УИЛЯМ ШЕКСПИР – СОНЕТИ
(Анализ)

 

          Освен драматург Шекспир е автор и на 154 сонета, за които се предполага, че са създадени в периода от 1592 до 1598 г. Публикувани са през 1609 г., вероятно без авторовото съгласие. Ако в „Хамлет“ и другите си велики пиеси Шекспир се утвърждава като един от най-великите драматурзи на всички времена, то в сонетите - със същата сила на гения – говори лириката.

                         СОНЕТ 91

                         Един се хвали с ловкост и успехи, 
                         със сила друг, а трети със предци.
                         Един с богатства, почести и дрехи, 
                         а друг със хрътки, ястреби, жребци.

                         И всеки има по едно пристрастие, 
                         и всеки нещо повече цени.
                         Но другаде се крие мойто щастие, 
                         не в кучета, богатства и жени.

                         От всеки род и всякакви успехи 
                         по-скъпа ми е твоята любов, 
                         по-ценна е от скъпоценни дрехи, 
                         по-весела от пиршества и лов.

                         Аз имам теб. Без теб ще бъда пак 
                         каквото бях: последният бедняк.

                                                                           Превод Владимир Свинтила

                         СОНЕТ 130

                         Очите й не са звезди, не може 
                         устата й е корал да се сравнят.
                         Тя няма бяла като перла кожа, 
                         а гарванови плитки, смугла гръд.

                         Не бели рози – пищни и богати – 
                         не алени са нейните страни, 
                         ухае тя, но е нежни аромати 
                         едва ли би могла да се сравни.

                         Страните й не са като жасмини, 
                         не бих сравнил челото й е цветя.
                         Не знам как шестват нежните богини, 
                         но знам, че стъпва по земята тя

                         и буди по-сърдечни възхищения 
                         от много други, лъгани в сравнения.

                                                                                   Превод Владимир Свинтила

          Сонет. Сонетът е една от най-интересните лирически форми (sonetto, от италианския глагол sonare – „звъня, звуча“). Той възниква в Италия през 13. в. и постига съвършения си модел в лириката на големи италиански творци като Дайте Алигиери (1265 – 1321) и Франческо Петрарка (1304 – 1374). Така нареченият „италиански сонет“ има твърда форма – той се състои точно от 14 стиха, разделени на две четиристишия (катрени) и две тристишия (терцети). Тази форма е ненарушим модел, който е предизвикателство пред поетите. Ето как испанският драматург и поет Лопе де Вета (1562 – 1635), живял в епохата на Шекспир, шеговито се „оплаква“ от „творческите мъки“ при създаването на сонета – темата на този негов сонет е всъщност създаването на сонета, попълването на неговата форма:

                           Сонет ми иска Виоланта... Боже, 
                           това за мен е работа проклета! 
                           Четиринайсет стиха са в сонета – 
                           три станаха, но повече не може.

                           Надявах се тя друго да предложи, 
                           но втора строфа е почти превзета...
                           Веднъж да стигна само до терцета, 
                           а то катрен ли е, не ме тревожи.

                           Пристъпвам в първия терцет веднага, 
                           без да се спъна в нищо, честно слово! 
                           Привършвам с него, както се полага.

                           Във втория нахлух – броя отново: 
                           тринайсет стиха... Бог да ми помага!
                           Не, не, четиринайсет са! Готово!

                                                                                Превод Стоян Бакърджиев

          В този модел влизат и правила за това къде е мястото на римуваните думи, но тези правила са по-гъвкави и имат няколко разновидности. Обикновено (но невинаги) в катрените на италианския сонет първите и четвъртите стихове се римуват, съответно – вторите и третите. В терцетите може да има няколко различни съотношения при римуването (но и те сами по себе си са правила) – ето например един сонет, написан от великия ренесансов италиански художник, скулптор, архитект и поет Микеланджело Буонароти (1475 – 1564), в който са римувани първият с първия, вторият с втория и третият с третия стих на двата терцета:

                             Ако чукът ми груб, ломящ гранита
                             човешки образ бавно му придава
                             то Бог го води и го направлява 
                             и с неговата сила той полита.

                             Че някой дивен горе до насита 
                             и нас, и себе си разхубавява
                             а всеки чук от чук се изковава
                             у който вечна светлина е скрита.

                             В ковачницата устремен, замаха 
                             изпълнен с мощ и очертал широка 
                             дъга над нея, в небесата литва.
                             И неизлени образите щяха 
                             да чакат, ала към оназ висока 
                             ковачница отправям аз молитва.

                                                                                 Превод Драгомир Петров

          Друга подредба има т.нар. „английски сонет“, чийто най-известен представител е Шекспир. Той също има 14 стиха, но те са композирани по друг начин – в три катрена и едно финално двустишие „ключ“, който изразява главното послание на творбата. Двата последни стиха в „ключа“ са задължително римувани един с друг. Нека видим нагледно този образец в сонет на съвременника на Шекспир, големия английски поет и проповедник Джон Дън (1572 – 1631):

                               Смърт, често те наричат Адска паст, 
                               но ти не се гордей – не си такава.
                               Косата ти телата покосява,
                               но да убиваш, всъщност нямаш власт.

                               Дори сънят, на теб подобна гледка, 
                               те надминава, вярвам, по наслада. 
                               Умирайки, добрият дух не страда, 
                               а само хвърля костната решетка.

                               Слугиня на крале, крадци, зла слука, 
                               ти шестваш сред отрови, чума, битки, 
                               ала от мак упойните напитки 
                               приспиват по-добре. Недей се фука!

                               Смъртта е миг на сън, след туй съзираш 
                               безкрайността. Не аз – ти, Смърт, умираш.

                                                                                            Превод Кристин Димитрова

          Сонетът е широко разпространен във всички европейски литератури във вековете след Петрарка и Шекспир и е оставил в тях ненадминати образци. Включително в българската литература – сонети са писали Иван Вазов, Константин Величков, Кирил Христов, Димитър Бояджиев и др. Макар и с твърда и задължителна стихова форма, независимо дали в италианския, или в английския й модел, сонетът явно дава достатъчно духовна свобода на поетите, защото сонети има във всякакви времена и на всякакви теми. През 20. в. творците все пак като че ли повече „играят“ със сонетната форма, отколкото спазват твърдите й правила и с това я обогатяват новаторски.
          Ето какво твърди българският изследовател на сонета Петър Велчев: „И наистина, оглеждайки развитието на сонета от възникването му до днес, откриваме, че почти не съществува чувство, настроение, идея, които той да не може да въплъти. Сонетът е в състояние да изобразява картини, да разказва за събития, да изразява психологически състояния, да внушава философски концепции и т.н. Затова той изисква от твореца най-строга дисциплина на поетичното мислене и висока степен на художествено майсторство. Както никъде другаде, тук важи древното правило: на думите да бъде тясно, а на мислите – широко“.

          Сонетите на Шекспир. Книгата от 1609 г., в която за първи път се появяват Шекспировите сонети, и до днес поставя неразрешими въпроси пред изследователите. Отпечатана е – с цена пет пени – от някой си Томас Торп, за когото се знае само, че не е притежавал нито печатница, нито помещение за продажба на книги. Книгата е типичен пример за това, което днес наричаме „пиратско издание“. Не знаем дали Шекспир е знаел за него, дали е давал разрешение за отпечатването, нито има свидетелство или документ за неговата реакция, когато то се е появило през 1609 г.
          Затова и не знаем дали подредбата на сонетите в изданието на Торп е направена от Шекспир, или не (по-вероятно – не). Там те са разделени на неравни части. В първата част, включваща сонети 1 – 126 (сред тях е и сонет 91), се появява фигурата на русокосия Приятел, поради което изследователите дълго време са смятали, че всички тези 126 сонета са адресирани към него. В сонети 127 – 154 (сред тях е и сонет 130) се появява фигурата на Смуглата дама. В текстовете се появява и фигурата на Поета съперник – кой точно е той и дали е само един, също не се знае.
          Изследователите са отделяли твърде много време, за да открият кои са реалните хора от живота на Шекспир, към които са отправени лирическите послания на сонетите. Има. разбира се, много предположения, някои – по-логични, а други – напълно произволни, но и за едните, и за другите няма никакви доказателства. Една от възможните личности за ролята на русокосия Приятел е покровителят на Шекспир в средите на благородниците и двореца лорд Саутхемптън, но пък е всеизвестно, че косата му е била по-скоро червеникаво-кестенява, отколкото руса, както личи и от достигналия до нас негов портрет. За Смуглата дама е била посочвана ту Емилия Басано, дъщеря на един от кралските музиканти, ту Мери Фитън, близка на граф Пемброук, ту някоя друга живяла по времето на Шекспир жена, която поне приблизително отговаря на портретната характеристика на Смуглата дама от сонетите.
          Да повторим, че за което и да е от тези предположения липсват доказателства. Нещо повече – подредбата на „пиратското“ издание подвежда изследователите да смятат, че лирическият герой от първата група сонети и лирическата героиня от втората група са едни и същи във всеки от сонетите, принадлежащи към съответната група. Не трябва да се забравя, че лириката е многозначна и търсенето на биографичен елемент в произведенията, принадлежащи на този литературен род, не е най-добрият подход към тях.
          Сонетите заемат много важно място в творчеството на Шекспир. Очевидно е, че той възлага на тяхната форма изразяването на съкровени мисли и чувства – дотам, че понякога се появяват и в пиесите му. Например в известната трагедия „Ромео и Жулиета“, в пета сцена на първо действие, двамата млади се срещат за първи път, влюбват се един в друг от пръв поглед, без дори да знаят имената си, и Ромео моли непознатата девойка за целувка. Тъкмо в този сюжетен момент от тъканта на драматургичното действие като „скрита картина“ виртуозно изплува формата на сонета:


          Сонет 91. Тази творба е в първата група сонети от първото издание, за които традицията е решила, че в тях има един-единствен лирически герой – неясната фигура на тайнствения Приятел, към когото поетът е отправил своите послания. Съвременните изследователи обаче не са сигурни нито в това, че лирическият герой е един и същ, нито дори че навсякъде става дума именно за Приятел. Сигурно знаете, че в английския език липсва граматически род и значенията на рода (и следователно полът на героите) се изразяват само с не много на брой думи (като boy – момче, girl – момиче, king – крал, queen – кралица, и др.) или чрез местоимения в трето лице единствено число (he – той, she – тя, his – негов, her – неин). Виждайки тъкмо езика на всеки от сонетите, а не предубежденията на биографичното издирване, съвременните изследователи са установили, че от всички 154 Шекспирови сонета всъщност само 20 със сигурност са адресирани към мъж и само 7 със сигурност са адресирани към жена.
          Сонет 91 пък със сигурност не е сред тях. Нито английският оригинал (ако желаете, можете да проверите сами целия текст, чиито 14 стиха започват със „Some glory in their birth, some in their skill...“), нито преводът на Владимир Свинтила на български език, който ви представяме тук, съдържат какъвто и да било знак за това кой или какъв е човекът, към когото се обръща поетът. Дали е мъж, или жена, много близък и обичан приятел или дама (смугла или не), дали не е съпругата с неблагороднически произход Ан Хатауей от Стратфорд на Ейвън, дори дали не е някое от децата на Шекспир; или някой съвсем друг, за когото историята не предполага... Това са въпроси, които могат да вълнуват главно биографите на Шекспир. А това, което ние днес виждаме в лирическия текст, е универсалният човек на Ренесанса. който тук, в сонет 91, се е превърнал в мерило за всички ценности на живота.
          В първия катрен се изреждат важни за много хора неща: специални умения, успехи, сила, родословие, богатство и пр. Във втория катрен лирическият „аз“ изразява разбиране към техните цели и домогвания: „И всеки има по едно пристрастие, / и всеки нещо повече цени“, но веднага се разграничава от тях – „Но другаде се крие мойто щастие“. Той вижда щастието единствено в обичта на най-близкия човек. В това противопоставяне между богатството (като род и материални придобивки) и богатството, разбирано като наличие на любов и близост с друг човек, „ключът“ на сонета отключва и главния му извод – „Аз имам теб. Без теб ще бъда пак / каквото бях: последният бедняк“.

          Сонет 130. Той е от втората група на Шекспировите сонети в първото издание от 1609 г., в които се появява фигурата на Смуглата дама. Нейното описание е в трето лице, поради което сонет 130 със сигурност е един от седемте сонета, в които лирическата героиня е жена (в оригинала – Му mistress... her lips... her cheeks...).
          Първото, което забелязваме в образа на Смуглата дама, е, че той е изграден чрез твърде много Шекспирови произнасяния на „не“: Очите й не са звезди... не може... да се сравнят... Тя няма бяла като перла кожа... и т.н. Смуглата дама изплува пред нас сякаш в негатив – като опровержение на един съвсем друг образ на жена. Жена, която има очи като звезди, устни като корал, страните й са бели или румени, тя ухае на нежни аромати и прилича на нежна богиня.
          Каква е тази жена, от която Шекспировата Смугла дама се различава толкова много? Тя е образ на жената от вековете преди Шекспир. Нейния силует можем да открием и в Прекрасната дама на средновековните рицари, а също и в сонетите на големия предшественик на Шекспир – Франческо Петрарка (1304 - 1374). Големият италиански поет от 14. в. е автор на над 300 сонета, посветени на живота и смъртта на Лаура, дамата на неговото сърце. Начинът, по който той я възпява, ражда явлението петраркизъм, характерно с идеята за несподелената и платонична, неплътска, идеална любов. Петрарка описва Лаура така: „дивен чар“; „златистите й къдри“; „дивните очи и къдри позлатени“; „лицето и прекрасно“; „аз пак горя в лъчите / на нейните очи“; „омайното чело“; „походката й бе на ангел принебесен“; „неземните очи“; „Но вие – прелестни очи [...] както ярки слънчеви зари / през чист кристал прониквате...“; „Оная бледнина, която само миг / като мъгла любовна й покри лицето...“; „Тя сведе грациозно образ мълчалив“; „Защото смайващо в хармония прекрасна / са слени в нея лик, очи, усмивка ясна, / пленителна снага и мелодичен глас“; „от непорочните й устни зазвучава / край мен хармония божествена и свята“ (цитатите са от различни сонети на Петрарка в превод на Стефан Петров).
          Шекспир е категоричен, че неговата Смугла дама не е всичко това. В ясно разграничение и противопоставяне на литературната традиция той изгражда образа на плътската, земната, същински ренесансовата любов. И в центъра на ренесансовата любов у Шекспир застава тъмната жена, която никак не прилича на „нежните богини“ и която „стъпва по земята“.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave