде по-обобщено и универсално звучене на вашето становище. Нужно е да се предвидят и логическите преходи между структурните части на съчинението, както и между отделните аргументи. Уместно е изводът, който се прави по отношение на даден аргумент, да служи и като преход към следващия.
III. ИЗГОТВЯНЕ НА ПЛАН ТЕЗИС И ПОДГОТОВКА ЗА ПИСАНЕ ПО ТЕМАТА:
Пътят на бореца за свобода
Съчинение разсъждение върху
„На прощаване в 1868 г.“ от Христо Ботев
План тезис
1. Анализ на заглавието на съчинението
А) Ключовата дума в заглавието е път. Стихотворението изгражда представата за прощаване (сбогуване) на сина с майката, преди той да поеме по избрания път. Пътят на сина в художествената творба е „видян“ в двете картини на двете му възможни съдби – смърт в битката или завръщане с победа. В този смисъл може да се говори за духовно пътуване на героя, ръководено от осъзнатите мотиви за житейски избор, от категоричното приемане на борбата като средство за извоюване на свободата и от готовността му за саможертва.
Б) В подкрепа на това тълкуване на ключовата дума са и другите понятия в заглавието – определянето на лирическия герой като борец и уточняването на крайната цел на избрания път – свободата.
2. Формулиране на водещия проблем според заглавието
След анализа на заглавието като водещ може да се определи проблемът за избрания от лирическия герой път към свободата и готовността му за саможертва по него. На този проблем трябва да бъдат подчинени разсъжденията върху художествените факти от творбата.
3. Обмисляне на въведение
То трябва да въведе в темата и да осъществи преход към тезата на съчинението. Вариантът на въведението, който предлагаме, има за цел да покаже връзката между биографията на поета и образа на бунтовника – лирически герой на стихотворението.
Вариант: Изповядващ убежденията и стремежите на българската революционна емиграция от 60-те и 70-те години на XIX в., Христо Ботев обрича живота си на борбата за национална свобода, а поезията си – на идеята за саможертва в името на родината. Творческата история на стихотворението „На прощаване“ е свързана с вълненията на поета заради предстоящото му преминаване на Дунав с българска чета през 1868 г. Неосъществена тогава, тази идея го съпътства до края на краткия му живот, когато самият той повежда чета, идва в поробена България и загива в бой за свободата й.
4. Формулиране на тезата
Предварителните размисли върху зададената тема помагат да се формулира тезата на съчинението, която може да включва твърденията, че (1) изборът на пътя на борбата за свобода зависи от осъзнатите мотиви на личността и от основните за нея ценности; (2) категоричното решение да се измине пътят на борбата за свобода независимо от изпитанията по него и от крайния му изход за героя прави този път „страшен, но славен“. Оформилите се две подтези насочват разсъжденията към нравствените качества на лирическия герой, към мотивите му за действие, основани върху разбирането на свободата като висша ценност, както и към изпитанията по избрания път, включващи и възможността революционерът да заплати с най-скъпото - живота си – високата цена на свободата.
Вариант/теза: Борецът за свобода от Ботевото стихотворение „На прощаване“ избира житейски път, по който го водят силни чувства и святи идеи. Родолюбието и нетърпимостта към потисничеството, синовният дълг към род и родина го карат да се противопостави на робската действителност, унизяваща човешкото достойнство. Избраният от лирическия герой път към свободата е всъщност път на кървава борба и на готовност за саможертва, но и път към безсмъртие в паметта на народа.
5. Оформяне на доказателствената част
Тази част изисква целенасочено и изчерпателно аргументиране на двете подтези, както с примери (цитати) от текста, така и с разсъждения върху тях и върху други моменти от творбата.
А) Аргументация по първата подтеза
• Чувствата, породени от нерадостната емигрантска съдба
Насока за разсъждения: Началото на творбата буди размисли за робството и за необходимостта от съпротива срещу злото, което то причинява. Отношенията майка – син водят до проблема за различните светове, в които живеят майката и синът. Първият, макар и робски, е родният свят; другият свят е свободен, но за сина и за неговите другари той е „тежка чужбина“. Много лишения и изпитания търпят прокудените от родината народни синове (цитат 6.-11. стих). Героят, който е един от тях, съзнава, че не може да бъде щастлив като изгнаник, още по-малко – като роб.
• Категоричният личен избор на бунтовника
Извод/преход: Пред лирическия герой на творбата не стои въпросът какъв път да избере. Своя избор той вече е направил – да се завърне в родината с оръжие в ръка, за да се бори за свободата й. Героят иска да убеди най-скъпия си човек – майката – да го разбере и да приеме решението му. И да му прости (другото значение на понятието „прощаване“ в българската традиция) за болката и страданието, които ще й причини изборът му. Дълбоко емоционално свързан със своята майка, бунтовникът сам изрича думите на нейната тревога („Aз зная, майко, мил съм ти, / че може млад да загина“).
Насока за разсъждения: Робството поругава всичко, към което героят е привързан още от рождение. Метафоричният глагол в израза „турчин, че бесней“ създава силно въздействаща негативна представа за поробителя и неговите действия. Емигрантът патриот не може да преклони глава пред потисника, защото е роден „със сърце мъжко, юнашко“. Любовта му към всичко родно, мотивирала го да избере пътя на борбата, тръгва от най-скъпите за сърцето му образи. Те оживяват в съзнанието на бунтовника, решен да премине „през тиха бяла Дунава“. Образът на родния дом е изграден чрез синекдохата „бащино ми огнище“, а стиховете „там, дето аз съм пораснал / и първо мляко засукал“ внушават изконната връзка на сина с това място. Свързани с родното пространство са и първите любовни чувства на лирическия герой, и образът на любимата – въплъщение на физическата хубост на българската девойка. Тя е описана в духа на народната песен, с постоянни епитети в словосъчетанията „либе хубаво“ и „черни очи“, а метафората „тиха усмивка“ разкрива душевната й красота. В робския свят личното щастие е невъзможно – това убеждение на бунтовника е изразено чрез емоционално наситения епитет „скръбно“ („в скръбно ги сърце впиеше“). Терзанията на най-близките хора по техния син и брат са внушени чрез характерната за фолклора стилистична фигура в стиховете „там, дето баща и братя / черни чернеят за мене“. Но не само заради тях е категоричен и окончателен изборът на бунтовника. Метафората в стиха „на глас тичам народен“ представя разбирането на героя за неотменния му дълг към родината.
• Отношение към робските души
Преход към втората подтеза: Чрез избора си героят от „Ни прощаване“ доказва, че е свободна личност. Той знае, че не всички ще приемат възможната му гибел със съпричастие, че „разумните“, а всъщност робски души ще кажат за него „нехранимайко излезе“. Той знае, че не гордата му смърт, а техните обидни думи ще наранят най-силно неговата майка, и иска да я предпази от тях.
Б) Аргументация по втората подтеза
• Образът на героичната смърт
Преход: Бунтовникът приема смъртта в битка като напълно възможна и горда участ по страшния, но славен път към свободата („Ако ти кажат, че азе / паднал съм с куршум пронизан...“).
Насока за разсъждения: Смъртта е представена графично във фолклорен стил (цитат 61. - 65. стих). Противопоставянето бяло – черно символизира нравствената красота на саможертвата и трагизма на човешката гибел. Високо горе „по скали, / по скали и по орляци“ смъртта придобива легендарно-героичен образ. Напоената с юнашка кръв земя е последен вечен дом на прокудените да се скитат „немили-недраги“ нейни синове. Това внушение съдържа идеята за безсмъртие, постижимо единствено чрез саможертвата в борбата за свобода.
• Приемственост и завет
Насока за разсъждения: Приемствеността на чувствата и идеите, следването на пътя към свободата от по-младите е един от основните мотиви в „На прощаване“, появяващ се неведнъж в стихотворението. Картината, в която лирическият герой изобразява възможната си гибел, всъщност трябва да бъде видяна (в рамките на творбата) от неговите „братя невръстни“. Това е най-важният разказ, който лирическият герой иска да им бъде предаден от майката – „да помнят и те да знаят, / че и те брат са имали, / но брат им падна, загина...“. Настояването те да продължат борбата е заявено категорично в стиховете „и дето срещнат душманин, / със куршум да го поздравят, / а пък със сабя помилват“, където метафорите създават въздействаща представа за бъдещите битки. Заветът на бунтовника към неговите братя е „силно да любят и мразят...“, т.е. да наследят чувствата, подтикнали го по пътя към свободата.
• Оптимистичното във видението за възможната гибел
Насока за разсъждения: Картината на извоюваната свобода, въпреки че съдържа в себе си и възможната гибел на лирическия герой, излъчва не униние, а сдържан оптимизъм. Метафората „куршум пропей“, с която започва тя, внушава усещане за неизбежна болка, но и за гордост от победата. Завърналите се в село връстници на героя пазят в сърцата си последните думи и юнашката песен на загиналия си другар, за да ги предадат на всички. По този начин гибелта, саможертвата на бунтовника не остава самотна и безответна, а е дълбоко осмислена и съхранена чрез словото. Използваният от поета контраст в стиховете „Тъжно щеш, майко, да гледаш / ти на туй хоро весело“ пресъздава драматизма на ситуацията – празничната радост на народа е примесена с личната скръб на най-скъпите за героя хора – майката и либето. Тази скръб не поражда слабост и отчаяние, а е призвана да възпита големи и силни чувства и личности („Но туй щат братя да видят / и кога, майко, пораснат, / като брата си да станат...“).
• Картината на победното завръщане
Насока за разсъждения: Съзнанието и готовността за саможертва не влизат в противоречие с жизнелюбието. Графичното отделяне на картината на победното завръщане, поставеният в началото й съюз „ако“, който носи съмнение, но и силна надежда, отприщват въображението на лирическия герой за онова, което винаги е мечтал. Анафората „жив и здрав“ подчертава съкровеното му желание – да доживее часа на победата и свободата. В мечтите си той се вижда като знаменосец („с байряк във ръка“), като достоен сред достойните („под байряк лични юнаци“). В портретната характеристика на четниците правят впечатление фолклорните словосъчетания „иглянки пушки“ и „саби-змии“, „дрехи войнишки“ и „левове златни на чело“. Тези детайли създават зрителна представа за момците, те са и знаци на сила и смелост, на осъзнат дълг в борбата с поробителя. Външният вид на бунтовниците олицетворява фолклорния възглед за хармония между физическа и нравствена красота. Описанието се прекъсва от възторжените възклицания на героя преди срещата с най-милите на сърцето му хора (цитат 104. - 105. стих). Епитетът в обръщението „майко юнашка“ насочва отново към мотивите на бунтовника да поеме по пътя на борбата. Така емоционалната връзка между майка и син придобива нова характеристика, свързана с преживените и от двамата изпитания. Оптимизъм и възторг се съдържат в повелителната интонация на стиховете „...плетете венци и китки / да кичим глави и пушки“. Образът на цветята като постоянен атрибут на празничния общностен ритуал се превръща в символ на слава и красота. Кулминацията на взаимната радост може да се открие и в благославящата майчина целувка в „красно чело“. Познатият ни от историята революционен девиз „свобода или смърт“ тук е художествено трансформиран в „свобода и смърт юнашка“, защото в съзнанието на лирическия герой свободата (победата) и смъртта са обединени от готовността за саможертва. Срещата на бунтовника с любимата е предадена със силно въздействаща простота. Драматизмът на ситуацията е изразен в метафоричен образ, криещ дълбок контраст – прегръдка „с кървава ръка през рамо“. Стиховете „плачът му да спра с целувка, / сълзи му с уста да глътна“ идат сякаш от образците на любовната народна песен. И точно тук се появява отрезвяващото прекъсване на лирическия възторг, отбелязано с красноречиво многоточие в стиха „Пък тогаз... майко, прощавай!“. То връща изповедния разказ на лирическия герой в самото му начало, в първия момент на сбогуването с майката („Прости ме и веч прощавай!“), но вече обогатен с поетическата представа за преживяното по пътя на борбата за свобода.
• Образът на словото като възпяване на подвига
Насока за разсъждения: Стихотворението „На прощаване“ представя безсмъртието като живот в словото. Тази идея има дълъг път в творбата – от момента, в който героят е откликнал на „глас народен“; през изговореното, че е паднал с „куршум пронизан“; през мнението на дребните души, които ще кажат за него „нехранимайка излезе“. Безсмъртният му подвиг ще намери своето продължение в разказа завет на майката за сина; после в подетата от другарите му песен юнашка; за да възтържествува в признанието на народа: „умря сиромах за правда, / за правда и за свобода...“.
6. Обмисляне на заключението
То може отново, както въведението, да свърже поетическото завещание на Ботев, каквото всъщност е стихотворението му „На прощаване“, с житейската съдба на гениалния поет.
Вариант: Христо Ботев пише стихотворението си „На прощаване“ едва двайсетгодишен. Предстоят му само още осем неспокойни години на борба и творчество, на изпитания и надежди, за да изживее докрай своя „страшен, но славен“ път към българската свобода. И да започне пътят на подвига му в паметта на народа, път, който минава през сърцата и умовете на всяко ново поколение.
@bgmateriali.com
