- ...Милено... Милено... къде се дяна?- завика малко обезпокоен той и внимателно впи очи в мрачината.
- Тук съм де - обади се ясен женски глас от малката градинка зад воденицата. -Тук съм, тук.
- Хайде, прибери се, стана късно! - викна малко наставно старецът.
- Е, нека полея... Жегата е прегорила всичко! - обади се Милена.
Гласът на клопатарчето мерно и бавно приближи и спря на пътя до самата градина. В тъмнината светна цигара. Милена се изправи и плахо погледна нататък.
До плета, в тъмните сенки на храсталака, стоеше човек, а до него спокойно чопкаше по тръните натоварено магаре.
- Добра вечер, Милено! - обади се тихо и някак неуверено млад мъжки глас из тъмнината.
Немощни тръпки полазиха снагата на Милена. Боса, по ръкави, с малка бяла пребрадка, която прибираше буйните й руси коси, тя стоеше като самодива всред градината.
-Дал бог добро, Свилене! –отвърна тя смутено и рече да избяга.
- Много късно поливаш - обади се пак Свилен.
Милена се спря.
„Божичко, божичко!" - помисли си тя и не отговори.
- Къде ходиш, какво правиш? Не сме се скоро виждали - заговори смело Свилен.
- Е, сега нали знаеш - работно време - отговори Милена срамежливо.
- Откак се ожени, не излизаш често по свят?
-Че защо да излизам?
-Е, защо... Кой знае? Види се, у дома ти е по-добре... при Стоян! -подигравателно рече Свилен.
Милена откъсна клонче от близката върба и без да отговори, закъса с наведена глава листата му.
-Човек привикнува!... Човешкото сърце се менява! - заговори Свилен.
Той се бе подпрял на плета и пушеше. До него смирено и кротко стоеше магарето му.
Милена все тъй нервно късаше листата на клончето и не можеше да отговори. Тя сещаше колко много я обиждат думите на Свилен и й се искаше да му каже, че той не мисли право. Сърцето й силно биеше и нещо страшно вълнуваше гърдите й, задавяше думите й, очите й се наливаха със сълзи, готови да се сипнат като градушка.
- Няма що - такъв е светът! Такъв е светът - без сърце... Може тъй да е по-хубаво - продължи бавно Свилен. - Люби тогова, вземи оногова, па си живей... Продай се, па си живей... Стига да ти е добре.
- Свилене, не думай така, като знаеш кой... - проговори глухо Милена.
-Не чувам.
- Като знаеш кой бе причината, та... така да стане, не кори мен - повтори пак глухо тя.
- Не чувам! Ела по-близо де, гледай каква си плашлива!
- Трябва да се прибера, че татко е болен... Днес оставих свекървата сама и дойдох тук при него - рече Милена и страхливо приближи...
ТРАНСФОРМИРАЩ ПРЕРАЗКАЗ ОТ ИМЕТО НА МИЛЕНА
Чух баща ми да ме вика по име. Беше малко обезпокоен, впил очи в мрака. От малката градинка зад воденицата му се обадих, че съм тук, но той наставнически ми викна да се прибирам, че било станало късно. Обясних му, че искам да полея, защото жегата е изгорила всичко.
Тогава чух гласа на клопатарче, което бавно приближаваше и накрая спря до самата градина. В тъмнината светна цигара. Тогава се изправих и плахо погледнах нататък. В тьмните сенки на храсталака до плета видях човек, а до него - натоварено магаре, което спокойно чопкаше по тръните.
Млад мъжки глас ми каза: „Добър вечер, Милено", но звучеше тихо и неуверено. Полазиха ме тръпки. Бях боса, по ръкави, с бяла забрадка, която прибираше буйните ми руси коси и ме правеше да изглеждам като самодива сред градината. Познах, че е Свилен и отговорих смутено на поздрава му с „Дал бог добро", като понечих да избягам, но го чух пак да се обажда и да ми казва, че много късно поливам. Спрях се и без да отговоря, си казах: „Божичко, божичко!", а той ме заговори по-смело, като ме попита къде ходя, какво правя, че не сме се били виждали скоро. Срамежливо му обясних, че сега е работно време, а той настояваше, че откак съм се оженила, вече не съм излизала често. Аз пък го попитах защо трябва да излизам. Подигравателно Свилен ми рече, че у дома, при Стоян сигурно ми е по-добре.
Откъснах клонче от върбата и без да му отговоря, започнах да късам листата, като си държах главата наведена. А той, докато пушеше, подпрял се на плета, продължи да ми говори, че човек е привиквал, че човешкото сърце се меняло. До него продължаваше кротко да стои магарето му. Аз все така нервно късах листата на клончето и не можех да му отговоря. Чувствах, че думите му много ме обиждат и ми се искаше да му кажа, че не е прав, но сърцето ми биеше силно и нещо страшно.вълнуваше гърдите ми, което задавяше думите ми, а очите ми се наляха със сълзи, готови да се излеят като градушка.
А Свилен продължаваше бавно да ми говори, че такъв бил светът - без сърце, че може би така е по-хубаво - да любиш тогова, а да вземеш оногова и да си „живейш", да се продадеш и да си живееш, стига дати е добре.
Глухо проговорих на Свилен да не говори така, като знае кой..., но той ме прекъсна, че не чувал, а аз пак глухо му повторих, че знае кой е бил причината така да стане и да не ме кори.
Той пак каза, че не чувал и ме помоли да отида по-близо, да не съм била такава плашлива. Страхливо се приближих и му казах, че трябва да се прибирам, тъй като татко е болен и че днес съм оставила свекървата си сама и съм дошла при него.
@bgmateriali.com
