„ПРИКАЗКА ЗА СТЪЛБАТА“, ХРИСТО СМИРНЕНСКИ
СЮЖЕТЪТ НА ПРИТЧАТА И ПРОБЛЕМЪТ ЗА ОБЩЕСТВОТО И ВЛАСТТА

 

          Както при всяка притча, сюжетът на „Приказка за стълбата“ трябва еднозначно да изрази някакъв универсален морален принцип. В случая това е поуката, че и най-доброто намерение, и най-високата мисия може да се загубят, по пътя към върховете на властта, когато този път се подчинява на правилото „целта оправдава средствата“. И когато този, който се изкачва, не притежава способността да гледа през различни гледни точки, а възприема света еднопланово, стига по този начин до морална деградация, защото няма такава цел, която да оправдава всички средства. В основата на този сюжет лежат два древни митологични мотива: решимостта на героя да плати най-високата цена, собствения си живот, за да реализира мисията си, от една страна, а от друга - многократно разработваният средновековен мотив за договор с Дявола. В конкретния сюжет на Смирненски обаче има някои смущаващи моменти.

          На първо място това е мисията, която героят трябва да изпълни. Той иска да се изкачи до върха, но не за да управлява по-добре и по този начин да преобрази лошо устроения свят, а за да отмъсти. Подчертавайки своя плебейски произход, младият момък иска да унищожи света на патрициите (тлъстите принцове и князе), воден от плебейски гняв. Как обаче светът ще бъде преобразен и в него ще се установи „вечна обич, вечна правда“, не става ясно.

          На второ място смущаващ е моментът с присъствието на Дявола. Защо той е там? Защо момъкът трябва да се пазари с него, вместо да го преодолее със сила, както би трябвало да постъпи един юнак? Пазарлъкът, търговията постепенно превръщат героичната мисия в самоцел, което неминуемо води да деградация, защото, жертвайки всичко човешко, героят накрая загубва ориентация и от плебей става принц по рождение. Дори и най-възвишената цел се превръща в зло, ако средствата, с които се постига, не се подбират.

          Младият момък започва изкачването си, стремейки се да реализира героичния модел на поведение – да даде главата си, но да постигне целта (Но аз съм готов да сложа главата си). Още на първото стъпало обаче героичният ентусиазъм се изпарява и момъкът прагматично решава да влезе в сговор с Дявола изкусител. При това го прави е удоволствие (Слуха си? С удоволствие...). Оказва се обаче, че в тази търговия момъкът дори не губи нещата, които Дяволът иска, така както Балканджи Йово постепенно губи ръцете, нозете и очите си, за да съхрани вярата си. Не, момъкът просто ги подменя с други, по-удобни за изкусителя. Всъщност Дяволът не иска нищо телесно – уши, очи, сърце, мозък. Той иска нещо друго – способността на човека да осмисля по определен начин онова, което сетивата му поднасят. Оказва се, че „слушам“ не е равно на „чувам“, а „гледам“ – на „виждам“. Ние слушаме е ушите си и гледаме е очите си, но чуваме и виждаме е ума си, е ценностите, които носим, е моделите, изградили съзнанието ни. Когато ценностите и моделите се подменят, стоновете се превръщат в химни, а кървящите рани – в алени рози.

          Тази промяна на героичния модел е модела на търговията и договора предопределя и промяната на конфликта, около който е изграден сюжетът на притчата.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave