Вазов обезсмъртява героизма на защитниците на Шипченския проход, чийто подвиг до голяма степен предопределя успешния ход на Освободителната за България Руско-турска война от 1878 г. Тази творба е дванадесета и последна поред в цикъла„Епопея на забравените", която единствена завършва не с поражение, а с победа - реална и морална - над вековния враг. Тя не би била възможна обаче без нравствената устойчивост и без безпримерната саможертва на защитниците на Шипка - руските воини и българските опълченци.
Българските опълченци не стигат още от първия миг на ожесточеното сражение до мисълта за обща и непозволяваща изключения саможертва, защото продължава да ги крепи надеждата за пристигането на очакваните подкрепления. Моралните стимули - любовта към България и чувството, че се сражават за нейната свобода, им помагат дни наред да отблъскват атаките на многократно превишаващия ги по численост враг. В преломния момент от отбраната на позициите, когато разбират, че възможността да получат помощ става все по-малко вероятна, те стигат до идеята за колективна саможертва и решават да загинат до последния човек, но да не отстъпват. В хода на вземането на това съдбоносно решение, опълченците преминават всички стадии на едно постоянно нарастващо духовно напрежение. Те вече осъзнават общата си саможертва като неотменен за всички дълг, като въпрос на чест, като отговорност пред България, и накрая, като „сладка радост". В най-драматичния момент на битката защитниците наистина изпълняват докрай дълга си пред родината с чест, а тяхната саможертва поетът с право нарича „хекатомба" - жертвоприношение, извеждащо ги към един друг връх - на непреходната слава и безсмъртието.
Битката за Шипченския проход е продължителна, невероятно ожесточена и севоди между неравностойни по численост участници. Три дни малобройните дружини на българските опълченци и руските воини отблъскват атаките на многохилядната армия на Сюлейман паша. Лирическият говорител изгражда една впечатляваща епическа картина на неравната битка. При нейното описание той акцентира на прекия сблъсък между воюващите страни, за да открои още по-ярко смелостта, героизма и жертвоготовността на българските опълченци. Всеки един от тях е готов да приеме смъртта в името на свободата на България и затова се сражава, без да щади себе си, без да мисли, че може да намери смъртта си в боя:
...дружините наши оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи,
и един враг повеч мъртъв да положи.
Контрастните чувства, които вълнуват лирическия говорител, определят и контрастните сравнения, използвани от него при характеристиката на защитниците и нападателите. Опълченците водят борба на живот и смърт за свободата на изстрадала България, а армията на Сюлейман паша е тласкана към върха единствено от заповедите, от страха при тяхното неизпълнение и от фанатичната злоба към довчерашната рая. Контрастът между двете . сили се определя от пълната противоположност на моралните им стимули в боя, затова и техният успех в атаките е различен. Лирическият говорител сравнява защитниците с „лъвове", а за нападателите си служи с красноречивото сравнение: „идат като тигри, бягат като овци."
Опълченците приемат смъртта без страх, понеже са уверени в правотата на своята
мисия и в това се корени тяхното морално превъзходство над безчислените орди, атакуващи върха. Саможертвата им е плод на осъзнатата отговорност за важността на мисията, пред която случаят и историята са ги изправили. Колкото по-отчаян става„щурмът" на врага, толкова по-настойчиво изпъква пред тях мисълта, че трудно биха удържали позициите, ако в следващите часове или дни не пристигне подкрепление. И в един повратен и съдбоносен миг те достигат до мисълта, че индивидуалната саможертва вече не е достатъчна. Ако искат да спасят своята чест и да изпълнят дълга си пред България, те трябва да приемат безпрекословно последната възможност, която им остава: да загинат до един, но да не отстъпят, да предпочетат смъртта пред позора на бягството:
Три дни веч се бият, но помощ не иде,
отникъде взорът надежда не види,
и братските орли не фьрчат към тях.
Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх
кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
Много бурни чувства, предположения и мисли се съдържат в това еднословно, но
внушително „Нищо." Това е именно мигът, в който те приемат колективната саможертва и се прощават с живота си. Неслучайно точно тук лирическият говорител ги сравнява със споменатия още в лирическия увод подвиг на спартанците при отбраната на Термопилите срещу армията на персийския цар Ксеркс. Примерът им е необходим, а паралелът се налага от само себе си, тъй като решението за саможертва, до което достигат защитниците на Шипченския проход, е достатъчно велико по своята същност. Те получават още един мощен стимул и от думите на генерал Столетов, който им припомня воинския дълг и ги кара да се почувстват необходими на България. След неговите думи опълченците са решени и окрилени в своята готовност за саможертва при отбрана на върха до последния миг:
Тогава Столетов, наший генерал,
ревна гороломно: „Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
На вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!"
Образът на България, който никога не е напускал съзнанието на опълченците и
който винаги ги е вдъхновявал за саможертва, е плод на тяхното искрено родолюбие. Любовта към България им помага да приемат с вдъхновение колективната саможертва, да изпълнят с чест дълга си пред нея и пред поколенията. Те чувстват незримото й присъствие и черпят от него сила, решителност и кураж пред неизбежната смърт в неравния бой. Гибелта е нищо пред отговорността, която носят пред родината, историята и идните поколения. В този сюблимен миг саможертвата дори им носи „сладка радост", тъй като тя спасява не само тяхното, но и на родината им достойнство:
и сладката радост до крак да измрът
пред цяла вселена, на тоз славен рът,
с една смърт юнашка и с една победа.
„ България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!"
Лирическият говорител придава драматизма и динамиката на битката с изведени в градация изреждащи се глаголи, с експресивни епитети, сравнения, възклицания. Още миг и ще бъде сломена отчаяната съпротива на все по-оредяващите редици на защитниците на Шипка. Тяхната саможертва забавя до краен предел часа на падането на върха и това е единственото, което те могат да направят за победата и в която все още вярват. Свършват куршумите, свършват мунициите, но силите и желанието на защитниците да победят не се изчерпват. В мига, когато се решава свободата на цял един народ, някой е осенен от отчаяната мисъл: „Грабвайте телата!" Противникът е ужасен, че дори труповете на убитите стават нова, не по-малка заплаха за тях. Може би най-точното определение на саможертвата на опълченците в техните последни усилия дава поетът, когато оприличава битката на „хекатомба" - на своеобразно жертвоприношение пред олтара на България. Развръзката на боя съвпада с развръзката на действието в художествената творба:
Йоще миг - ще падне заветният хълм.
Изведнъж Радецки пристигна със гръм.
Пристигането на подкрепленията не е някаква щастлива случайност, защото Вазов вече ни е внушил, че това е една жестоко изстрадана и извоювана с безпримерна саможертва военна победа. Спасена е не само честта на поставените за пръв път на такова изпитание български опълченци, спасена е и свободата на бъдеща България. Величието на саможертвата е достойно единствено за безсмъртието, с което ги увенчава историята и което пренася спомена за тях във вечността.
@bgmateriali.com
