СЮЖЕТЪТ И ПРОБЛЕМЪТ ЗА ЖИВОТА И СМЪРТТА В ПОВЕСТТА „КРАДЕЦЪТ НА ПРАСКОВИ“
Повестта „Крадецът на праскови“, както всяка повест, иска да съсредоточи вниманието на читателя към някакъв значим човешки проблем, произтичащ от необходимостта героите да се справят в някаква сложна ситуация, правейки различни морални избори. Въпреки че произведението разказва за едно от най-трудните и сложни времена в българската история – Първата световна война и отражението й върху живота на цялото общество – големите събития остават някак встрани от централното действие в повестта. То се развива на фона на големите световни събития, служещи като повествователна рамка и обясняващи в някаква степен мотивите за постъпките на героите, но не се съсредоточава върху тях, а насочва вниманието към проблема как хората като човешки същества се справят с изпитанията, пред които ги е изправил животът. И тъй като повестта завършва трагично с убийството на Иво Обренович и самоубийството на Елисавета, основният въпросът тук е: дали тази смърт би могла да бъде избегната, или в случая тя се явява единствено възможният изход от сгъстяването на множество противоречия.
Макар че събитието, за което повестта разказва, е представено като уникално и исторически определено, то всъщност е по-скоро пример за един вечен общочовешки проблем, поставяйки въпроса за ценностите, на които трябва да бъдем верни. Нужно ли е да се подчиняваме на общностния (родов, съсловен, национален) морал, или по-скоро трябва да следваме сърцето си, за да останем верни на човешкото в себе си? Така разказът за любовта между красивата полковнишка жена Елисавета, изживяваща последните мигове на младостта си, и сръбския военнопленник Иво Обренович поставя съдбовния за всеки човек въпрос: доколко отделната личност е в състояние да съхрани себе си и любовта си в условията на обществени обстоятелства, превръщащи това усилие в невъзможна кауза. И тъй като любовта е живот, съзнанието за нейната невъзможност автоматично води до извода, че смъртта е неминуема.
В началото тези две противодействащи сили се намират в неустойчиво равновесие. Главната героиня е потомка на видно, но обедняло семейство. То я е възпитало да спазва строго правилата на родовия живот и патриархалния морал, потискайки в душата си присъщата на всеки човек нужда от любов и човешка близост. Тя (майката) я беше възпитала в духа на тогавашния непреклонен, прост и жесток морал на търновските нотабили – полуеснафи, полубуржуа – запазили балканджийската нравственост на дедите си, с аскетичното себеотрицание към плътта и всички удоволствия на живота. Елисавета се омъжва за петнайсет години по-възрастен от нея офицер, който представлява изгодна „партия“ в очите на обществото, а за нея крие надеждите за един по-разнообразен и интересен живот. Започва обаче поредица от войни, които отдалечават съпруга от семейния живот, и всичките й надежди остават излъгани. Така Елисавета намразва мъжа си, защото разбира, че връзката между тях е формална: Той беше виновникът за пропиления й живот, той я беше излъгал, беше я купил с офицерския си чин и блясък, с обещанието да й създаде щастлив и сигурен живот. Освен това Елисавета има и още една причина за неудовлетвореност – тя е бездетна. И тъй като възпитанието, пък и чисто природният инстинкт, са й внушили колко важно е да имаш деца, тя е особено нещастна: В самотните часове, които прекарваше всеки ден, тя изпитваше най-силно това неизказано чувство на отчаяние и малоценност, което измъчва безплодните жени пред прага на старостта.
Въпреки тази неудовлетвореност от живота, Елисавета все пак живее в един сравнително сигурен и устойчив свят с отдавна установени закони и правила. Точно в този момент я връхлита любовта към Иво. Любов, свързана както с душевна и духовна близост, така и със сетивната наслада от собственото тяло, от дремещия в него живот. В този момент Елисавета сякаш осъзнава неустойчивото равновесие на двете сили, управляващи живота й, и става някак двойствена: ...душата й беше разделена на две същества, едното – примирената, угнетена жена, чакаща пристъпващата насреща й старост с безразлично отчаяние и тъга, и другото – непознатото досега, вярващо, любещо и ликуващо същество, което отхвърляше нейния разум и желаеше да живее свободно и щастливо. И тъй като такова двойствено състояние не може да продължава вечно, Елисавета е изправена пред избор. Едната възможност е да избере сигурния живот с неговите устойчиви ценности, но и с цялата му човешка неудовлетворителност и самота. Другият път е да избере свободата и щастието – двете основни ценности на човешкото, които обаче може да я доведат до гибел в ситуацията на един всеобхватен и ожесточен конфликт.
@bgmateriali.com
