/1 глава/
Стенанията на болното ми внуче се смесваха с шума и тътена от просвистяващи куршуми.Ботев падна,беше казал някой и всички се изпокриха по домовете си. Но жените, нехаейки или незнаейки бяха тръгнали към нивите. Горкото ми внуче, се влошаваше. Сърцето ми се късаше да го гледам как страда. Единственото, което можех да направя е да го заведа в манастира, за да му четат за здраве.
Бягайки към брега, бързайки да стигна навреме до манастира, по пътя се молех на Бог да поживи детенцето ми. Шепнах на внучето си и го успокоявах с думи. Наближавайки брега, се чуваха удари от камшици. Там имаше две заптиета, които не позволяваха на никой да се качва в ладията. Аз извиках, тичайки към брега. Заптиетата ме изгледаха. Един от тях ме попита какво диря тук. Помолих го настоятелно да ме пусне в ладията. Той ме позна, тъй като му бях готвила баница в Челопек. Запита ме къде нося детето. Отговорих му, че е тежко болно и трябва да стигна колкото се може по-скоро до Черепишкия манастир. Аз го провокирах с думи, казах му че и той е баща, че ще се помоля и за негово здраве. След настоятелни молби, те ме пуснаха в ладията и заплувахме по мътния Искър.

Трансформиращ преразказ на откъс от разказа „Една българка” от името на Баба Илийца /2 глава/
Аз съм селянка от Челопек, с болното си внуче на ръце съм се запътила към Черепишкия манастир. От две недели насам моето внуче ставаше все по-зле. Не му помогнаха, нито хекиминът, нито баянета и затова реших да помоля Света Богородичка за помощ.
По пътя към Черепишкия манастир, минавайки през Церовата гора срещнах бунтовник, който ме помоли за помощ. Той беше с избледняло лице, с опнати дрехи, с пушка на рамо, прегладнял и изморен. Помоли за хляб. Аз потърсих в торбата, но в нея имаше само няколко сухи корички хляб. Дадох му остатъците, които намерих на дъното, след което той ме попита дали може да се скрие в близкото село. Казах му,че е опасно, защото там има много турци, които ще го разпознаят и заловят. След моите думи, на лицето на момъка се изобрази отчаяние. Аз помислих малко и му рекох, тази нощ да се скрие в гората, а утре ще се върна, за да му помогна. Казах му, че ще му донеса хляб и чисти дрехи, за да не го разпознаят. Добавих още, че сме християни и трябва да си помагаме взаимно. Лицето на момъка светна от надежда. Отговори ми, че ще ме чака и се изгуби навътре в гората, куцукайки.
Моите очи се наляха със сълзи. Спуснах се тичешком надолу, мислейки си да направя това добро на клетото момче и дано Бог да поживи внучето ми. Реших да споделя всичко с игумена, щом той почете на детето, с надеждата, че ще ме разбере и ще ми даде хляб и дрехи.

Трансформиращ преразказ на откъс от разказа „Една българка” от името на Баба Илийца (3 част)
Нощта вече настъпваше, когато приближавах манастира. След като пристигнах, потропах на вратата. От вътре се чу глас, който ме попита коя съм и дали съм сама. Казах му коя съм, че съм сама с моето внуче. Вратата на манастира се отвори и аз пристъпих вътре. Калугерът ме попита какво правя тук в този късен час. Отговорих, че внучето ми е тежко болно и търся дядо игумена, за да му почете. За съжаление, игуменът е бил в Берковица, а аз притеснена за детето, помолих калугера да му прочете молитва за здраве. Той не се съгласи, но аз настоявах упорито. Влезе в килията си и взе расото. Последвах го в черквата и ми каза да приближа детето към него. То беше жълто като восък, калугерът каза, че е умряло, но то горкичкото отвори очичките си за да опровергае това. След като му почете за здраве, целунах ръката му и реших да му кажа всичко за бунтовника, когото срещнах в гората. Той се намръщи и отказа да ме слуша, страхувайки се за себе си и за манастира. Последвах калугера, излизайки на двора му казах, че няма да нощувам тук и го помолих за малко хляб. Нареди на ратая да донесе хляб и ме предупреди, че втори път няма да отвори вратата на божия храм. 
Сложих хляба в торбата, взех детето на ръце и излязох през вратата на манастира, а след мен тя се хлопна и заключи.

@bgmateriali.com