ТРУДНИЯТ И НЕРАДОСТЕН ЖИВОТ НА ХЪШОВЕТЕ В „НЕМИЛИ-НЕДРАГИ“ ОТ ИВАН ВАЗОВ
(ПЪРВА И ВТОРА ГЛАВА НА ПОВЕСТТА)
В повестта „Немили-недраги", създадена през 1883 г., Иван Вазов изобразява трудния и нерадостен живот на българските хъшове в Румъния. Той въвежда читателите в атмосферата на емигрантското ежедневие, в което наред с борбата за оцеляване се чувства и героичният устрем на хъшовете за свобода и социална справедливост. Животът им е изпълнен с драматизъм, породен от конфликта между тяхното славно минало и заобикалящата ги действителност. Те са носители на високи граждански идеали, изпълнени са с духовна сила, но са принудени да бездействат и да търпят лишения и унижения. Голямата им мечта е да умрат за свободата на отечеството. Това ги изпълва с надежда, дава им сила в борбата с враждебното спрямо тях общество в чуждата страна и ги превръща от нехранимайковци и „кокошкари“ в истински герои.
Тежкият и нерадостен живот на хъшовете е разкрит в първа и втора глава на повестта с изключително художествено майсторство и психологизъм. Сам изпитал за кратко време несгодите на емигрантството, Вазов съумява да представи реалистично хъшовете в нетипична за тях обстановка. Зад авантюризма им той вижда техния героизъм и презрение към егоистичния морал на богатите. На безкористния им патриотизъм авторът противопоставя издребнелия и меркантилен дух на новото следосвобожденско общество.
Картината на студената декемврийска вечер в Браила, с която започва повестта, създава специфично емоционално настроение. Тя е напълно в синхрон със студенината на румънското общество, сред което са принудени да живеят хъшовете. Нощта е мрачна и влажна, улиците пустеят, мъглата е непрогледна. Чуждото пространство отблъсква и потиска, създавайки усещане за самотност, отчужденост, затвореност. Затворени са не само лавките и магазините в града. „Затворени“ остават сърцата на румънците за българските изгнаници. Единствената светлина – като лъч на надежда, идва от кръчмата на Знаменосецът. Епитетът „будна“, с който авторът я характеризира, по недвусмислен начин говори задуха на нейните обитатели и подсказва, че там се събират хора с пламенни сърца и възвишени идеи. Патриотизмът на българските емигранти е внушен и чрез надписите на кръчмите и лавките: „Българский лев“, „Народна кръчма на Знаменосецът“, „Свободна България“ и др., както и чрез рисунките на някои от тях. Контрастът между външния вид на тези жалки помещения и техните гръмки имена е очевиден и подчертава пропастта между жалкото съществуване на българските емигранти и мащабността на техните идеи, чувства и мечти. Наивната живопис и рисунките по вратите изразяват съкровените им въжделения и омразата към вековния поробител. Не само в спомените си, но и в мечтите си те се виждат със саби в ръце, в „бели хъшовски дрехи“ и с развято знаме със заветните думи: „Свобода или смърт!“ А това са неизменните знаци на революцията, на борбата за национално освобождение.
Представата за хъшовете добива по-плътни очертания чрез понятието „народен“, обяснено подробно от Вазов. Според него „народен“ е всеки, който е избягал от въжето, от затвора, от турското насилие и който е готов да помогне на изпаднал в беда хъш. В същото време в това понятие се съдържа и скрит упрек към управниците след Освобождението, които са забравили за народа и неговите интереси, макар постоянно да говорят, че са „народни хора“.
Описанието на кръчмата на Странджата предизвиква тягостно чувство. Помещението е „една дълбока изба“, осветявана от „опушена и полуразбита лампа“. Навсякъде се усеща мизерията, в която живеят поборниците. Тъмнината и липсата на перспектива сякаш са се настанили завинаги зад стените на това опушено помещение. Единственият живец в него са литографиите по стените, които поддържат духа на хъшовете с бунтовническите си сюжети. Те напомнят, че животът на тези хора невинаги е протичал между стените на мизерната кръчмица. Хъшовете вярват, че един ден мечтите им за пълноценен живот ще се осъществят. Надписът: „Да живее храбрият Странджа – знаменосец!“, предизвиква гордост и чувство на възхищение у всеки един от тях, защото личността на Странджата обединява в едно вълненията, настроенията и копнежите им.
Неслучайно пряката авторова характеристика на героите започва със Странджата. Той е описан като „снажен, дълголик, сух, жълт, с гъста черна брада“. Зарасналата рана на челото му е свидетелство за участието му в битките срещу турците, знак за неговата храброст и готовност за саможертва в името на родината. Външният вид на стария знаменосец подсказва преживените физически и духовни страдания. Той води живот, изпълнен с лишения, а силната му кашлица издава „охтиката в гърдите“. Лицето му е „бледо“, „жълто“, „измахнато“, а тялото – сухо като скелет. Измъчват го не толкова недоимъкът и болестта, колкото тежкото и безславно настояще. То не съответства на героичния дух, който все още пламти в душата му. Болезненият спомен по славното минало и отчаянието, че настоящето е лишено от истински смисъл, правят Странджата избухлив и гневен, карат го бурно да се вълнува, когато в разгорещени спорове хъшовете се връщат към битките с поробителите отпреди три години. Старият знаменосец е душата на групата изгнаници. Той събира около себе си хъшовете и с бащинска обич сгрява сърцата им в чуждата земя. Неговата личност е осветена от ореола на истинско мъжество и чист патриотизъм. Той е въплъщение на нравствения патос на борбата.
Не по-малко интересен сред останалите герои е Македонски. В неговия портрет авторът поставя акцент върху дългите му сиви мустаци (символ на мъжество), лукавите му дръзки очи (символ на непокорство) и върху факта, че е бил войвода на хайдушка чета в Македония. Подобно на Странджата, и той има изключително влияние върху останалите хъшове.
Бръчков е впечатлен от Македонски, а към стария знаменосец изпитва дълбоко благоговение и страхопочитание. Той е привлечен от романтиката на емигрантския живот и реагира непосредствено и емоционално на разказите на поборниците. Възхищава се от тяхната увереност, от гордостта и свободолюбивия им дух. Ярък и пластичен е рисунъкът, с който Вазов описва младото двадесетгодишно момче, влагайки в образа му много автобиографични черти. Бръчков е мечтател, идеалист, „ветреник“, подмамен от неизвестността на емигрантския живот. Той се отличава с търсещ дух, с чистота на поривите и ентусиазъм. Оставил уюта и спокойствието на бащиния си дом, младият поет тръгва по стръмния път на революционната борба, за да умре в името на една светла кауза. И това го поставя редом до всички безименни герои, паднали за свободата на България.
В описанията на Хаджият и Попчето читателят запомня преди всичко сухите им и изпити от недояждане лица. Умора, слабост и преждевременна старост се чете по тях. Тези елементи от външния им портрет подчертават за пореден път тежкия и нерадостен живот, който водят хъшовете в чужбина. Находчиво и оригинално, понякога чрез акцент върху отделен детайл, Вазов успява да индивидуализира героите си и да ги направи ярки и запомнящи се.
Наред с индивидуализацията на образите той търси и типичното у тях. В студената декемврийска вечер те се „сгряват“ от спомена за героичните битки. Славното минало ги откъсва от жестоката реалност и поддържа жив духа им. Те живеят с мисълта, че сегашното им положение е временно и скоро ще се промени. Понасят с достойнство страданията на мизерното си съществуване. С много горест и съчувствие Вазов пише за тях като за „измъчени от бедността същества“. Очите им са хлътнали, гладът ги преследва безмилостно, тялото им е отслабнало от постоянното скитане. Без дом, без подслон, без близки техният живот е една постоянна борба за физическо оцеляване. Градът е негостоприемен, а богатствата му са чужди за тях. Вазов не може да сдържи болката си и възкликва: „Докога ще продължава това съществувание? Какво ще правят в тая чужда земя? Кога ще видят своите семейства, своите мили съпруги, своите стари майки?“ Риторичните въпроси се нанизват един след друг и изразяват трагичната обреченост на народните синове. Писателят обобщава: „България беше затворена за тях“, и с това подчертава драматизма на тяхното емигрантско битие. Назад не могат да се върнат, защото ги очаква бесилка, а в чужбина са обречени да водят скотски живот. Те имат две възможности – или да умрат като борци за свободата на родината си, или да крадат, за да не умрат от глад. Изключително въздействащо е сравнението на чуждата земя с пустия морски бряг, където са попаднали „изхвърлените от бурите мореходци“. Далеч от дома, семейството и близките, те се чувстват като в пустиня, лишени от разбиране, съчувствие, помощ. Вазов заявява категорично: „Бяха сред обществото, но бяха в пустиня... Къщите, магазините, кесиите, сърцата бяха затворени за тях.“ Тази констатация въздейства с особената си изразителност и засилва усещането за безпомощността, в която се намират героите.
Кулминационната точка в авторовото лирическо отстъпление обединява в едно житейския и героико-романтичния план, в които са представени хъшовете. В едно и също време те са страдалци, мъченици, авантюристи, крадци, лъжци на дребно, но и герои, борци за свобода, носители на нови идеи. Вазов с болка заявява: „Балканските орли стоеха в клетка.
Героите бяха сега кокошари.“ Няма по-голяма мъка от това да копнееш за революция и да се чувстваш безсилен да осъществиш мечтата си. Героите са „хванати“ в клетка – тази метафора най-добре изразява драматизма в душите им. Отнета е възможността им за истинска реализация и това ги прави нещастни. Принудени са да понасят мизерията, подигравките, униженията на богатите и самодоволни чужденци; да се занимават не с това, за което са призвани. Вазов не скрива вълнението си и в своеобразен диалог с морала на еснафското благополучие защитава безименните борци за свобода. Той ги нарича „нов и гладен пролетариат, съставен от подвизи, дрипи и слава“ и ги издига на пиедестала на славата. Утвърдителното изречение: „Да, защото тия нечисти дрипи... това беше славата: най-високата слава, защото беше непризната и окаляна от презрението“, не оставя и място за съмнение в правотата на неговите думи. Презрението, което получават хъшовете от хората, които не ги разбират, писателят превръща в признание, което ще живее във вековете. По този начин се утвърждава и неговата голяма обществена мисия на творец -да бъде нравствен коректив на епохата.
Онова, което дава сили на хъшовете да продължат напред, е България. Огромна е носталгията им по родината. Има много топлота и лиризъм в думите, с които Вазов внушава болката на хъшовете от невъзможността да бъдат в нея: „На, тя е там, усмихва им се, вика ги, говори им...“ Градацията на глаголите „усмихва“, „вика“, „говори“, „показва“ е в унисон със силния копнеж по родната земя. Литотата: „Една крачка само – и в нея са; един вик само – ще ги чуе.“ , подсилва трагизма на този копнеж. Възклицателното изречение: „О, Българио, никога не си тъй мила, както кога сме вън от тебе!“, покачва емоционалното напрежение и по изразителен начин разкрива огромната любов на хъшовете – страдалци към родината. Антитезата: „Как е близко и как е далеко!“, задълбочава психологизма в преживяванията на героите. Те страдат от невъзможността да бъдат в родината си, която е толкова близо до тях. Река Дунав се превръща в символична граница между робството и свободата, между покорството и непокорството, между страха и героизма. Предпочели мъките на хъшовския живот пред покорството и страха, българските поборници доказват, че в избора си са се ръководили от една-единствена мисъл – да бъдат полезни на родината си. В този силен емоционален момент сънят се превръща в онова средство, което би могло да смекчи болката от неутолимия им копнеж по свободата на отечеството. Чрез съня хъшовете се пренасят в България и дават воля на мечтите си.
Тежък и нерадостен е животът на българските хъшове в Румъния и Вазов не крие своята съпричастност към тях. Описвайки страданията им, той се стреми да не оскърби патриотичните им чувства, да не нарани достойнството им. Нещо повече, категорично доказва, че въпреки болката от раздялата си с отечеството хъшовете вярват, че скоро ще настъпи денят, когато ще могат да дадат живота си за неговата свобода.
@bgmateriali.com
