От спокойната картина до престъплението: сюжетът на романа „Снаха“ от Георги Караславов
Зареждане на оценките…
Сюжет на романа "Снаха" от Георги Караславов
Началото на романа ни представя една спокойна селска картина. Поканени сме в къщата на Тодор Юрталана и неговата съпруга Гина Юрталанката, които с нетърпене очакват завръщането на своя син Стойко заедно с надничарките. Юрталана е неспокоен дали работата по нивята е свършена или той трябва да се трепе, за да я направи, както трябва. От тук разбираме, че Юрталана не е какъв да е селянин, а че е богат земевладелец, който не търпи несвършената работа.
Когато Стойко и надничарките пристигат, Юрталана скача като попарен и се втурва, за да се увери, че всичко е харно. Когато надничарките заговарят за заплащането им той им отговаря уклончиво и с недомлъвки, по всякакъв начин се опитва да им даде по-малко пари от заслуженото. Този момент предначертава и пътят, по който ще ходи Юрталана от тук нататък, и представя неговото скъперничество.
Стойко е най-големият син на двамата Юрталановци. По-малкият - Алекси не е дорасъл за училище, докато Стойко е веч за женене. Той си е избрал момата (Севда) и често я посещава посред нощ в градината на дома й. Избраницата му произхожда от по-бедно семейство, отколкото самият той, но въпреки това Стойко я обича с цялото си сърце и дори й говори за годеж и женитба. Майката на Севда – Казълбашка е изключително доволна от факта, че най-богатият ерген е предпочел нейната дъщеря пред другите моми в селото. Тя бди над срещите им със Стойко и се опитва да покаже къщата им в най-добрия и спретнат вид, за да не излязат като втора ръка хора. Бащата на Севда не гледа с добро око на тези припирни в градината, но под острите думи на жена си не смее да се противи. Въпреки това той се гордее с дъщеря си и счита за чест, това че Стойко е избрал нея.
Юрталана не обича да оставя днешната работа за утре, той става сутрин рано, постоянно обикаля нивите и пресмята кое как и кога да свърши. Постоянно крои планове и дава команди, държи изкъсо Стойко и не го оставя намира, докато не свърши всичката работа. От друга страна в главата му са се сметки, в които участва вече и Алекси, макар да не е порасъл. Юрталана не разбира от машини, дори мрази напредналата техника, но решава, че по-малкият му син трябва да я изучи и да му помага на нивята. Така и така Стойко не е могъл да сполучи в учението, поне с малкия си син да се гордее.
Юрталана непрекъснато обикаля нивите си, следейки за някакви нередности и търсейки си причина да нахока някого. Един ден, както обикаля се натъква на едно малко момченце, което бере от царевицата му. Юрталана го подгонва веднага, но хлапето е пъргаво. Двамата се гонят извество време, докато в пристъп на безпомощност Тодор хваща един камък и замята с него. Детето пада покосено на земята, но Юрталана смята това за инсценировка, той не вярва, че е ударил момчето толкова силно, но когато кляка до него, взима го в ръце и то не реагира, студена пот избива по челото му. Детенцето е мъртво, а Юрталана дори не знае чии баща и майка е оставил бездетни. В душата му се прокрадва разкаяние и страх, най-различни планове се кроят в главата му, докато се стигне до решението да зарови детето и никой да не разбере за случилото се, вместо да го набедят в убийството и да започнат арести и глоби.
Вечерта Юрталана хваща сина си Стойко и двамата отиват при детето. Оказва се, че е Астаровият син – Томичката. Заравят го под едно дърво и си дават дума да не казват на никого. Молейки се всичко да остане скрито-покрито, Юрталана дава дума да врече един овен на празника на Богородица.
В селото се разчува за липсващото дете, майката и бащата се топят от мъка по изгубената рожба, но Юрталана не продумва.
Минава се извество време, детето го смятат за избягало и Юрталана си отдъхва. Започва се отново монотонната работа и улисан в нея, разкаянието изчезва от душата му. През това време Севда чака Стойко най-накрая да обявят годежа. Тя и майка й се притесняват да не би Юрталана да дигне глас над тази сватба и да не им позволи да се вземат.
На деня на света Богородица, Юрталана изпълнява обещанието си, че ще връчи овен на празника. Той, спругата му, Стойко, Севда и Казълбашката се вдигат до Бачковския манастир и там се разиграват весели хора, пеят се песни и веселието е пълно. На следващият ден навсякъде се говори за Севда и Стойко и за тяхното кръшно хоро. Най-накрая Стойко подметва за годежа и съмненията на Казълбашката и Севда се разсейват.
Вдига се сватбата и Севда заживява в къщата на Юрталана.
Първите няколко месеца и се струва, че е като в приказка. На празниците двамата със Стойко се веселят донасита, в къщи къщната работа не й тежи, а най й става благо, когато преминава по улиците и всички завистливо я сочат с пръст и зад гърба и се чуват откъслечни реплики като „Юрталановата снаха”. Севда дори се привързва към Алекси, които предпочита нея пред собствената си майка.
Животът им тече нормално, а Юрталана продължава с безбройните си планове. Той купува няколко ниви, които се образуват в Голямата нива, но това не му стига. Постоянно пуши и пресмята с молив нещо върху цигарената му кутия.
Веднъж в един откровен разговор Стойко признава на Севда за убийството на Томичката и как са го заровили. Дълго време Севда не може да мисли за нищо друго освен това, но улисана в друга работа то се изпарява от главата й. Налягат я нови грижи, а именно липсата на дете. Тя пробва какво ли не – знахарки, помади, дори се вдигат чак до Пловдив на празника на Богородица и там преспива в манастира, молейки се всичко да мине благополучно и тя най-накрая да си има дете. Но чудото така и не идва. Започват мъчителни дни за младата душа, но това не е единствената беда.
Полека-лека цялата работа по нивята пада върху Стойко, от друга страна пък общината решава да вземе част от нивите на Юрталана и да му даде други, но не толкова плодотворни. В къщата на Юрталанови става неприветливо, Стойко не се прибира по цял ден, а прибере ли се вечер, той е капнал от умора. Алекси е пратен на училище, но оценките му не са на ниво и той остава да повтаря трети клас. Юрталана пък не иска да се примири с вземането на земите му и се кандидатира за кмет. Дълго време обикаля по хорските къщи, но накрая е победен от съперника му Пеню. Колкото и злъч да изсипва върху главата на новия кмет, нищо не помага. Общината му взема земите и ги заменя с други, където нищо не може да се насади и да израсне.
Севда все повече се затваря в себе си, не се чува звънката й песен, не се вижда бодрата й походка. Тя е нещастна, че няма рожба, че не вижда мъжа си по цял ден, че Юрталана непрекъснато е начумерен, а Юрталанка непрекъснато недоволна и пълна с хапливи забележки.
Не се минава дълго и върху Юрталановата къща надвисва друга беля. Изморен до немай къде от работа, Стойко пада на легло. Уж се оправя за известно време, но болестта е коварна. Той се подува, става бял като платно, краката му отичат. Добива заоблен вид и не е пригоден за работа. Юрталана е недоволен, обявява сина си в мързел и дълго време не вярва в болестта му. Двамата със съпругата му смятат, че Севда го подучава да не работи и да мързелува по цял ден. Чак когато отиват на доктор и той потвърждава, че Стойко трябва да лежи на чист въздух и да яде само отбрани храни, Юрталановото сърце се отпуска и той се примирява с болестта на сина си.
Алекси продължава да не се учи добре, Юрталана решава да го изпрати в Пловдив да се учи в търговската гимназия.
Един ден околийският началник извиква Юрталана. Завистливото сърце изтръпва от страх да не би да се е разбрало за убитото момче, но страховете се оказват напразни. Кметът и околийският началник му предлагат да стане общински съветник. Така се започва нова борба за гласове и нови ядове, от които патят единствено Севда и Стойко.
Болестта на Стойко продължава и дори се влошава. Под заръката на лекаря Юрталана изпраща сина си в Пловдив в най-скъпата болница, където ще го гледат като писано яйце. Тъкмо и Алекси ще наглежда батко си и Юрталана ще си почине от непрекъснатото му мързелуване.
Дълго време няма ни вест, ни нищо от Стойко. Юрталана се успокоява, че ако има нещо лошо, то непременно ще им обадят. Така и става. Той получава бележка от Алекси, че Стойко е зле. Юрталана се хваща и отива в Пловдив и седмица не се връща. Севда се топи от мъка и тревога по мъжа си, става като сянка, от ден на ден дрехите й стават все по-широки.
Дългочаканата вест за Стойко пристига със зетът на Юрталана. Той съобщава на Севда и Юрталанка, че Стойко се е поминал.
Умряло от мъка по мъжа си, Севда намира сили да остане в къщата на Юрталана, тъй като традицията повелява да се стои в къщата, където е живяла поне година след смъртта му. Но стоенето в къщата й е невъзможно, тъй като двамата Юрталановци не я искат. Дълго време я тормозят, карат я да върши най-тежката работа, отправят към нея злостни забележки, от които очите й се пълнят със сълзи. Девойката не успява да издържи и се прибира при майка си.
Освен лошо отношение тя не получава нищо друго от свекъра и свекървата си. Дори не й връщат ръчно изтъканата черга, камо ли нещо друго. Севда е същевременно ядосана и разстроена.
Един ден тя подмята на Юрталана за смъртта на Томичката. Косите на свекъра и настръхват, сърцето му заподскача до небето. Той разбира, че няма да се отърве без да й даде нещо, за да й запуши устата. Но Севда, подучена от баща си, иска Голямата нива. Започват се преговори между Севда и Юрталана, той е непреклонен и не иска да даде тая нива.
Сънят му става неспокоен, очите му се у входната врата, чакащи да се открехне и Севда да влезе и да приеме предложението за по-малката нива. Но това не става. Дни наред Юрталана прималява все повече и повече, а малкият му син само спомага за това. Той е изключен от Пловдив и сега се е прибрал у дома, но само лейтяйнства.
Севда така и не склонява и Юрталана, след дълго умуване и премисляне, решава сам да се предаде, смятайки, че така присъдата му ще е по-лека. Той дава пари на жена си, заръчва й нищо да не дава на Алекси и се запътва със сълзи на очите при кмета.
Свързани материали
Чакането пред портата на Юрталана: откъс от началото на романа „Снаха“ от Георги Караславов
Един летен здрач в прашното село, стопанин, който брои колите по пътя, и къща, в която всичко се нарежда според волята на един човек. С тази картина започва откъсът от началото на романа „Снаха“, поместен тук в оригиналния текст на Георги Караславов. На пръв поглед не се случва нищо особено: Юрталана чака сина си Стойко и надничарките да се приберат от нивите в Кози дол. Докато чака, пуши цигара след цигара и пресмята, а размислите му издават как гледа на хората, които работят за него, и защо е свикнал да държи очите си на четири. В откъса влиза и завръщането на Юрталанката с малкия Алекси, краткият разговор за вечерята и за чуждите жени и рязката реакция на стопанина. В няколко реплики се вижда цялото разпределение на властта в този дом. Накрая колата спира пред портата, идва въпросът дали нивите са орязани и се чува подканата към Гина да изнесе фенера. Текстът е даден в оригинален вид, без коментар и без анализ, за да послужи при цитиране в характеристика на Юрталана, при наблюдение върху пейзажа, диалога и говора на героите и при подготовка на преразказ или на устен отговор по началото на творбата.
„Не вярвайте, момчета, не вярвайте, мои братя“: пълните текстове на разказите „Войвода“ и „Стоян“ от Любен Каравелов
Хайдушка дружина, огън в планината и един стар войвода, когото момчетата най-после питат кой е и защо е избрал този занаят. Оттук тръгва „Войвода“, поместен в пълния си текст, без съкращения и без христоматийни изрезки. Първите глави връщат войводата Стоян в родното село Мечка, при тримата братя, при майката и бащата и при спомена за бащината керемида, под която се живее сладко. Портретът на най-големия брат Продан, неделните премени, седянката и сватбата с Латинка са предадени с всички битови подробности, с песните и с благословиите, които съпътстват българската сватба. После идва сблъсъкът, който преобръща целия този свят и обяснява защо разказвачът седи сега край огъня като хайдутин. Как се стига дотам, кой натиска спусъка и какво остава от рода, текстът казва сам, глава по глава, и точно затова тук не е преразказано. Между главите са вплетени народни песни, а следващата част сменя рязко тона: пред очите на дружината се разстила утрото над Стара планина, Пирот и Нишава, за да прозвучи веднага след това призивът за мъст. На същото място стои и вторият текст, посочен в заглавието на материала, „Стоян“, така че двата разказа на Каравелов са събрани заедно. Четенето на оригинала дава онова, което никой преразказ не замества: езикът на епохата, обръщенията, пословиците и авторовата интонация, върху които после стъпва всяко съчинение. Подходящо е за четене по програма, за подбор на точни цитати, за подготовка на преразказ от името на герой и за час, в който се работи върху конкретен откъс.
Резюме на романа „Железният светилник“ от Димитър Талев: възмогването на Глаушевия род в Преспа
Един селянин влиза в голям македонски град с празни ръце, а три десетилетия по-късно родът му вече има свой дюкян, своя църква и свой народен водач. Този път проследява подробното резюме на романа „Железният светилник“. Преразказът следва действието последователно, от идването на Стоян Глаушев в Преспа наскоро след чумата от 1833 година до декемврийския ден на 1864-та, когато е завършен иконостасът на новата църква. Отделено е място и на родословието на хаджи Серафимовия род, за да стане ясно откъде идва Султана и защо в Преспа за нея се говори, че е от прекалено голям род за бедните и твърде бедна за богатите. Основната част следи как се изгражда и възмогва домът на Глаушеви: женитбата срещу общественото мнение, строго разпределените роли в семейството, децата, налагането на Стоян сред преспанския еснаф. Паралелно е проследена и другата линия, обществената: строежът на новата църква и рушветите по пътя до нея, борбата срещу гъркоманския уклон, българското училище в Охрид и превръщането на Лазар в трибун на града. Проследени са и хората, които насочват съдбата на Лазар: даскалът от килийното училище, съседът патриот Климент Бенков, който го отвежда в Охрид, чорбаджията гъркоман Аврам Немтур и владишкият наместник, както и рилският монах, чието слово остава в паметта на младежа много след като е изгонен от града. Резюмето включва и личните истории, които преплитат двете линии: любовните надежди около Лазар и трите момичета от кръга на Катерина, съдбата на самата Катерина, идването на дърворезбаря Рафе Клинче и опитът на противниците да прекършат устрема на преспанци с наемен убиец. Финалът стига до иконостаса и до тайната, която майсторът показва в църквата. Текстът е удобен за припомняне на сюжета преди час или изпит, за проследяване на героите и роднинските връзки и като опора при съчинение върху рода, Преспа и борбата за българска църква.
„Задушница“ от Елин Пелин, пълен текст на разказа: мъглив есенен ден, в който скръбта неусетно отстъпва пред живота
Мъглив есенен ден, разградени гробища и жени, които разнасят жито: с тази картина започва един от най-тихите разкази на Елин Пелин, поместен тук в пълния си текст. В началото се разгръща пейзажът на селската задушница: старата черквица и оголелите тополи, окитените каменни кръстове, поп Серафим с кадилницата, учениците под сайванта, сирачетата и просяците край зида. Постепенно от общата картина се отделят отделни фигури и разказът се стеснява до един човек. Същинската част е почти изцяло диалог. Вдовецът Станчо Поляка разнася жито за покойната си съпруга и минава от група на група, а кумицата му и тъщата му го заговарят за самотата, за децата и за това как се живее нататък. Репликите им са предадени с говора на селото, с поговорките и с онази смесица от съчувствие и практичност, която прави сцената едновременно тъжна и смешна. Втората половина остава двама души на камъните под черковната стряха, когато гробищата вече са запустели. Разговорът им тръгва от спомена за умрелите и неусетно поема в друга посока, а дъждът, мъглата и ракията вървят заедно с него. Финалът е кратък и оставя последната дума на Станчо. Текстът е поместен изцяло, без съкращения, така както е нужен за четене в час, за проследяване на есенния пейзаж и на речевата характеристика на героите и за точно цитиране при анализ. Разказът е подходящ за работа върху темата за смъртта и живота у Елин Пелин, за наблюдения върху диалога и хумора в неговата проза и за подготовка на съчинение или на отговор на литературен въпрос.
Резюме на романа „Железният светилник“ от Димитър Талев по герои и съдби: Стоян и Султана, изборът на Лазар, бунтът на Катерина
Преразказ на романа, подреден около хората в него: кой какъв е, какво избира и как изборът му променя дома. Изложението започва с обяснение защо изкованият от ковача светилник дава името на книгата и какво означава той за семейството, което тепърва се установява в Преспа. Оттам разказът върви по характерите. Стоян и Султана са представени чрез разликата между тях: мълчаливият труд на ковача и будният, горд разум на жената, която пази реда и името на рода. Следват децата: тихият Кочо, който остава морална опора, Лазар, който от начетен младеж се превръща в обществен човек, и Катерина, чиято обич не се подчинява на онова, което се смята за редно. Отделно място заемат хората, влезли в съдбите им: болнавата Божана и дадената ѝ дума, Ния от богатата, но пуста къща на Аврам Немтур, верният ортак Андрея Бенков, добрият хаджи Захари и свободният майстор на резбата Рафе Клинче. Преразказани са и възловите сцени, в които тези линии се пресичат: сватбата на Нона, отложеният годеж, сватовството, което Лазар отказва, и раздялата, която следва. Самостоятелен акцент е поставен върху всекидневието и сезоните в Преспа, чрез които Талев прави стария град зрим, върху борбата за българско училище и служба на роден език, както и върху езика на самия роман, близък до говора и песента. Финалната част събира книгата в няколко ясни мисли за дома, за родното и за победата, която се печели вътре в човека. Подходящо е за преговор преди изпитване, за ориентиране в героите и връзките между тях преди четенето на романа и за подготовка на съчинение или на отговор на литературен въпрос.
Родовата история като весела легенда: „Преди да се родя и след смъртта ми“ от Ивайло Петров, пълен текст на повестта
Пълният текст на повестта „Преди да се родя и след смъртта ми“ от Ивайло Петров за четене онлайн. Повествованието започва още преди раждането на разказвача, с историята на неговите баща и майка, и е водено от гласа на човек, който разказва за собствения си род с усмивка и без капка снизхождение към него. Първите глави пренасят читателя в добруджанското село: сутрешният разговор в обора, с който бабата обявява, че тази зима синът ще бъде оженен, самонадеяните пресмятания на семейството и решението снаха да се търси в съседно село. Сватовниците се оказват фигури с истинска професия, а сгледата се подготвя като военна операция, с разузнаване, контраразузнаване и подставени лица. Заетите кожух и калпак, пътят с кобилата до чуждото село, срещата на седянката и номерът, който местните ергени погаждат на другоселеца, се нижат един след друг като глави от весела хроника. Годежната трапеза пък дава повод за спомени от война, на която разказващият ги дори не е ходил. Около двамата млади се събира цяла галерия от селски типове: сватовникът, който води преговорите като дипломат, годежарката от отсрещното село, изпратена да види всичко с очите си, бабата с високото мнение за рода си и дядото, който трезво пресмята какво може да си позволи семейството. Съперничеството между двете съседни села е представено с такава сериозност, че прилича на международен конфликт. Стилът е това, което прави книгата запомняща се: комично сериозният тон, речникът на дипломацията и военното дело, приложен към селския бит, и постоянната самоирония, с която героите превръщат патилата си във весели приключения. Текстът е разделен на кратки номерирани глави и се чете леко. Подходящ е за самостоятелно четене, за подготовка на преразказ, характеристика и съчинение върху творбата, както и за откриване на цитати за отговор върху хумора и иронията у Ивайло Петров.