В един от своите фрагменти Атанас Далчев говори за подчертано театралното поведение на Яворов на обществената сцена. Такъв проблем наистина съществува - публичното битие на поетите от онова време и особено на Яворов, е белязано от идеята за изключителност. Всеки един от тях се чувства призван да изпълни някаква всенародна мисия, която не се изчерпва само със съчиняването на художествени творби. Поетите от тази епоха следват примера на възрожденците, които създават един устойчив модел за поведението на духовния водач.
Когато Яворов се ражда, Ботев е вече мъртъв, загинал в борбата за национално освобождение. Но неговото дело и пример са естествено привлекателни за всеки, който осъзнава в себе си сили за някаква духовна или обществена мисия. Много от поетите и писателите на нова България искат да заемат освободеното от Ботев място. Но като че ли единствено Яворов успява да повтори легендарния пример на героя от „Радецки“. Така че театралността в общественото поведение на Яворов е обяснима – той изпълнява роля, чиито правила са вече зададени. И писането на стихотворения, и издаването на революционни вестници, и войводството в Македония са елементи от тази роля. Това са културно натоварени жестове, изграждащи обществения образ на Яворов като превъплъщение на Ботевия модел.
От друга страна обаче, този модел не може да бъде повторен дословно. Новите условия изискват и ново съдържание на мисията, изпълнявана от духовния водач. В това отношение Яворов е изцяло в крак с времето си. Това личи най-ясно от обществените роли, които той изпълнява по време на сравнително краткия си творчески път.
В началото Яворов е проникнат от идеите на социализма и народничеството. Това е възможно най-естествената позиция за последното десетилетие на 19. век. Именно тогава сериозните проблеми, стоящи пред българското общество, застават в центъра на вниманието. Търсят се и се предлагат различни пътища за тяхното решаване. И Вазов, и Захарий Стоянов, и Алеко Константинов, и другите писатели от епохата се стремят да разрешат тези проблеми. Един от възможните пътища е идеологията на т. нар. народничество. То прониква у нас от Русия, където е създадено. Народниците смятат, че обществените проблеми могат да се решат, ако обикновените хора, произвеждащи благата, т.е. народът, бъдат издигнати духовно и по този начин спасени от „силата на мрака“, проявяваща се като следствие на невежеството, на духовната неразвитост, на забравянето на божествения и на човешкия закон, на моралната неразвитост. Народниците призовават всеки интелигентен човек да „отиде сред народа“, където, споделяйки тежката участ на трудовите хора, да работи за тяхното духовно и обществено ограмотяване и извисяване. Само така солидарността и съчувствието могат да променят живота. Ето как Яворов е представил мисията на народния водач в едно от ранните си стихотворения „На един песимист“:

Иди, иди при него: лъчата всепобедна
на знанията твои – в тъмата непрогледна
там нека възсияй.
Прогледнал, той ще скъса оковите тогава
и към честита бъдност пътеката най-права
самси ще да узнай.

Учението на социалистите, макар и да предлага друга програма за действие, си поставя сходни цели – обществена справедливост, измъкване от вълчите нрави на партизанщината и политическата корупция. Затова не е чудно, че много млади хора са привлечени едновременно и от двете учения, завладени както от теоретичната праволинейност на социализма, така и от действеността и непосредствените резултати на народничеството. Затова смесването на тези две идеологии в творчеството на младия Яворов не е нещо необичайно. Те определят неговия творчески път в разстояние на пет години - от 1896 г., когато в сп. „Ден“ е отпечатана „Пролетна жалба на орача“, до 1901 – годината на първата му стихосбирка „Стихотворения“. Част от написаните по онова време творби отдавна са част от българската литературна класика: „На нивата“, „На един песимист“, „Великден“, „Чудак“, „Градушка“, „Нощ“ и др.
Макар и силно вълнуващ се от обществените проблеми, Яворов се интересува и от други въпроси – от продължаващите борби за национално освобождение, от смисъла на човешкото съществуване, от усещането за отхвърленост, от поривите на младостта, от трепетите на любовта... Всички тези вълнения намират отклик в поезията му, която започва да става все по-майсторска и по-разнообразна. Но именно социалистите, в чиито издания започва творческият му път, отхвърлят всяко нещо, което не служи за непосредствената им партийна пропаганда. Това принуждава Яворов, отначало от безизходица, а сетне и по вътрешно убеждение да търси други пътища за реализация.
Намира ги на страниците на сп. „Мисъл“, където започва да изпраща творбите си. Редакторите на списанието, което по онова време има широка гражданска платформа, веднага забелязват необичайния талант на младия поет и скоро той става постоянен сътрудник на изданието. Със застъпничеството на главния редактор д-р Кръстев Яворов скоро е преместен на работа в София и става част от националния литературен живот.
По това време той започва да се интересува и от борбите за национално освобождение и обединение в Македония и Одринско. Тези две населени с преобладаващо българско население области са останали под властта на султана и борбите за тяхното освобождение определят до голяма степен цялата държавна политика и общите умонастроения на нацията. Затова не е чудно, че такъв чувствителен човек като Яворов, у когото съзнанието за обществена мисия е силно развито, се увлича от идеите на македонското движение. Не е без значение и фактът, че именно по този начин той се приближава най-плътно до легендарния модел на Ботев. Така Яворов започва да пише революционни стихотворения, да издава политически вестник, завързва приятелство с Гоце Делчев, за да повтори двойката Ботев – Левски, става войвода на чета в Македония. В резултат на тези му стремежи се оформя и второто лице на неговата обществена мисия – певец на националната революция. И ако ролята си на социалист народник Яворов изпълнява само в началото на творческия си път, тази на борец за национално освобождение и обединение той следва до края на живота си. Това се потвърждава и от непрекъснатото връщане към образа на родината в неговата поезия. Родината е като че ли единствената ценност, която никога не е поставяна под съмнение от неговото поетическо съзнание, завладявано все повече и повече от „свръхземните въпроси, които никой век не разреши“.
Това са въпросите за смисъла на човешкия живот, както и проблемите на обществото, изискващи някакво модерно решение. Това решение е индивидуалната утопия, защитавана от д-р Кръстев и Пенчо Славейков по Ницше и Шопенхауер. Според нея единственият начин да се решат проблемите на обществото, е създаването на нов човек. Човек, у когото е жив нравственият закон, и затова той не може да постъпва несправедливо с другите. Само че практиката показва колко трудно се създава такъв човек. И то не само по външни причини. У него има и тъмни сили, противоречия, страсти, предразсъдъци, които пречат да се развие онази високоморална личност, за която мечтаят Кръстев и Славейков. Яворов започва да търси пътя на човека към духовно съвършенство, което да преодолее противоречията вътре в душата му. Това не може да стане само с размишления и теоретизации. За да открие истината за човека, поетът трябва да влезе в опасна игра със себе си, без да е сигурен, че търсенията му ще доведат до успех. Именно в този рискован експеримент Яворов вижда своята трета художествена мисия – мисията на самотен търсач на истината, на участник в тъмната мистерия на отвъдното познание.