Едно от последните стихотворения на Димчо Дебелянов, писано на фронта, завършва със следните стихове:

И как е странно в грохота на тоя вихър лих,
където всички са един и всеки все пак – сам,
да си припомниш, да пришъпнеш някой плачещ стих
из кротките елегии на Francis Jammes.

Тези думи изразяват възможно най-точно ролята на поезията в човешкия живот – да накара читателя да сподели своето лично преживяване и по този начин да се превърне в част от общност. А лириката на Димчо Дебелянов успява да постигне това по най-добрия начин. Затова не са малко онези от нас, които биха могли в съдбовен момент да кажат, че си припомнят някой плачещ стих из кротките елегии на Димчо Дебелянов.
Българската литература също като европейската търси решение на проблемите, съпровождащи трудния преход от традиционно към модерно общество. Традиционният човек живее в общността и затова нейните ценности са важни за него. Но модерният живот извежда на преден план отделния човек – той лично трябва да взема решения какво да прави с живота си. Тази свобода му дава възможност да се свърже с нравствения закон и човешкия идеал. А най-силният инструмент за тяхното изграждане се оказва изкуството. Само то може да освободи човека от принудите на делника и да го поведе по пътищата на духа и нравственото самоусъвършенстване. Вместо да прекарва живота си в апатия или да се отдава на незначителни битови вълнения, човекът трябва да се занимава с изкуство, което може да направи живота му по-смислен и по-съвършен, отделяйки го от пошлата действителност наоколо.
Така европейската култура стига до идеята, изразена с девиза изкуство за изкуството. В желанието си да се разграничат от грубия делник и да покажат, че изкуството е предназначено за избраници на духа, модерните поети въвеждат образа на кулата от слонова кост. Материалът, от който е направена тя, внушава идеята за чистота и скъпоценност, но от друга страна, това все пак е кула – отбранително съоръжение – с което се символизира отричането на обкръжаващата действителност. Така кулата става символ на мечтите за един по-чист и по-духовен свят по-близо до небето. От друга страна обаче, тя може да се окаже бягство от действителността, отказ от реалния живот.
Несъвпадението между идеал и действителност Шилер определя като основа, върху която израстват сатиричната и елегичната поезия. Ако поетът реагира остро на разминаването между желано и реално, осмива го, заклеймява го, иска да го премахне, тогава той пише сатира. Но ако, осъзнавайки разминаването между желано и постижимо, реагира с тъга и оплакване, тогава пише елегия.
Димчо Дебелянов изразява своето отношение към заобикалящия го свят и по двата начина. Ето как е представил разминаването между идеал и действителност в едно от сатиричните си стихотворения, наречено „Елегия на литератора“:

Душа, душа, осъждана на честа карантина,
на пирове посрещана със присмех и трохи,
ти чиста бе кат росния и светъл дъх на крина,
но щедро те... попръскаха рой псета и мухи.

И днес в една бакалница лежиш ти смъртно-плаха –
откъснат лист от книгата на гордата печал –
и чакаш ред до мазните теглилки на тезгяга
да свият в теб... вмирисан кашкавал!

И все пак най-дълбокия израз на покрусата на модерния човек от механичния, груб и меркантилен живот Димчо Дебелянов постига със своите елегии. Елегията е древен жанр, възникнал от ритуалните оплаквателни песни. По-късно развитието й е повлияно от жанра на индивидуалните оплаквания (плач, ламентация), познати от библейската традиция – „Плач Йеремиев“. Още в древността елегията се противопоставя на идилията, като възприема трагично движението на времето и невъзвратимостта на живота. Въпреки че възниква от ритуалния плач, елегията бързо се освобождава от задължителните формули и започва да изразява личното преживяване на оплакващия. Тя представлява своеобразно оглеждане назад, актуализация на древния митологичен мотив за път на странника, за скитанията на онзи, който се чувства чужденец навсякъде. Водещо чувство е самооплакването на героя заради жалкото му съществуване в сегашното, противопоставено на хубавия живот в миналото, изразено чрез опозицията мечта (бъдеще) и спомен (минало). Понякога е възможно миналото също да се възприеме като лошо. Тогава и споменът е отречен. Героят на елегията не е типова жанрова роля, а уникална и пълноценна личност, дълбоко преживяваща загубата. Неговата най-важна характеристика е самотността, заради която той има подчертана нужда от Другия, с когото да сподели преживяването си, да се оплаче, да получи утеха. Понякога ролята на Другия може да се изпълнява и от самия герой, но в неговото щастливо състояние от миналото. Азът и Другият винаги се мислят като разделена двойка. В литературата ролята на Другия е поверена на читателя, който е въвлечен в ситуацията и я съпреживява.
Димчо Дебелянов използва елегията, за да изрази основния проблем на модерния човек – неговата откъснатост, самотност и безприютност в един свят, в който индивидът е превърнат в механично „колелце и винтче“ на общественото производство. Промяната е неизбежна, тя се възприема като неумолима повеля на самия живот. „Животът иска така“ – това изречение се чува отвсякъде. Единственото спасение за по-чувствителните е да се скрият в кулата от слонова кост, в която да заживеят единствено и само с духовното. Но на мнозина този изход не им допада. Защото копнеят не само за идеални духовни преживявания, а и за живо човешко присъствие, за топлината на родния дом. На тях не само грубата действителност, превръщаща хората в бездушни пионки, но и кулата от слонова кост им се струва като затвор, погубващ човешката им същност. На тези хора не им остава нищо друго, освен да тъгуват по света на изгубената хармония и да копнеят за връщане в него. Но връщането е невъзможно, защото времето няма обратен ход. Този свят на топлота и уют вече не съществува. Няма ги хората, които са го населявали. Няма дори и кой да чуе воплите на страдащия. И по този начин трагизмът достига своя връх.