Христо Смирненски навлезе в нашата литература и остави трайна диря в нея с голямата човешка болка от социалната трагедия на онеправданите трудови хора. С дълбоко проникновение и изключителна поетична сила Смирненски разкрива трагичната участ на своите герои в тяхната вълнуваща човешка драма. С ръката на талантлив художник той рисува жалкото съществуване на работниците от крайните квартали на големия град. Особено пластични и затрогващи са тези картини в цикъла “Зимни вечери”. Още с първите си думи поетът осъжда капиталестическия град:
Като черна гробница и тая вечер –
пуст е мрачен е градът.
Реалистичното сравнение красноречиво говори за жалкото съществуване на трудовите хора във вечен глад и мизерия.
Изумителни по своето богатство и идейно съдържание са образите и детайлите, които разкриват вечната драма на социалнооправданите маси:
Вървя край смълчаните хижи
в море непрогледна мъгла
и вечната бедност и грижа
ме гледат през мътни стъкла
От тези стихове звучи печална музика, защото в този груб и жесток свят на неправди няма място за радост и светлина в бедните работнически бордеи.
Трагично е ежедневието в мизерните хижи, където се ширят на воля гладът, мизерията и болестите:
Завърнал се в къщи – безхлебен,
пиян пак, - бащата ругай:
и своя живот непотребен,
и своята мъка безкрай.
Работникът напразно се е мъчил цял ден да намери работа, за да препечели поне за залък хляб. Отчаян, той се напива от мъка и в ругатни удавя чувството си за непотребност в живота и болката при вида на гладуващите си деца. Само с епитета “безхлебен” поетът разкрива цялата социална трагедия на безработните, а те не са одинични случаи.
Не могат да бъдат отминати страшните силуети на слепия старик и придружаващото го бездомно дете, натоварено с жалките подаяния на хората. Подобно на призраци те са появяват и изчезват в мрака на жестокия живот, от никого незабелязани, на никого ненужни. След като е изцедила докрай жизнените сили на човека и го е превърнала в развалина, буржоазната машина го е изхвърлила на произвола на съдбата без никакви средства за живот.
А след всичко това идва и смъртта, която е вечна гостенка в работническите квартали. Нейната поредна жертва е младо момиче, неизживяло още най-хубавите си години. Старческото лице в ковчега говори за преждевременното остаряване на работническите деца от постоянния глад и мизерия. Не по-добра е участта на децата, останали без дом и семейство, принудени сами да се грижат за себе си и за своето оцеляване:
А спрели за миг до фенера,
чувалчета спели от гръб,
стоят две деца и треперят
и дреме в очите им скръб.
Вместо радост и детско щастие, в очите на бездомните сирачета се е загнездила скръбта и обидата. Тяхната съдба звучи в подтекста на финала на цикъла. Родени кристално чисти като прелитащите снежинки, затъвайки в локвата на живота, ще се превърнат на кал. Това е несретното бъдеще на децата от бедняшките квартали.
Още по-силно и покъртителна е картината на детското нещастие в разказа “Босоногите деца”. От малки децата от крайните квартали на големият град трябва да се грижат за своето съществуване. Впрегнати в натоварени с дърва колички, непосилно тежки за малките им тела, те бавно и с мъка пристъпват. Смирненски много точно определя жестоката им съдба:
Малки роби, впрегнати в пряга на своята
беднота, деца, в чиито очи гори тихата
скръб на старци.
А в същото време край тях профучават автомобилите на богатите, в които са седнали децата им – “доволници”. Затова погледите на бедните деца са изпълнени с изкряща омраза.
Страдайки заедно с тези невинни жертви на социалната неправда, Смирненски пламенно възкликва : “Два свята, единият е излишен!”. Това е неговата присъда над буржоазното обществено развитие.
Към този излишен и жесток свят отправя той своите риторични въпроси в стихотворението “Братчетата на Гаврош”. Витрините на големия град са отрупани с безброй жадувани и мечтани неща, които работническите деца и на сън не могат да имат. Отритнати от това несправедливо общество, в техните детски очи се чете единствено скръб, обида и неизразима мъка. Вместо детски смях, от устите им са отронват въздишки.
Пак към суровия живот отправя своите упреци юношата от едноименното стихотворение на Смирненски. Тука особено вълнуващо е обрисувана цялата действителност:
И през облаци злоба и демонска стръв
черна сянка съзрях да пълзи –
златолуспест гигант се изправи сред кръв,
сред морета от кръв и сълзи.
Тези стихове, наситени с богати художествени образи от метафори, сравнения и епитети, показват, че демонът на бържоазията се вълнува единствено от звъна на златото и за него е готов да мине през труповете на бедните и отрудени работници, превръщайки живота им в море от кървави сълзи.
Още по нерадостна е съдбата на девойката от бедняшкото семейство, чиито труд никой не търси. Вдъхновена от своята невинна чистота, тя отглежда и продава своите цветя в шумните локали, където богаташите са се отдали на вечен празник. Поетът съвсем недвусмислено подсказва нейната бъдеща трагедия:
Върху стройното и тяло, върху младостта и цветна
като черна пинела се плъзгат погледи отвред
и в усмивки иронични блика мисъл непринейна,
че цвятята се купуват, а и тя е чудесен цвет.
Бъдещето на това прекрасно създание е нарадостно и жалко. Когато и отглеждането на цветя ще бъде непосилно за бедността и, за да не умре от глад тя ще бъде принудена да продава тялото си за къшей хляб. Тази нечовешка участ на проститутката е разкрита в стихотворението “Улична жена”. Откърмена в люлката на мизерията, тя е хвърлена в лапите на хищния неморален свят на капитала. Ден след ден, нощ след нощ, тя се превръща в истинска развалина пред угрозата да не умре от глад. Но когато старостта сложи своя отпечатък върху повяхналото и лице, истината е още по-жестока:
Закичила гърди с увехнали циклони,
сама посърнал цвят,
завръщаш се дома пияна от измами,
за да беседваш с гостенина глад.
Родена в мизерия, тя ще умре в нищета, забравена и отритната от обществото, което я е убило. И когато смъртта спре пред нейната отворена врата, с ужас ще намери едно съсипано, ограбено, оставено без душа същество.
След цялата тази болка и страдание, представени в социалната поезия на Христо Смирненски, естествено е да потърсим неговия гневен протест срещу това безмилостно общество на коварни нрави.
И наистина го намираме в творбата “Ний”, пронизана от болезнени констатации и заслужен гняв:
Ний всички сме деца на майката земя,
но чужда е за нас кърмящата и гръд,...
...ний раснем в нищета, ний гаснем сред печал
и ръсим в своя друм сълзи и кървав пот –
ний, бледни смъртници – родени за живот.
Поетът не може да се примири, че един и същи човешки същества могат да живеят толкова различно – на двата полюса на социалното развитие. Той не може да се съгласи с факта, че тези, които са творци на “земните блага”, ще издъхват от глад, болести и смърт, а онези, които стоят по върховете на социалната стълба, без да се трудят, живеят охолно, в уютни и богати домове, заети с единствената мисъл да трупат повече пари.
За първи път в това произведение лирическия герой открито се заканва: “Но иде ден на съд!. Над майката земя надвисва ураган...”
Той е убеден, че не е далеч денят, когато народните маси, които са един огромен “океан от огнени вълни”, ще кажат не на човешката експлоатация, на мъката, на глада и убийствената мизерия.
@bgmateriali.com
