СЮЖЕТЪТ НА ОДАТА „ПАИСИЙ“
ПРОБЛЕМЪТ ЗА МИНАЛОТО И ПАМЕТТА
Сюжетът на „Паисий“ следва същата схема, по което е построена и одата „Левски“. В усамотението на манастирска килия героят произнася дълъг монолог, с който дава израз на ценностите, в които вярва. След това тръгва да убеждава своите сънародници да възприемат тези ценности, защото само така ще постигнат мечтата си – да станат свободен и независим народ. Но докато при „Левски“ е показана крайната фаза на този процес – народът трябва да се вдигне на борба, при „Паисий“ става дума за началния момент – възкръсването на народа от тъмнината на забравата и самоосъзнаването му като нация. Има и още една съществена разлика. Докато в „Левски“ монологът на героя трябва да разграничи истинските от фалшивите ценности, както и истинското от фалшивото служене, за да се стигне до решение и действие, то в „Паисий“ монологът представя самото действие. Затова се налага дългото въведение от страна на лирическия говорител, което рисува образа на пишещия в килията си монах. Словото на Паисий най-напред трябва да се положи на хартия, а едва след това да се разпръсне сред народа, докато словото на Левски е жива проповед, подтикваща към действие. И тази разлика идва от характера на самото слово. Докато в „Левски“ словото на героя е насочено към един жив, макар и все още неузрял за действие народ, то словото в „Паисий“ прилича повече на заклинанието, произнесено от Исус при възкресяването на мъртвия Лазар – „Стани и ходи“. Защото Паисий е осъзнал, че без паметта за своето минало българският народ ще загине, претопен от онези, които са имали шанса да не загубят своята памет. С други думи, Паисий е първият българин, разбрал, че паметта е живот.
Какво е нужно, за да стане възможно възкресението? На първо място българите трябва да си припомнят историческата връзка със своята държава. Само народ, който е имал своя държава, може да претендира за нейното възстановяване. А модерната нация е тясно свързана с националната държава – без нея тя е невъзможна. Затова и първите думи, произнесени от Паисий, са:
От днеска нататък българский род
история има и става народ!
Само възстановената връзка е миналото, когато народът е имал своя велика държава, може да превърне свързания само е кръвни и религиозни връзки „род“ в нещо съвършено различно – в „народ“, т.е. в нация, общност изградена около съвсем други ценности и връзки. Българите трябва да усетят принадлежност не просто към родова и верска група, а към държавен народ, чийто изразител и символ са славните му владетели.
Но и това не е достатъчно. За да бъде принадлежността истинска, този народ трябва да има свои език и култура, свои светци и духовни водачи. А най-добре е, ако тези два повода за гордост от принадлежността към държавния народ се появяват в единство. Затова Паисий поставя ударение върху онези български владетели, които съчетават светските и духовните подвизи. Княз Борис покръства българите, цар Асен гради храмове, а Симеон си почива от военните победи, пишейки книги.
Основната задача на Паисий е да накара българите да си припомнят своето славно минало, защото само то ще им даде основание да се почувстват нация и ще ги избави от опасността да бъдат претопени и унищожени. Защото опасността идва не от външния завоевател – турците са друговерци, а тяхната държава няма нищо общо с християнството и славната история на Балканите. Истинската опасност идва от гърците с техните спомени за величие, култура и просперитет. Още Паисий е прозрял закономерността, описана от съвременните историци – силна и жизнеспособна може да бъде само нацията, която има достатъчно население. Или, както се изразява Ерик Хобсбаум, успява да премине един количествен „праг“. Гърците са се нуждаели от допълнителна кръв и затова са искали да претопят околните православни народи. Само така са можели да се превърнат в мощна модерна нация. И в много случаи са го постигали. И основното им оръжие е била паметта. Защото гърците, за разлика от българите, са имали благоразумието да не забравят своето минало. С други думи, паметта е и оръжие. Пробуждайки паметта, Паисий въоръжава българския народ и го превръща в силна и дееспособна общност, готова да защитава националното си достойнство.
И в този момент стигаме до втория пласт на мотива за паметта и забравата, разработен в „Паисий“. Одата е важна част от „Епопея на забравените“. Оказва се, че българите са на път да допуснат за втори път същата историческа грешка – да забравят своето велико минало, отдавайки се само на дребни делнични сметки. Или, както казва Вазов в стихотворението си „Забравените“ – „други идол знайм ний, но той е от злато“. И в „Паисий“ мотивът за сблъсъка между истинските и фалшивите ценности, както и между истинското и фалшивото служене е в не по-малка степен застъпен. Защото онзи, чия- то заслуга към българската нация е съхраняването на нейната памет, се оказва забравен. Както преди сто и двадесет години (неслучайно Вазов започва с припомняне на времето между написването на „Историята“ и написването на одата), атонският монах възкресява българския народ, така и Вазов иска да спаси българската нация от гибел, напомняйки й за нейния спасител от тъмнината на забравата.
@bgmateriali.com