СЮЖЕТЪТ НА КОМЕДИЯТА „БАЛКАНСКИ СИНДРОМ“
ПРОБЛЕМЪТ ЗА ОТНОШЕНИЕТО МЕЖДУ РОДНО И ЧУЖДО
Сюжетът на „Балкански синдром“ е построен по своеобразен начин. Авторът използва похвата „театър в театъра“, открит през 18. век от италианския автор на комедия дел’арте Джан Батиста Андреини в пиесата му „Две комедии в една“. Този похват разрушава хилядолетната театрална условност, при която между историята, разигравана на сцената, и зрителя минава ясна и непреодолима граница. Класическият театър се подчинява на формулата, изразена още от Аристотел, че зрителят наблюдава подражание на живота. На сцената се представя един цялостен сюжет, в който всеки епизод има точно определена функция при осмислянето на показваната история - в началото се представя завръзката, водеща до конфликт между различни позиции, защитавани от определени действащи лица, в развитието на действието зрителят става свидетел на поредица от перипетии и узнавания, които му разкриват скритите моменти от историята. Развитието на действието стига до своята връхна точка в кулминацията, след което идват развръзката и епилогът. Дори и хорът, чиято задача е да представи общественото мнение, също се намира на сцената, т.е. отвъд условната граница между представление и зрител.
Похватът „театър в театъра“ разрушава тази ясна и разбираема условност, при която от едната страна на линията, разделяща сцената от залата, протича една измислена история, а от другата – зрителите разчитат елементите на тази история, за да осмислят сътворения на сцената свят и да съпреживеят съдбите на героите. „Балкански синдром“ привидно започва точно така – на сцената има актьори, които си разменят реплики, за да представят някакъв сюжет. Но са прекъснати най-напред от седящи в залата зрители, после от нахълтала на сцената сватба, от втурналия се да оправя положението директор и т.н. Всичко прилича на спонтанно протичаща случка, при която всеки следващ епизод идва не според единна сюжетна логика, а само според промените в ситуацията. Нещо повече – ако все пак се опитаме да изградим някакъв свързан разказ, то той не е този на представяната пиеса, а на перипетиите, свързани е нахлулата на сцената сватба. Тук може да се сглоби някакъв сюжет:
Двама млади провинциалисти се обичат, но бащата, най-видният представител на рода, решава да ожени дъщеря си за наследника на също така могъща фамилия, който освен всичко друго е софиянец – изключително важни хора по времето на социализма. Сватбарите се натоварват на автобус, който да ги закара от Павликени в София, намират Унгарския ресторант, който обаче не им харесва, и нахлуват в театъра, който им се струва по-добро място за техния празник. Уверени са, че ще ги приемат, защото сватанакът – бащата на младоженеца, е „силен човек“ и може да уреди всичко. Водачът на сватбарите, Каратанасов, е кум и ръководи целия ритуал. Убеждава директора, че сватбарите трябва да останат в театъра, където се разиграват няколко последователни сценки: Най-напред се появява Георги, ученическата любов на булката. Тя се разстройва и припада, а за да я свестят, довеждат баячката баба Кера. После идва Извънземното, което също е влюбено в булката Цонка. След това от небето слиза космически кораб, с чийто екипаж разговарят неколцина от сватбарите. Накрая се появява самият сватанак, силният човек, който повежда сватбарите към операта, защото всъщност нея бил наел за празнуване.
Но и тази история е само технически похват за подреждане на отделните епизоди от действието. Истинският смисъл на спектакъла не трябва да се търси в нея – няма драматичен сблъсък и завръзка, няма перипетии и узнавания, няма разрешаване на конфликта. Цялото послание на комедията се носи от абсурдния образ на света, изграден чрез наслагването на различните ситуации и характери. И най-вече от размяната на реплики между героите, в които се съдържа основното противоречие, около което се гради театралното действие: сблъсъкът между реалността, подчиняваща се на идеологически директиви, но с която хората, обитаващи тази реалност, са свикнали и приемат за „нормална“, от една страна, а от друга – Чуждият поглед, който забелязва всички абсурди и не може да разбере как хора, надарени с разум, може да постъпват така нелогично. С други думи, посланието на пиесата изцяло е подчинено на противопоставянето между човешкия свят и Другото.
Този сблъсък се проявява на няколко равнища в „Балкански синдром“. На първо място е противопоставянето между живота и изкуството. Тази тема прозвучава на няколко пъти в уж случайно разменените реплики на неколцина „зрители“. Един от тях иска изкуството да показва реалния живот, и по-точно живота на хората от Бели Искър. Други две „зрителки“ обаче настояват, че изкуството трябва да показва „живота такъв, какъвто трябва да бъде“ – краси ви хора, големи страсти и високи принципи. Но въпреки твърденията, че изкуството е отражение на действителността, в живота на „нормалните“ хора такива неща няма. С други думи, изкуството е онзи външен поглед, който позволява да осмислим собствения си живот и да открием неговия смисъл. А когато не можем да го направим, когато осъзнаем, че между живота, който сме принудени да водим, и живота, който ни показва изкуството, няма допирни точки, тогава разбираме, че съществува проблем. И този проблем не е в изкуството, а в живота, очевидно неправилно построен.
В сблъсъка на различните възгледи за изкуството прозвучава и проблемът за „балканщината“. И наистина, поведението на сватбарите и особено това на Кума, на Бай Цончо и на Сватанака, много прилича на поведението на Бай Ганьо. И също като при Бай Ганьо основният въпрос е дали това поведение е присъщо на нашия национален характер, дали е проява само на лошата, просташката, страна на българския народ, или има по-дълбоки корени, свързани с разминаването между различни ценности. По времето, в което е писана пиесата, този въпрос получаваше категоричен отговор – подобни прояви са израз на еснафщина, на нисък вкус и на кич. Те се явяват, защото „простаците“ не се съобразяват с високите идеали, препоръчвани от партийните документи. Когато обаче поставим едни до други проявите на „кича“ и партийните директиви, ситуативно обявяващи кока-колата ту за алкохол, ту за лимонада; битълсите – ту за упадък и западно влияние, ту борци за мир; забраняващи кибернетиката и генетиката; откриващи и закриващи Пенчо Славейков, разбираме, че проблемът е наистина сериозен. На практика той е същият, с който се срещаме и в „Бай Ганю“ – подчиняване на живота не на трайни и устойчиви ценности, а на моментна изгода, налагана с идеологически клишета. Излиза, че за сто години нищо не се е променило.
По-голямата част от спектакъла е посветена на причините за тази неправилна постройка на живота. В уж несвързаните една с друга ситуации и диалози се откроява един и същи проблем – животът на хората се управлява от идеологически предписания, а не от основните ценности на човешкото битие. Върховен израз на това разминаване е темата за продаваната в „Кореком“ любов. По времето на социализма хората работят много, но това не е достатъчно, за да получат нещата, които истински желаят. Единственото място, където има хубави стоки, е специалният магазин „Кореком“, в който обаче не се приема българският лев, а само чуждестранна валута – долари и западногермански марки. Това е втората проява на конфликта „наше – чуждо“. Този конфликт звучи особено силно в обърканите реплики на булката Цонка, докато разговаря с извънземните от космическия кораб. Тя трябва да им обясни защо се жени не за човека, когото обича, а за сина на „силния човек“, който освен всичко друго е и софиянец, т.е. Цонка по този начин ще получи мечтаното софийско жителство. В усилието да обясни на представителите на чуждата цивилизация що е то „Кореком“, тя се забърква при употребата на думите „наше“ и „чуждо“ и в безсилието си казва, че извънземните не могат да я разберат.
Именно това е ключовият мотив, проявен в контакта с извънземните – невъзможността „нашият“ живот да бъде разбран от гледна точка на някаква нормална логика. Изобразявайки срещата на „нашето“ с абсолютното Друго, символизирано от чуждата цивилизация, Стратиев дава възможност на хората да погледнат на себе си и на живота си отвън, да го осмислят и оценят според други критерии, а не според онези, които им натрапва идеологическата пропаганда. Най- важният въпрос, който прозвучава при разработката на този мотив, е учудването на Директора защо извънземните не проумяват как така човек може да си купи банани само ако е месар и даде месо на продавача в „Плод и зеленчук“, както и защо място в жилищна кооперация може да се получи само срещу място в университета. И проблемът не е, че такъв живот е неправилен и нереден, а че хората са свикнали с него и го приемат за нещо нормално. Именно това разминаване е в основата на конфликта, около който се гради театралното действие.
@bgmateriali.com
