Уилям Шекспир - сонет 91 и сонет 130
91
Кой с ловкост се гордее, кой — с предци,
кой — с дом разкошен или с модни дрехи,
кой — с кучета, соколи и жребци,
кой — с хубост, кой — с воински успехи;
тъй всеки тук си има дребна страст,
различна във зависимост от нрава,
но мен една огромна в свойта власт
държи ме и над всичко побеждава.
Ти, скъпи мой, си тази страст за мен,
пред теб са нищо род, пари, соколи;
за мене, с любовта ти награден,
останалите боси са и голи.
Но зная, ах, напуснеш ли ме ти,
богатството ми в миг ще отлети!
130
Устата й не са корали нежни;
очите й не са съвсем звезди;
тя няма „къдри-злато“; „преспи снежни“
не бих нарекъл нейните гърди.
Не й е „бяла лилия“ ръката;
страни „същински рози“ няма тя;
дъхът й не напомня аромата,
излъхван от априлските цветя.
Не пърха като нимфа тя, признавам;
гласът й като арфа не звъни;
но все таки, Бог вижда, не я давам
за никоя от „дивните жени“,
залъгвани от другите поети
със хиляди сравнения превзети.
@bgmateriali.com
