Алеко Константинов е олицетворение а човека, принадлежащ към малък народ и живеещ в малка страна, който изпитва огромен интерес към света и притежава непреодолимо желание да го опознае. Писателят има щастието да осъществи една своя голяма мечта - да посети Америка. Плод на впечатленията от това пътуване е пътеписът му „До Чикаго и назад". С лек, непринуден тон творецът рисува картини, споделя мисли, разкрива чувства, прави обобщения и изводи, води читателя от едно забележително място към друго. По този начин пътеписът се превръща от описание на една далечна и непозната страда в дълбок размисъл за човека и света, а настоящето и бъдещето, за вечните духовни стойности. Притежаващ будна гражданска съвест и открита позиция по проблемите на обществото, Алеко с тревога говори за бъдещето на човечеството, отредено на главоломния технически напредък, а не на духовното усъвършенстване на личността.
С вълнение и огромно нетърпение писателят пристъпва към Новия свят, който за него е символ на съвършено обществено устройство и на нечувани темпове на развитие. Любопитният му поглед улавя всичко, което го заобикаля. Силно впечатлен от видяното, то предизвиква обаче противоречиви чувства в душата му. Още на Нюйоркското крайбрежие Алеко е поразен от колосалните размери на сградите и от невижданата динамика по улиците, каквито никъде в Европа няма. „Едно трескаво, бясно, вавилонско движение" цари наоколо. То замайва несвикналия европеец и го кара неволно да прави сравнение със своята страна. Особено поразителен е Бруклинският мост, който „като че дреме, обгърнат в тънка прозрачна мъгла". Авторът е изумен от това творение на човешкия гений. Огромен, величествен, мостът поразява с размерите си и доказва неограничените творчески възможности на човека. Алеко е възхитен от тази гледка. Изобщо мащабите и невижданият прогрес по отношение на материалното овладяване на света поразяват пътешественика. Всяко ново впечатление от Америка само затвърждава усещането за изключителност и недостижимост - красотата и блясъка на хотела, неповторимата улица Бродуей и Чикагското изложение. Мраморната зала в хотела блести с огледалните стени, потънали в електричество. Пътешествениците виждат, че всички бързо и безшумно вършат работата си, че цари ред и дисциплина, а взаимоотношенията между хората са учтиви и вежливи.
Особено поразителна е улицата Бродуей - „една мила, с шаровете на дъгата облечена, вечно танцующа балерина". Авторът е смаян от напредъка на американците в областта на архитектурата и строителството и от резултатите, които дават конкуренцията и стремежът към напредък. Той осъзнава, че разнообразието на цветове и форми, радващо окото, е дело на човешките ръце, на желанието за себеизява. Всеки търговец или домовладелец построява и украсява магазина или къщата си така, „щото и слепият да го види". Алеко уважава желанието за напредък, най-силно изразено в Америка. Плод на човешкия труд е и прочутото Чикагско изложение. Българските пътешественици имат като крайна цел посещението именно на това изложение. събрало новостите и постиженията на човешката мисъл от целия свят. Размерите, богатството, разнообразието, динамиката са поразителни, особено за хора, пристигнали от малка и слабо развита страна. Всичко буди възхищение, но най-важното е, че човешкият ум и талант са способни да сътворят чудесата, събрани там. Впечатляваща е палатата на електричеството, едно от големите открития на хората, улесняващо живота им. Алеко уважава и интереса на американците към историята, и умението им да я съхраняват (за разлика от българите). Каравелата „Санта Мария", с която Колумб стига до Америка, също е символ на човешкия стремеж към прогрес.
Писателят е дълбоко впечатлен от техническия напредък в САЩ. Никоя страна по света не може да се сравнява по темпове на развитие с Америка. Като истински хуманист обаче, творецът се радва най-вече на американската демокрация, на стремежа към социално равенство, на свободата и добрия обществен ред. В тази страна не се усещат класовите различия. Всички са добре облечени, забавляват се или пътуват заедно. Не съществува „рязко деление на почетни и непочетни занятия":„Наред с губернатора, с милионера седи обущарин, наред с професора седи готвач". За такова равноправие творецът дори не е мечтал. Хората имат равен шанс и чрез труда и знанията си могат да успеят и да напреднат. Демократът Алеко вижда реализацията на своята мечта за обществено устройство. Държавата се грижи за гражданите си, дава им равни права. Новият свят печели симпатиите на пътешествениците с благоденствието на своите градове, с отношението към честно трудещия се човек. Не е случайно, че сърбинът бай Неделкович се гордее, че е американски гражданин. Той се интересува от управлението, чете винаги вестници и не би се върнал в родината си.
Всеки следващ ден от пребиваването в Америка дообогатява и разширява впечатленията на пътешествениците, кара ги да изпитват радостно удивление от съприкосновението с един нов, непознат и интересен свят. Те виждат колко изостанала е България в сравнение с тази напреднала модерна страна. В същото време в душата на писателя хуманист се пораждат и задълбочават все повече тревожни въпроси. В този огромен свят на невиждано материално развитие творецът търси мястото на човека, на нравствените ценности, на мечтите и духовните стремежи. С тревога той осъзнава, че американците са незабележими, отчуждени един от друг, студени и егоистични хора. На фона на колосалния Бруклински мост хората изглеждат като „микроскопическидвуноги животинки". Въвлечени в едно бясно движение, те нямат време за духовното си развитие. Алеко учудено възкликва: „Но, боже мой, как не изтърват поне една думица тези чудни хора.” В пивницата на крак изпиват питието си - „дохождат, поръчват си бира или уиски, изпият, заплатят и се оттеглят мълчаливо". Те са загубили способността да общуват помежду си естествено и непринудено. Законите на конкуренцията са ги оковали в един непроменящ се стереотип на живот, в който място за мечти и духовна близост няма. Това царящо бездушие смразява славянската душа на Алеко и поражда тревожния въпрос за цената на материалното благоденствие. Творецът трудно може да се примири с духовното обезличаване, защото за него човекът е най-висшето създание. Но човекът може да се развива тогава, когато обогатява чувствата и мислите си. Бясната надпревара за забогатяване, безочливата конкуренция, вечната забързаност убиват човешкото. Писателят с тревога говори за „онези неми, хладни посетители, като че изкуствени, человекоподобни машини". Забързани напред-назад, задръстили като Вавилонско стьлпотворение улиците на градовете, те са подчинени изцяло на стремежа към забогатяване и не осъзнават, че това убива личната им свобода. Тревожната констатация на автора е, че конкуренцията и техническият напредък убиват чувствителността, духовните стремежи и порива към свобода. Динамиката на действителността лишава хората от истинските човешки радости - общуването с другите, приятелството, духовната близост. Жаждата за забогатяване се превръща в един ненаситен стремеж към печелене на все повече и повече. Алеко с болка и тревога за бъдещето заключава, че личността се саморазрушава в ламтежа за материални блага. Човечеството трябва да съхрани духовните си ценности, ако иска да бъде спокойно за бъдещето на света. Но американците са се отклонили от този път. Хуманистът е отблъснат от американския стил на живот: „от онези загрижени физиономии, онези неми уста, лишени вече от способността да изразяват усмивка..."Алеко не желае да приеме подобна действителност, лишена от най-обикновена човещина, и спонтанно излива чувствата си: „У-у! Студено... Лутнали, припнали всички американци като чаркове на една машина, като че безсъзнателно, автоматически сноват, преплитат се и от машината капят долари, тези долари те пак ги влагат в машината и пак като чаркове сноват..." Не в това е същността и предназначението на човешкото съществуване и затова творецът загрижено пита: „Е ами кога ще живеем?..."
Тревожните въпроси в Алековата душа са свързани и с истинската същност на американската демокрация. Той очаква да види осъществено демократично обществено управление - мечта за всеки, притежаващ честна и принципна гражданска позиция. Мисълта за това събужда неговия оптимизъм, защото се надява някога и в родната му България да бъде осъществено подобно управление. Но Алеко е смутен, разочарован и отвратен от това, което научава. Пръв сърбинът бай Неделкович разкрива пред него истината за американската велика корупция и за неумолимата власт на парите. Творецът не е обнадежден за бъдещето на света от това, че в най-демократичната страна корупцията движи целия живот, а с пари може да се купи всичко. „Парица е царица" и „Велика корупция" са думите, които попарват Алеко и дават нова, нерадостна насока на мислите му. Общество, в което властват парите с такава сила, не е съвършено. „Човечеството срина един господар - тиранията, робството изчезна, но личната свобода роди нов господар - капитала"- тези думи на демократа Алеко са обобщение на неговото разочарование и песимизъм. Капиталът ражда „деморализация в управлението, подкупничество, корупция, която хвърля сянка върху добрите страни на американския обществен живот, корупция, каквато не срещаме в европейските държави". Не звучат обнадеждаващо тези разсъждения. Писателят знае, че само духовната свобода може да води едно общество и човечеството като цяло напред. Духовното обезличаване буди тревогата на демократа. Той не може да приеме и използването на науката за користни цели и за създаване на средства за унищожение. За него е нечувано това, че зданието на Круп със зловещата експозиция от оръжия стои до каравелата „Санта Мария", съхраняваща спомена за великия откривател Колумб „за срам и позор на човечеството и цивилизацията". Алеко смята, че постиженията на науката трябва да служат на човека, а не да бъдат насочени срещу него.
Тревогата му е породена и от лекомисленото замърсяване на природата. Фабричните комини ръсят „сажди по стрехите, по улиците и по дихателните органи на жадните янки". Не може да се приеме напредък, който уврежда здравето и живота на хората. Алеко изпитва основателна тревога за бъдещето на света. Още в края на XIX век той, с усета на демократ и хуманист, открива тенденции в модерното развитие на света, които се задълбочават през целия XX век. Отчуждението, духовното обезличаване, студенината на хората са цената, която плащат за материалното си благоденствие. Писателят бие тревога с размислите си в пътеписа „До Чикаго и назад”. Като непоправим оптимист, той вярва, че човекът може да живее в хармония със себе си и с природата, че разумът и стремежът към добро ще надделеят, че духовността ще води човешкото развитие напред. От нас зависи да съхраним и реализираме тази Алекова вяра.
@bgmateriali.com