Понятието "трагизъм" означава нещо печално, тъжно, гибелно, нещастно. Към изброените тълкувания Пейо Яворов добавя и понятието "страдание". Поетът създава един художествен космос, в чийто център се намират понятията "трагизъм" и "страдание".
Стихотворения като "Градушка", "На нивата", "Песента за човека", "Сенки" и "Угасна слънце" са типични Яворови творби, носещи образа на човешкото страдание и наситени с трагизъм. Лирическият герой обитава едно несигурно, застрашено пространство между Бога и земята. В тези творби тъмнината, слепотата, нощта, сенките, мрачното тъмно небе, слънцето, пустинята и скиталчеството са основни символи. Тъмнината, слепотата и нощта символизират мрака, злото, незнанието, бездуховното съществуване и смъртта. Трагизмът на лирическия герой произлиза и от това, че животът е един порочен кръг от зло, тъмнина и смърт. Авторовият избраник има очи, но не вижда, защото вечната нощ е обезличила, обграждащия го свят. Именно слепотата, невъзможността да проникне в истината и да се разгадае тайната на съществуването са основните мотиви в творчеството на поета - "Свръхземните въпроси, които никой век не разреши, "дълбаех ням" ("Маска"). През Възраждането мракът, нощта са свързвани със смъртта, робството, съня, тъмнината. След Освобождението те са образ на нарушената връзка между индивида и света. При Пейо Яворов те символизира безприютността, отчуждеността на човека в света. В стихотворението "Угасна слънце" мракът, тъмата, липсата на светлина ("Угасна слънце, няма я луната, в небо звезди не ще изгреят пак") обезсилват и унищожават човешката личност - "И аз лежа безсилен да се дигна изпод надвисналия леден мрак", "сковало ме, чудовището бди на устни с прясна кръв, последна капка изсмукана из моите гърди". Злото, негативизма и мракът са създали един нов космос, изпълнен със сенки, слепота, страдание и смърт - "аз шеметно се нося, дух из океана на тъмнината" ("Песента на човека"). Сенките са символ на измамната суета, на земното съществуване, което е бледо копие на истинския живот. В поезията на Яворов земното битие е неистинско, свят на сенките. Основните понятия в стихотворението "Маска" лозовият лист ("ръката, що го носи, ме перна по лице с изкуствен лозов лист") и жената ("маскирана вакханка с волен смях отпреде ми се мярна") също са подчинени на трагизма, на илюзията, на неистинността. Лозовият лист всъщност представлява живота, но той е изкуствен, жената е вакханка - тя е обзета от лудост, от опиянение.
Слънцето, познанието, светлината не съществуват за героите, защото този източник на топлина символизира безмилостно, жестоко божество, а също така и стъпка към Страшния съд, към Апокалипсиса - "И ето вече слънце грее и на земята огън праща", "И слънцето жълтей сърдито" ("Градушка"), "и слънце-пламък прежуря, пали дърво и камък", "До гроба слънце те гори" ("На нивата"). Слънцето, което е основен символ на доброто, на истината и познанието е принизено, дехуманизацията на света не е пропуснала дори тази "светая светих" на светлината, топлината и любовта. Деградацията не е пропуснала и още една опора на положителното, на оптимистичното - небето. В повечето стихотворения то мрачно, навъсено, сиво ("А то е сиво, мъгловито", "свода мътен", "в небо звезди не ще изгреят пак") и символизира безизходицата в която е попаднал лирическия герой, липсата на каквато и да е алтернатива или перспектива пред човека, бездуховното съществуване и отрицателните емоции. Облакът в небето ("А облак лази, расте и вий снага космата, засланя слънце; в небесата тъмней зловещо" - "Градушка") е този, който унищожава нивата на живота - "Градушка". Просото, житото, ечемикът, овесът, просото, ръжта символизират живота, изобилието, благодатта, надеждата, но те са унищожени, прекършени и мрачната жетварка - смъртта размахва своята коса в нивата на живота - "Че там жетварка бясна хала просо, пшеница, ръж ечмени - безредно, зрели и зелени и цвят - надежди е пожнала…"На нивата на живота е посветено и едноименното стихотворение, в което също се разкриват екзистенциални трагични мотиви. Трудът е убиващ, съсипващ, погубващ, нищо не се създава, никаква благодат, никакво удоволствие, липсва творческото начало. Човекът обитава тягостно, пусто, изпълнено със страдание битие - "Немигнал ставай", "главата тегне, а сън очите залепя сякаш", "С трънак и плевел се бори, весден ори, ори, ори…", "В гърдите нещо така заяло, че кръв застива в сърцето страдно", "в пот възвряла гори снагата", "До гроба слънце те гори".
Водата е източник на живот, средство за пречистване. Свързва се с идеята за завръщане към първичното, тайнственото. Символизира мъдростта, духовния живот. Живата вода води към вечността, чрез свойствата си тя заличава позора, прегрешенията. Тя също е символ на несъзнателните енергии, на безформените сили на душата, на тайните и непознати подбуди. Именно на невъзможността да достигне до тази свещена течност се дължи трагизма и страданието на лирическия герой в стихотворения като "Нирвана" и "Песента на човека". С липсата на вода се свързва и едно друго важно понятие в Яворовата поезия - пустинята ("жадна като сред пустиня" ("Месалина"), "ще дойдеш ти накрай световната пустиня" ("Пръстен с опал")). Тези пясъци символизират липсата на вода, на живот, на духовност. Те (пясъците и пустинята) представляват небитието, жаждата, идеята за съмнението, за жадуваното, но непостигнато духовно богатство.
Важна роля за изграждането на трагизма в Яворовия дискурс играе любовта. На нея са посветени редица стихотворения - "На Лора", "Ще бъдеш в бяло", "Пръстен с опал", "Павлета делия и Павлетица млада" и т.н. В тези творби любовното чувство е подчинено на общото страдание в художествения текст. Любовта не е приятно усещане, а мъка. Любовното опиянение е заменено с ад и мъка - "има ад и мъка - в мъката любов" ("На Лора").
Концепцията на авторът за човека е мрачна, без перспективи или алтернативи. Лирическият герой е страдащ мъченик, който е жаден, но не може да пие от водата на познанието, на мъдростта. Той има очи, но живее в свят на тъмнината, който не му позволява да осъзнае истината, да разгадае тайната на съществуването. Самото му съществуване е едно жалко, мрачно подобие на истински живот, лишено от всякакви радости и надежди.
С Яворовата поезия завършва утвърждаването на личността като средище, а не като страна на конфликта добро-зло. Лирическият герой носи в себе си и двете (и доброто и злото), и борбата между тях, заплащайки със страдание, ужас и надежда цената на тази гигантска борба. Но отчаянието, ужасът, слепотата и безнадежността не са последици само от конфликта добро-зло, а и от хилядолетната борба, която човек води със себе си и със света.
@bgmateriali.com
