Театърът - спасение от делника и колективно преживяване на мечтата за свобода
(„Представлението” - „Под игото”)
„Под игото" от Иван Вазов е първият български роман. В него авторът разказва за бита, за радостите и тревогите на българите „В предвечерието на Освобождението". В богатото на сюжетни линии произведение са изградени образите на много герои, представители на различни социални и етнически групи. Разкрити са техните културни интереси, показано е люшкането им между робския страх и желанието да се преборят за така жадуваната свобода.
Главата „Представлението" илюстрира тези разнообразни проблеми по увлекателен и за съвременните читатели начин, като преплита две линии на изображение - сюжета на пиесата и разказа за реакциите на публиката по време на спектакъла.
Театралното представление е очаквано с нетърпение от всички в градчето. То е културно събитие, което се случва рядко и дава възможност на жителите на Бяла черква да се „спасят" за кратко от еднообразието на делника и да се докоснат до чудния свят на изкуството. Съдържанието на драмата „Многострадална Геновева" е познато на всички от онази епоха, но повествователят го преразказва накратко за „повечето по-млади читатели". То е пълно с драматични обрати и сълзливи епизоди, но отговаря на вкусовете на тогавашната публика. Затова е характеризирано като „наивна и трогателна концепция", която обаче е успяла да влезе във всеки дом и да развълнува всяко сърце.
Театралното изкуство в епохата на Възраждането не е професионално, а самодейно - ролите на героите от пиесата са разпределени между жители на градчето, сцената е местното училище, декорите са пъстра смесица от най- различни предмети и мебели, костюмите - „същите, с които преди три години представляваха „Райна Княгиня", а музикалното оформление е поверено на местния цигански оркестър. Над всичко обаче са ентусиазмът, радостта от съпреживяването на това ново изкуство. Изкушени от театъра са и „богатите госпожи", и „сиромахкините", и стари, и млади. Дори беят седи на първия ред заедно с „първенците" на градчето. Измежду зрителите са откроени кака Гинка - жена с чувство за хумор и остър език, и Хаджи Смион - всезнайко, който ще се окаже без собствено мнение и без достойнство.
Най-сетне спектакълът започва и всички онемяват при появата на графа, чиято роля е поверена на Бойчо Огнянов. Публиката следи с внимание и живо любопитство случващото се на сцената и често се намесва, забравяйки разликата между изкуството и действителността. Зрителите не са удовлетворени от посредствената игра на „графинята" и когато тя се разплаква, избухват в смях. Границата между актьори и публика е заличена и всички стават участници в празника, наречен спектакъл. Буйно веселие предизвиква и нелепото умиране на Драко, който „пада като сноп" още преди да е пронизан. Най-добре изпълнява ролята си на злодей господин фратю (Голос) и с това си навлича омразата на жените, които наивно възприемат доброто актьорско изпълнение като истинската същност на героя.
Стефчов, близък до турската власт чорбаджия и съперник на Огнянов за вниманието на Рада, не крие отрицателното си отношение. Чувствата от действителността той пренася и в изкуството, критикувайки изпълнението на своя противник. В този момент се откроява острата реакция на Каблешков - бъдещ апостол, буен характер, историческа личност, която се появява за кратко в романа. Хаджи Смион, случайно озовал се между двамата, бърза да се отдръпне, за да не пострада. Възникналият конфликт е потушен от Мичо Бейзадето и от вдигането на завесата, с което се дава сигнал за започването на следващото действие.
Сюжетът става все no-драматичен. Всички са съпричастни към страдалческата участ на Геновева и повечето плачат заедно с нея, а по-нататък отново със сълзи споделят отчаянието на графа. Дори беят е разчувстван от страстите и обратите, разиграващи се на импровизираната сцена. Зрителите продължават да коментират случващото се и даже успокояват страдащия граф, че жена му е жива. Театърът на живота непрестанно се смесва с театъра на сцената. С чувство за хумор и с много симпатия към наивните, но толкова искрени реакции на публиката побестбобателят възкликва: „Шекспировата Офелия не е извличала в една вечер толкова сълзи...".
Във финала на текста се откроява песента. Не тази от пиесата, възпяваща щастливата развръзка, а бунтовната, която Каблешков подхваща на сцената. Запяването й Огнянов нарича „лудост", но в епохата на робството „лудостта" е знак за смелост и непримиримост, за достойнство, за жертвоготовност в името на свободата. Тази песен разкрива родолюбивото въодушевление и обединява зрители и актьори в мечтата за свобода. Благословена от едни (Мичо), порицана от други (старите), песента отново става повод за разделението на героите - едните са духовно свободни хора с патриотично самочувствие, а другите са обладани от страх и малодушие. Сред последните е и господин Фратю, „изклинчил благоразумно" още когато се запява „опасната песен". А когато идва истинската опасност и Бойчо Огнянов е извикан в конака да дава обяснения, той запазва самообладание и успява да надхитри бея. На тръгване прошепва за „по-друга песен", която е знак на подготвяната революция.
@bgmateriali.com
