„Железният светилник” (1952) е първият роман от голямата тетралогия на Димитър Талев „Преспанските камбани” (1954), „Илинден” (1953) и „Гласовете ви чувам” (1966), Внушителна „семейна сага”, прераснала в истинска енциклопедия на народния живот, в белетристично пространно разгърната народопсихология, в панорама на една преломна историческа епоха. Действието на „Железният светилник” обхваща тридесетгодишен период - от 1833 а., ,,когато едва що бе преминала голямата чума", до 1864 г., както майстор Рафе Клинче отбелязва под иконата си в новата черква. Това е извънредно сложно време и в обществено политически план, и в интимно психологически, когато, ако цитираме Вазов, „народът порасте с няколко века”, разкъсва блатния застой на робството и с много устреми и емоции, през много катаклизми изживява своето така закъсняло Възраждане.
Четирите части на „Железният светилник” сюжетно са фокусирани в малкия градец Преспа, но Талев създава многобагрено, детайлизирано, психологизирано пано на народния живот, заплитайки в художествената интрига всички кръгове и прослойки, едва открехвайки прозореца към далечните събития, чието ехо отзвучава в скрития сред планините градец (например Кримската война). Всъщност Талевата семейна хроника е хроника на времето, на обществения и духовен ръст, художествено огледало на драматичен и решаващ исторически прелом. Историчността приема психологически очертания, художествено се разгръща многопосочно и всеобхватно: от предметната битовост до мисловно емоционалните реакции на индивида и обществените сблъсъци между поробени и поробители.
В епическото изложение Талев следва Вазовата линия и същевременно се отдалечава от нея със засилената психологичност, с акцента върху динамичния духовен строй, чиито лабиринти от роман в роман се усложняват. Ако в първите две творби характерите до голяма степен са еднопосочни в пристрастията и изявите си, в „Гласовете ви чувам” вътрешният свят на персонажите приема по-друг, по-фрагментарен ритъм. Индивидът е заинтригуван от философско битийната проблемност - живот – смърт - свобода; откриваме дори някои ницшеански идеи (Дяконов). Всички тези особености изместват на заден план завидно ярката пластичност на изображението, впечатляваща най-вече в „Железният светилник”. Талев вижда главоломните процеси на Възраждането в контраста между това, което е била Преспа векове наред, и това, в което се превръща за броени десетилетия: „От дълги години животът на преспанци течеше като тиха вода по определено, открай време издълбано корито и не помнеше вече водата да е прииждала буйно, да е надхвърляла високите брегове... Минали бяха векове и всеки нов ден приличаше на отминалия, този малък свят беше заключен здраво в начупения кръг на отделните планини..." Пътят от средновековния застой до Илинден е път преди всичко на човешкото съзнание, което открива големите истини за свободата на личността и народа извън пределите на родовата изолация. Талевата белетристична панорама е психологически дълбока, нерядко прорязана от вътрешния монолог на съзнанието, от сложно преплитащи се различни гласове – на автора и на героите, което създава по-своеобразен пулс в класически издържаната епическа структура на произведенията.
Началото на „Железният светилник” наподобява приключенски наратив - Стоян, „най-младият син на Глаушевия род" удушва с ръце хрътката, която синът на бея насъсква срещу него и кучето му. Естествено, за да се спаси от гнева на турчина, Стоян трябва да напусне „родното си село Гранче" и той търси убежище в Преспа, среда с непреодолимо самочувствие на градско превъзходство. Фаталната случка от чиста случайност бързо се вмества в общата характеристика на епохата. Писателят непрекъснато разширява художественото пространство като обстоятелственост и като духовност, разчупва вековната затвореност по всички посоки.
Както Вазов в „Под игото", и Талев не се впуска в описание на жестокостите, изцяло се съсредоточава върху делника и психологията на робството, обследва сложните взаимоотношения - поробени-поробители, обобщава атмосферата. „Така е било откактопомнят бащи и деди и те всички, както синовете и внуците им - позорни роби, прости люде с потъмнели души. " И в този план дори и една съвсем конкретна ситуация придобива по-широко внушение: „Наоколо е все същата, все тая тъмна глуха нощ."Следвайки стъпка след стъпка своя герой - останалия в Преспа селянин, гладен и без покрив, непрекъснатите му опити да изкара парче хляб, Талев постепенно въвежда в обществено психологическия „климат" на градеца.
Неслучайно първата част на „Железният светилник” носи названието „Хаджи Серафимовата внука". Султана е централният герой в романа или по-точно - един от централните. Образът на тази Талева героиня е неговият белетристичен триумф. Това е забележителен литературен персонаж и като художествен портрет, и като лична драма. Срещата на двамата - Стоян и Султана, колкото и да е случайна, толкова е и емблематична. С различно потекло, начин на общуване, възпитание, те са два коренно противоположни характера, но различието е само външно, в детайлите; и двамата са рожба на един и същ свят, на една епоха.
Талев изгражда романа си на принципа на вътрешното разширяване на художественото пространство, на личностните и обществени взаимоотношения. Линията Стоян и Султана отразява нравствената специфика на времето, установения от векове морален закон, неписан, но по-жесток от писаните - законът за честта, най-вече честта на жената. Днес, при свободата на контактите ограниченията на онзи свят изглеждат дори смешни, особено за младите хора, но тогава те са условие за съществуване. Преди да очертае портрета на героинята, писателят откроява вкоренените условности: „Тя огледа уличката - дали не бе я видял и чул някой, че не беше прилично да заприказва тъй млад, непознат мъж” Но скандалната за епохата ситуация (последната издънка на някога богатия Хаджи Серафимов род, приютила в плевнята си никому неизвестен селянин) не се разраства в предполагаемата за читателя любовна история, а в история на рода. В света на Султана любовта е почти табу. Инстинктът за живот обаче е вечна, неизменна природа. На фона на скицираната летопис на Хаджи Серафимовия род Талев разгръща драмата на младата жена. Загатнатият вътрешен монолог, личната участ, борбата за съществуване отразяват духа на епохата:
„Не плачи, бабо хаджийке, не пищи, не проклинай - това си е така. Кой ще ме вземе - сирак и толкова бедна, па макар и внучка на Хаджи Серафим?... аз съм вече на двайсет и пет години. Но какво съм намислила аз? Селянин, за първи път го виждам... Пък ето, сама го извивах от пътя." Султана по замисъл е драматично трагичен образ: „Годините минаваха, но вече никой не дойде да я иска... Излязло й бе име, че е люта и горделива мома. Имаше и нещо друго, по-важно: за бедните в Преспа тя бе от голям род, а за богатите - беше много бедна." Интересът й към Стоян не е пламнало любовно чувство, а отвоювано право да бъде като всички, да съществува, да следва хода на установения битов ред: „И не моминското й сърце, нито прокълнатата според нейните нравствени схващания, отречена греховна жажда на тялото я тласкаше към младия мъж, а мисълта й, ясна и проницателна, откриваше в него съпруга, бащата на децата й, якия стълб на собствения й дом." В процеса на тази битка (мълвата из градеца, реакцията на общината, на вуйчото, враждебността на хората...) Султана ще прегази традицията, но не с цел да я отрече, за да се влее в руслото й, да заживее като всички. И тази „дребна на ръст" жена, „с тънки стиснати устни", с „очи тъмни, с чист блясък и жив, съсредоточен, дори остър поглед" се откроява като символ на традицията в най-жестоките й и противоприродни изяви. Султана става олицетворение на традицията. За нея разрушаването, надскачането на вековните норми е спасителна крачка, единствен изход да запази себе си, но веднага след постигнатата цел енергията на младата жена се насочва точно в обратна посока - да укрепи установеното от дедите.
В „Железният светилник”, при ярката портретно-психологическа индивидуализация на литературния персонаж, Талев създава поредица герои - своеобразни символи на определени обществени явления. Потърсено е не развитието на характера, а неговата константност и устойчивост. Това са удивително цялостни личности, в чиято микровселена по различен начин отзвучават духовно политическите върхове на гигантския прелом, наречен Възраждане. И ако Султана, безспорно най-яркият образ с най-разнопосочни изяви, се налага като герб на старината, то Рафе Клинче е специфичен символ на артистичната свобода, на измъчената, ненамираща пристан душа на твореца, Лазар – на всеотдайната иконостасна чистота на бореца за национално самоопределение.
В българската литература зримо дефилира Талевата поредица: Султана и Стоян Глаушев, Лазар и Ния, Рафе Клинче и Катерина, Борис Глаушев и Ангелика... И всяка една двойка носи в себе си съзвучието или противоречието с епохата и нейните норми. Всичко в Преспа се променя по-забележимо или по-незабележимо. В природно заложената любов, ковкото и генно константна да е тя, вековете налагат своя печат - не в същността й, в оценката на изявите. През първата половина на XIX век Султаниният „патриархат" е белег на патриархалния бит. Но при Талев той е и нещо много повече - човешка индивидуалност. Затова естетически завършеното му олицетворение в образа на Султана налага у нас името на героинята като нарицателно. Повествованието следва движението на времето; противопоставят се не само полюсите ново-старо, ренесанс-традиция, но и самите характери. Пулсиращият у Стоян естествен човешки глад за земна чувственост, за неизживяна докрай радост е природната заложба за ренесансовото разкрепостяване на понятието любов. Стоян Глаушев ще отстъпва пред Султана като по-слаб характер, но и като по-слаба позиция; той е в чуждата къща на Хаджи Серафим. У дъщерята на Стоян - Катерина, същият глад за любов вече е степен на освободеност, но не докрай й завършва фатално. Нощта, когато Султана бди над умиращата си дъщеря, е може би най-жестоко драматичната сцена в литературата ни. Тук всеки от участниците е трагическа личност със своя индивидуална психологическа драма. Катерина, която изобщо не се бори с майка си, защото човек най-трудно се преборва с майката, особено когато тя е приела за свое ,,аз" вековната норма за чест. Рафе, който нелепо изгубва и любовта, и нероденото си дете. Но най-дълбока е вътрешната драма на самата Султана, при която традицията от своя апогей се срива в своя залез. Веднъж престъпила установения ред, дребничката, но силна жена се превръща в негов Цербер.
За тази плашещо въздържана личност честта е над майчината обич, над любовта. Точно съзнателната или природна затвореност пред най-обикновената човешка чувственост е трагизмът на Султана. Крушението й е в разминаването с хода на времето, в пълната й неспособност за промяна, не на характера, на цялостното й битие - възпитание, морал, живот. Темата за престъплението и наказанието, тази вечна тема в литературата и в съществуването на обществото, тук приема специфични очертания. Двойното убийство от никого обаче не се възприема като престъпление или поне не се възприема гласно. Образът на мъртвата, на убитата Катерина ще се връща винаги в съзнанието на Султана с остра болка, но не и с чувство за вина. В оценката на Султанината постъпка се сблъскват гледните точки на различните епохи, противоречиви и войнствено противоположни.
Ренесансовото разкрепостяване на понятието любов е художествено най-силната и дълбока мелодия, която в тетралогията преминава от роман в роман, постепенно отхвърля фалшивите условности и в последната част „Гласовете ви чувам” се приближава до една по-модерна, съвременна чувствителност. Но трагическият лиризъм в сюжетната линия Катерина - Рафе остава недостигнат.
Повествованието в „Железният светилник”, темпорално последователно, твърде обстоятелствено следва класическите образци на епическия роман. То впечатлява с плътността на рисунъка и яркостта на фразата, с метафоричната образност, със земно реалистичното светоусещане на автор и герои. И само в една сцена, най-сложно психологическата, се прокрадва по-друга, по-различна стилистика - на недоизказаното и загатнатото, на необяснимото предчувствие като ясновидка прокоба - момента, когато рилският монах си тръгва от дома на Стоян Глаушев и му представят Катерина: „Монахът задържа и нейната ръчичка в ръцете си и каза, като на себе си, с наведени очи:
- Боя се за тебе и за всички, които ще те срещнат... Запази я, боже, от греха и да не става оръдие на греха. Да бъде цвете с благоуханен дъх... Момичето го гледаше с учудени, насмешливи очи, а той пусна малката му ръка и видимо смутен, избягна погледа на тия тъмни хубави очи."
Както контрастиращо Талев противопоставя отделните литературни персонажи (Султана - Катерина, Ния; Лазар - Аврам Немтура...), таза той противопоставя и вещите символи. Ако запитаме защо романът се нарича „Железният светилник”, трябва да потърсим отговора в символния смисъл - железният светилник е лицето на една епоха. Дългата упорита бита за светилника или за газовата лампа всъщност е битка между два различни типа светоусещане, между две епохи - едната си отива, другата победоносно настъпва. Но битката Султана - Ния остава за следващия роман от тетралогията „Преспанските камбани”. Тук, във финала на „Железният светилник” вече присъстват всички участници: „И едно истинско чудо имало сред тия неща: стъклена лампа – първата газена лампа в Преспа." В извечната вражда снаха - свекърва, ярко белетристично разгърната, в битов план се оглежда един исторически прелом.
Талевите герои са ярки образи, в чиято мокровселена намират духовен отзвук политическите ветрове на трагически закъснелия Ренесанс. Както Вазов, и Талев превръща семейството в огледало, пречупило в ежедневието си проблемите, катаклизмите, пътищата на развитие, измерени чрез промените в делничното битие и в светоусещането на героите. Двете категории - историческо време и човешко съзнание, вървят паралелно, но в наратива на преден план се открояват отделните личности и тяхната съдба, пряко или косвено повлияна от хода на времето, а тяхното АЗ - повече или по-малко предопределено от преломния период. Те съществуват във времето: едни с миналото, други с предстоящото бъдеще. При Талев взаимовръзката индивид - време е извънредно силна, макар и разнопосочна. В такава динамична епоха като Възраждането тя е неминуема, защото се променя цялостната ценностна система на личността. Всяка проява на Талевите герои, както изобщо на хората в преломните епохи, е неизменно свързана с времето като настояще, минало и бъдеще. Героите на Талев изживяват в делника си съдбата на нацията. Те са твърде много, богата пъстроцветна галерия, рожба на едно значимо творческо дело. Променят се или не се променят, движат се към крах или победа, най-често и към едното, и към другото, както се изнизва самият живот.
Централно място в романа заема семейството на Султана и Стоян, но още в първата част рамките на повествованието се отварят към все по-широки пространства - чаршията; взаимоотношенията между отделните майстори казанджии и Стоян, решил да отвори свой дюкян; ролята на общината. Разграждането на територията обхваща всички сфери на живота, приема различни форми и изяви. Следващите части на романа: „В тъмни времена", „Народ се пробужда", „Корени и гранки", следват хода на историята, но всеки един от възловите въпроси, фиксирани в научните изследвания, тук е въплътен в човешките съдби. Талев възприема истеричното като променящо се личностно и колективно съзнание, което рефлектира и в предметно домашното обкръжение, и в личните взаимовръзки, и в големите обществени институции - църквата и училището.
В спокойното плавно повествование се редят събитие след събитие - експанзивният Климент Бенков става член на църковната община, все по-ярко зазвучава гласът на младите, които се намесват в управата на градеца...
Сюжетно, проблемно и концептуално, движението на човешкото съзнание като белег на историчността намира отзвук в засиленото брожение на духовете - сблъсъците между българското и гръцкото училище, битката за нова по-голяма църква. В многопластовото разгръщане на сюжета навлизат нови и нови имена; животът в Преспа е издигнат до нивото на общонародния живот. Всяко време и всяка нация ражда своите мисионери. За Преспа това са Лазар Глаушев, Климент Бенков, Андрея Бенков, рилският монах, който „ходеше из Преспа като сеяч из разорана нива". Стъпка по стъпка Талев проследява израстването на Лазар като водач, организатор и ръководител. Писателят не търси промени в характера на героя, а промените В житейския му път:„Аз искам да стана учител на целия народ!; „Аз ще поведа народа, аз, аз!". Проблемът за въздигането на народа е и проблем за личната свобода на духа, един от ярките белези на Възрожденския прелом: „Аз не искам да живея като него, но искам да бъда свободен като него. Да науча и другите да бъдат свободни.”( става въпрос за Рафе Клинче).
Талевите измерения на Възраждането са извънредно широки: от бита, от свободата на духа и любовта, до религиозно просветителските и революционни устреми и техните конкретни проявления. Навсякъде в тетралогията се откроява връзката между общественото и най-интимното. Личните спомени на писателя от Преспа, Битоля, Скопие... са вплетени В картините на дома, църквата, чаршията и целия установен начин на живот. В процеса на дългите тежки перипетии около изграждането на новата църква се разгръщат сложните взаимоотношения между поробени и поробители, изплуват характерни белези на турската империя, например безкрайните огромни рушвети (тук може да вметнем - Нищо ново под слънцето! Колко съвременно!). Сухите данни на историографията зазвучават с човешки гласове, прерастват във водовъртеж от страсти. В сюжетния развой на романа белетристът въздига родния език, училището и църквата в символи на духовното устояване, а думите на Лазар: „Не искаме вече грьчки!" - в обединителен девиз, подет от мнозинството: „Не искаме гръцкия патрика! Имаме наш владика и наш натрива в Стамбул!". Неслучайно своеобразното мото над всяка от четирите части на романа извежда откъси от фолклорни песни - там, в прастарите напеви се коренят нравствените ни устои. Талев приема преломната съдба на народа си като своя лична участ. Тя определя етичната атмосфера и художествено концептуалното ядро на творчеството му. „Железният светилник", както и цялата тетралогия, е своеобразна художествена биография на Българското Възраждане, претворено в ярки образи и картини, в драматични сюжетни и морални конфликти. Димитър Талев търси психологическите измерения на историчността и се налага като летописец на народното самосъзнание.
@bgmateriali.com
