СЮЖЕТЪТ НА РАЗКАЗА И ПРОБЛЕМЪТ ЗА ОБЩЕСТВОТО И ВЛАСТТА
„АНДРЕШКО“, ЕЛИН ПЕЛИН
„Андрешко“ е един от най-популярните разкази на Елин Пелин. Подобно на Бай Ганьо името на неговия герой е станало нарицателно за човек, който хитрува и не иска да изпълнява задълженията си към държавата. Но тази характеристика е също толкова пристрастна, колкото и онази на комунистическото тълкуване, което представяше случката като израз на класовия конфликт в българското общество и разглеждаше Андрешко като изцяло положителен образ. И двете позиции са половинчати и пристрастни, доколкото оценяват проблема, разработен в разказа, едностранчиво. Всъщност точно така, както подхождат един към друг и героите на разказа.
Сюжетът на „Андрешко“ е пределно прост – по силата на случайността двама души се оказват сами на пътя. Единият е важен градски чиновник, а другият е каруцар, който се е спазарил да го откара до селото. За да не скучае, важният господин повежда разговор, по време на който се разразява един всеобхватен конфликт между двамата спътници. А когато се изяснява, че господинът е съдия-изпълнител, който отива да конфискува житото на един бедняк, сблъсъкът придобива и съвсем практически измерения. Воден от чувство за солидарност и традиционната селска взаимопомощ, Андрешко намира начин да изостави съдията в блатото, и отива да предупреди своя съселянин. На пръв поглед това е един чисто класов конфликт.
Ако се вгледаме малко по-дълбоко и се опитаме да определим кой е „добрият“ и кой е „лошият“ в тази история, ще установим, че отговорът не е никак лесен. От своята гледна точка всеки от двамата е прав. Единият защитава интересите на държавата, която се нуждае от данъците на селяните, за да изпълнява своите функции. Другият гледа на света през призмата на своята сиромашия и не смята, че е редно да се плаща – и без това животът е достатъчно труден. Проблемът е в това, че в една подобна ситуация не може и двамата да са прави. Но не може и двамата да са съвършено неправи. С други думи, основният проблем в разказа се оказва не класов, а друг. И това е въпросът за диалога. И както се оказва от развитието на сюжета – въпросът за невъзможния диалог.
Както знаем, диалогът е основният начин да влезем в контакт с Другия. Независимо дали този друг е държавата и властта като цяло, или е някакъв незначителен селянин. Важното е как подхождаме към него. А дългото историческо развитие на човека показва, че диалогът с другия често се оказва силно затруднен. Най-напред от това, че ние възприемаме другия като „чужд“, като „враг“. Образът, който си изграждаме за него е изтъкан от предразсъдъци – това са такива убеждения и нагласи, които хората възприемат първосигнално, без да ги подложат на критическа преценка. Така хората се разделят на раси, религии, етноси, класи, всяка от които гледа с недоверие към своя противник и си мисли възможно най-лошото за него, стремейки се да го унищожи.
Друга причина за невъзможния диалог е собствената неготовност на хората да възприемат позицията на другия, защото всъщност не го познават, не владеят езика му или го приемат с насмешка. В същото време пречка пред диалога са и различните видове потисничество – етническо, класово, социално. Дори бюрократичният ред на държавата може да се приеме за потисничество, доколкото принуждава обикновения гражданин да се съобразява с интересите на бюрокрацията, която на теория трябва да служи на
обществото, докато на практика най-често служи на своите собствени интереси.
Всички тези пречки пред диалога и разбирателството между народ и държава присъстват в разказа „Андрешко“. Тук са и предразсъдъците, чрез които всеки от двамата противници си е изградил образа на другия, и желанието непременно да наложиш своята гледна точка, без да потърсиш пътища към разбирателство, и най-важното – нежеланието да погледнеш към Другия като към човешко същество. Всички тези предпоставки водят до един всеобхватен и неразрешим конфликт, който в разказа намира само временна развръзка.
@bgmateriali.com
