Повестта “Немили - недраги” на Иван Вазов разкрива незаслужено тежката съдба на българските хъшове, които, намирайки се далеч от родината, са мъченици, но в помислите и стремежите си, в своята жертвоготовност за свободата на родината, са славни герои.

Първа глава на повестта чрез битоописанието насочва към тежкия и нерадостен живот на българските хъшове на чужда земя – съпътстван от глад и унижения.

Началният мрачен пейзаж създава усещането за безнадеждност и обреченост. Студената декемврийска мъгла, влажната и мрачна нощ и мъжделивите фенери, чиято светлина увеличава мрака, а не го разпръсква, са не само щрихи от този пейзаж, но и символи на тежкия и нерадостен живот.

На фона на тази пустота се откроява светлината на малко прозорче, което показва съществуването на “Народната кръчма на Знаменосецът”.

Писателят подготвя за възприемане високопатриотичния дух на посетителите чрез епитета “будна”. Той вярно предава духа на времето, проследявайки надписите на кръчмите, посещавани от българи – “Български лев”, “Филип Тотю – храбрий български войвода”, “Свободна България”. Тези надписи заедно с изображенията на “първобитна живопис”, в които българи и турци са в единоборство, са показателни, че патриотичният дух не е загинал, че българският хъш е мъченик, но и всеотдаен и жертвоготовен родолюбец. Думата “народен” за мъчениците има смисъла на свещенодействие, която поражда съпричастност и готовност за взаимопомощ:

“Всеки такъв “народен” тютюнджия даваше на вера тютюн на съотечествениците си, с блага надежда, че ще му се разплатят при по – добри времена; най – после, и да не му платят, нищо няма: те са хъшове, бедни хора...”.

Битоописанието на кръчмата илюстрира крайна бедност чрез ярки изразително – изобразителни художествени детайли.

Дълбоката изба с топъл и задушлив въздух и полуразбитата лампа са знаците за крайна бедност. Но картините, окачени по стената, насочват към неугасващия борчески дух на собственика и посетителите, не сломен от мизерията на тежкия и нерадостен, изгнанически живот. Подробното описание на една от картините и надписа под нея са важни за Вазов, за да открои психиката на българския хъш, за когото няма друг житейски избор освен “свобода или смърт”.

Психологът Вазов откроява и най – важните отличителни черти от портрета и характера на хъшовете, за да разкрие многообразието в произхода и професията на тези хора, обединени от великия идеал – свободата на поробеното отечество.

Най - старият от хъшовете е снажен дълголик с гъста черна брада, а сухото и жълто лице с белези от зараснали рани е външен израз на мъченически и героичен живот.

Огромното извехтяло и без копчета палто на Македонски е знак за крайната му бедност, но фактът, че е бил войвода на хайдушка чета в Македония, му печели правото на осезателно влияние “върху другите хъшове”.

Уморяване и отслабване изразява и “сухото, длъгнесто, жълтеникаво” лице на Хаджията. Черно и нагърчено от преждевременна старост е и лицето на Попчето. Явно идеята за борба обединява хора от различни възрасти и професии, а оптимизмът на Вазов  породен от приемствеността, която той открива в “благоговение”, с което младият Бръчков слуша думите на хъшовете.

“Мечтател, идеалист, ветреник” – Бръчков попада в средата на хъшовете, вдъхновен от романтиката на борбата.

Хъшовете се извисяват над тежкото и безславно настояще чрез разкази за подвизи и героически нападения и това е начин за неприемане на тежкия и нерадостен живот и за духовна близост с поробеното отечество.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave