УИЛЯМ ШЕКСПИР – „ХАМЛЕТ“
(Анализ)

 

          За живота на Шекспир (1564 – 1616) – един от гениите на световната литература – знаем твърде малко. Според кръщелното му свидетелство е роден около 26 април 1564 г. в Стратфорд на Ейвън в Англия и е най-големият син на търговеца Джон Шекспир и Мари Арден. Трима от неговите седем братя и сестри умрели преждевременно, най-вероятно от чума. Според повечето изследователи той е посещавал училище, където е изучавал английска литература и латински език. На 18-годишна възраст сключва брак с Ан Хатауей и заедно имат три деца. Синът им Хамнет умира едва на 11-годишна възраст.
          През 1587 г. Шекспир се премества в Лондон. Изявява се като поет, става актьор, драматург и собственик на лондонския театър „Глобус“, построен през 1599 г. Това е т.нар. елизабетинска епоха, времето на управлението на кралица Елизабет Първа (1533 – 1603). Тя изгражда силна монархия и управлението й често е описвано като „златен век“, защото по време на нейното 45-годишно царуване Англия отбелязва разцвет – икономически, политически и културен. Елизабет утвърждава Англиканската църква (независима от папата Църква, която стои много близо до протестантството, но запазва и някои католически религиозни практики); разгромява най-могъщия за времето си флот на католическа Испания – непобедимата Армада; разширява търговията и морските пътища след откриването на Новия свят. В елизабетинския двор, в резултат на пробиващото си път на север влияние на Италианския ренесанс, литературата, културата и изкуствата процъфтяват. Театърът в Англия от този период се утвърждава като една от най-важните форми на развлечение на всички обществени класи. Звезда на театралната елизабетинска сцена е Шекспир. Други големи имена в литературата и драмата в този период са Кристофър Марлоу (оказал влияние и върху Шекспир), Едмънд Спенсър, Бен Джонсън. Били построени постоянни сгради за театри, включително за известния театър „Глобус“ в Лондон.
          В последните години от царуването на Елизабет обаче настъпил икономически упадък, причинен от войни и непрестанни политически действия и подозрения за католически конспирации срещу кралицата; настъпила и криза на обществените нрави. Може да се предположи, че този климат на обществен упадък е повлиял на песимистичната до безизходност атмосфера в шедьовъра на Шекспир – трагедията „Хамлет“, поставена за първи път на сцена една година преди смъртта на кралицата.
          В края на живота си Шекспир се оттегля в родния си Стратфорд на Ейвън, където умира на 23 април 1616 г. Много изследователи посочват, че датата на смъртта му знаменателно съвпада с погребението на големия испански романист Мигел де Сервантес на същата дата и в същата година.
          Гениалното творчество на Шекспир включва лирически и драматургични творби. Той е автор на 37 трагедии, комедии, трагикомедии и исторически драми. В началото на 17. в. пише най-великите си трагедии „Отело“, „Крал Лир“, „Макбет“ и „Хамлет“, които са връх не само в собственото му творчество, но и в цялата световна литература. Те представят проникновено изследване на човешкия дух и морал, на величието и падението, задават въпроси за смисъла на живота и как той да бъде живян.
          По времето на Шекспир пиесите са били предназначени главно за поставяне на сцена, а не толкова за четене. Затова и повечето издания са били небрежни, някои текстове са били записвани неточно и по памет, невинаги от автора и в повечето случаи – незнайно от кого. Първото официално издание на Шекспировите пиеси е осъществено седем години след смъртта на автора им - това е т.нар. Първо фолио („фолио“ е книга, чиито коли са от сгънат на две печатарски лист, т.е. форматът на книгата е доста голям) от 1623 г. Първото фолио е дело на двама колеги и приятели на Шекспир – Джон Хемингс и Хенри Кондел. На тях историята дължи самите текстове на великия драматург – защото никакъв ръкопис, нито страница, нито един ред, написан от ръката на Шекспир, не е бил запазен и не е достигнал до нас.
          Векове след времето на Шекспир възниква и т.нар. „Шекспиров въпрос“ (както има „Омиров въпрос“ около авторството на „Илиада“ и „Одисея“). Шекспировият въпрос се поставя през 19. в., когато различни хора изказват хипотезата, че зад фигурата на Барда от Стратфорд на Ейвън се крие друг автор или други автори, които са искали реалната им самоличност да остане в тайна. Посочвани са имена на повече от петдесет автори. Като основание за тези подозрения се привеждат доводи за скромния произход на Шекспир, оскъдната информация за неговия живот и образование, както и липсата на запазени ръкописи. Като най-вероятни кандидати за създатели на великите пиеси се смятат философът Франсис Бейкън (привърженик на тази идея е и писателят Марк Твен), поетът и драматург Кристофър Марлоу, както и благородниците Уилям Стенли, Едуард де Виър и др. И до ден днешен излизат книги и изследвания, свързани с това подозрение, за което липсват каквито и да са фактически доказателства. Неслучайно известният американски режисьор и писател Уди Алън остроумно пита: „Ако Марлоу е написал пиесите на Шекспир, тогава кой е написал тези на Марлоу?“, изразявайки по този начин насмешливото си отношение към твърденията, че Шекспир не е Шекспир.

          А сега да пристъпим към гениалната Шекспирова трагедия „Хамлет“.

          Първо действие. Трагедията започва е нощна сцена. Замъкът Елсинор в Дания се охранява, защото се очаква набег на младия норвежки крал Фортинбрас с цел да възстанови отнета от Дания норвежка територия. Призракът на покойния крал Хамлет се появява пред стражите и пред Хорацио, най-добрия приятел на принц Хамлет. Офицерът Марцел съобщава на принца за появата на призрака и младият Хамлет отива на среща с покойния си баща. Принцът е разочарован от решението на майка си Гертруда да се омъжи за брата на краля Клавдий твърде скоро след смъртта на съпруга си. Но духът на стария крал съобщава на сина си още по-страшна истина – той е бил коварно убит с отрова от собствения си брат Клавдий, който след това се е възкачил на престола и се е оженил за Гертруда. Духът заклева сина си да отмъсти за него. Принцът е потресен от наученото – той споделя с Хорацио, че смята да се престори на луд, докато обмисли своите действия.

          Второ действие. Хамлет изпълнява намерението си да се държи с околните така, сякаш е загубил своя разум. Обезпокоени от неговото поведение, кралят и кралицата поканват състудентите му Розенкранц и Гилденстерн и им поставят задача да го шпионират. Дания в този момент е заплашена от нашествие на норвежците, които искат да си върнат земите, завоювани от стария крал Хамлет в двубой със стария норвежки крал Фортинбрас. В двубоя старият Фортинбрас е бил убит, а сега неговият син – младият Фортинбрас – иска да отмъсти на Дания. Също във второ действие Офелия, дъщерята на царедвореца Полоний, съобщава на баща си за странното поведение на Хамлет. Полоний смята, че лудостта на принца най-вероятно е причинена от това, че е влюбен в Офелия. Трупа пътуващи артисти пристига в Елсинор и Хамлет иска от тях да включат в пиесата си сцена, която изобразява убийството на баща му, така, както го е описал призракът. По този начин Хамлет иска да провери реакцията на Клавдий и да разбере дали призракът му е казал истината.

          Трето действие. Полоний и Клавдий шпионират срещата между Офелия и Хамлет. Дворът се събира да гледа представлението на пиесата „Убийството на Гонзаго“. Кралят Клавдий реагира като виновен – той не издържа изпитанието и избягва от залата, когато вижда сцената с убийството. Това убеждава Хамлет във вината на чичо му и той решава да го убие, за да отмъсти за баща си. В стаята на кралица Гертруда Полоний изпълнява позорния си дълг като кралски съветник и отново подслушва скрит, докато Хамлет обвинява яростно майка си за нейния брак с чичо му. Хамлет в един момент разбира, че някой се крие зад големия гоблен на стената, и предполагайки, че това е Клавдий, без да вижда, намушква с шпагата си криещия се. Оказва се обаче, че наместо Клавдий е пронизал по погрешка Полоний. Гертруда е ужасена както от укорните думи на сина си, така и от убийството на Полоний. Тук призракът на баща му се появява отново пред Хамлет, за да му напомни да не е жесток към майка си, а също и да го подкани да не се бави с отмъщението.

          Четвърто действие. Гертруда споделя е Клавдий, че синът й е напълно полудял и е убил Полоний. Клавдий, който все повече се страхува от Хамлет, го изпраща с кораб за Англия заедно с Розенкранц и Гилденстерн. По тях праща указания за краля на Англия Хамлет да бъде убит. Пирати обаче нападат кораба им; Хамлет се разбира с тях и те го връщат обратно в Дания – един съвсем неочакван обрат за Клавдий, който се е надявал да се отърве от Хамлет завинаги. Междувременно Офелия полудява от мъка по убития си баща Полоний и заради разбитото си от Хамлет сърце. Брат й Лаерт се връща обратно в Дания от своето учение в Париж, за да търси отмъщение за убийството на баща си Полоний от Хамлет. Клавдий, след като разбира за неочакваното завръщане на Хамлет, заговорничи за убийството му с Лаерт. Планът е да организират показен „приятелски“ дуел между Хамлет и Лаерт и по време на този дуел Хамлет да бъде убит с потопена в отрова шпага, като за по-сигурно Клавдий решава да се сложи и отрова в чашата му с вино. Докато Клавдий заговорничи с Лаерт, пристига Гертруда и известява за смъртта на удавилата се Офелия.

          Пето действие. В първа сцена Хорацио и Хамлет минават през гробището, където гробарите копаят нов гроб. От земята те изваждат черепа на някогашния кралски шут Йорик, когото Хамлет е познавал, и това кара принца да разсъждава върху преходността на живота. Хамлет и Хорацио скоро разбират, че новият гроб е за Офелия – отчаяният Хамлет и отчаяният Лаерт влизат в ожесточен спор за това кой от двамата повече я е обичал.
          Във втора сцена Хамлет споделя с Хорацио, че е изпратил Розенкранц и Гилденстерн да бъдат екзекутирани вместо него, като заменил своето име е техните имена и подменил писмото на Клавдий до краля на Англия. Хамлет приема поканата предизвикателство за „приятелски“ дуел с Лаерт. Когато дуелът започва пред публика, кралица Гертруда изпива чашата вино, в която Клавдий е сипал отровата, предназначена за сина й, и умира. Лаерт ранява Хамлет с шпагата, предварително потопена в отрова. Същата шпага се озовава в ръцете на Хамлет и той също ранява Лаерт. Преди да умре, Лаерт му разкрива истината за отровата и вината на Клавдий и иска прошка от Хамлет. Преди смъртта си Хамлет убива злодея Клавдий и моли приятеля си Хорацио да продължи да живее, за да разкаже на всички истината. На финала пристига младият норвежки крал Фортинбрас, на когото се полага да поеме властта в Дания, и заповядва погребение с почести за Хамлет.

          За трагедията „Хамлет“. Шекспир не е първият, който спира вниманието си върху сюжета за съдбата на датския принц. Първият е Саксо Граматик, който в края на 12. в. в своята хроника „История на Дания“ запознава читателите си с историята на принц Амлет, чийто чичо убива баща му и се оженва за майка му. Амлет се преструва на луд, за да убие по-късно чичо си по един много символичен начин – със сабята на своя баща. Съществува и друга версия – тази от 1570 г. на Франсоа дьо Белфоре, който на свой ред взема сюжета от италианския ренесансов новелист Матео Бандело. А Томас Кид, един от изявените драматурзи на елизабетинската епоха в Англия, също разработва тази история в пиеса, чийто ръкопис е загубен и текстът не е достигнал до нас.
          Използването на вече създадени и публикувани сюжети е било обичайно за онова време. Както се изразява един от изследователите на Шекспировото творчество, „за елизабетинските драматурзи сюжетите и героите са били общо притежание... Геният на Шекспир се изразява в това, че взема една интригуваща идея и я прави още по-добра“.
          Пълното заглавие на Шекспировия „Хамлет“ е „Трагедията на Хамлет, принц датски“. Смята се, че е писана някъде между 1598 и 1601 г. Знае се, че е представена на сцена в Лондон около 26 юли 1602 г. със заглавие „Отмъщението на Хамлет, принц датски“. Ако наум съчетаем думите от двете заглавия, ще получим формулата на една от най-интригуващите публиката литературни форми на онази епоха: „Хамлет“ е трагедия на отмъщението.
          Всъщност във финала на пиесата Хорацио изрежда пред Фортинбрас съставките не само на конкретната Хамлетова мрачна история, но и на трагедията на отмъщението по принцип и затова ще повторим цитата още веднъж: „Туй ще бъде повест / за плътски действия, злодейски страсти, / за противоестествени дела, / за злополуки и съдбовни грешки / и най-накрая за коварни козни, / обърнали се срещу тез, които / са ги замисляли“. Сюжетът на трагедията на отмъщението говори за жестоката страна на човешката природа. Тя се проявава особено силно при хора, които са готови на всичко, за да имат власт – Клавдий например не се спира дори пред братоубийството като начин да се възкачи на трона на Дания. Отмъщението като реакция на престъплението, извършено заради власт, е водещ мотив в трагедията на отмъщението. Затова и нейна характерна черта е кървавото насилие, водещо до следващо насилие.
          Отмъщението е тема и двигател на действието в пиесата. Тя ни представя три линии, в които отмъщението играе водеща роля – линията на Фортинбрас, тази на Хамлет и тази на Лаерт. Всеки от тях иска да отмъсти за убития си баща. Хамлет отмъщава на Клавдий за убийството на баща си. Фортинбрас търси отмъщение, защото старият крал Хамлет е убил в двубой баща му – стария крал Фортинбрас. Така младият Хамлет и младият Фортинбрас се оказват тясно свързани. Старият крал на Дания е убил стария крал на Норвегия, старият Хамлет е убит от брат си, а накрая младият крал на Норвегия поема престола на Дания след смъртта на принц Хамлет. В това има някакво равновесие и справедливост, сякаш независими от хората и техните съдби – и тъкмо заради това достойнството и уважението, което Фортинбрас въздава на Хамлет във финала, стават възможни.
          Обаче отмъщението, веднъж задвижено, вече не може да бъде спряно. То взема случайни и невинни жертви. Хамлет няма никакво намерение да убива Полоний, бащата на Лаерт и Офелия. Но го убива случайно и по погрешка – мисли, че скритият зад гоблена в стаята на Гертруда е Клавдий. Тази случайна смърт на Полоний обаче отключва нова брънка от веригата на отмъщението – Лаерт иска да отмъсти за баща си, заради което участва в замисъла за убийството на Хамлет. Офелия полудява и умира, след като е загубила и любовта на Хамлет, и баща си. Гертруда умира също по погрешка и по случайност, след като изпива чашата с отрова, която Клавдий е приготвил не за нея, а за Хамлет. Лаерт и Хамлет едновременно се убиват един друг и заедно с това взаимно се опрощават за смъртта си. Така отмъщението отключва серия от смърти, която трагическата съдба на героите само умножава и ускорява. Затова и във финала остават само Фортинбрас, чиято роля е да заповяда изнасянето на труповете, и Хорацио, на когото Хамлет е възложил най-важната задача – да остане жив, за да разкаже историята. Единственото безсмъртие за всички мъртви в „Хамлет“ е в това – в разказа за тях, в огласяването на истината за делата и съдбата им.
          И все пак „Хамлет“ не е само обичайна за времето си кървава трагедия на отмъщението.

          Хамлет, ренесансовият човек. В трагедията на отмъщението героят следва съдбата си – да отмъсти за убития баща, за него е дълг на честта, който той изпълнява, без да задава въпроси към себе си и към света. Лаерт е ясен пример за такова праволинейно поведение.
          Хамлет обаче има друг тип поведение. Той приема дълга на отмъщението, но усеща традицията като тежест, изпитва съмнения и колебания. Начинът, по който Шекспир е изградил образа на датския принц, прави от пиесата нещо повече от трагедия на отмъщението – тя се превръща в трагедия на личността и трагедия на съмнението, на хуманистичното съмнение, което Хамлет изпитва до самия си край. Хамлет е просветеният ренесансов човек – той се е образовал във Витенберг, Германия, един от хуманистичните центрове на тогавашна Европа. Неговият разум го кара да се съмнява дори в посланието и изповедта на мъртвия си баща: „Не е чудно / духът да е от пъкъла изпратен! / Лукавият умее да приема / примамлив лик и може би използва / това, че съм нездрав и меланхолен...“. Затова и той сам подлага Клавдий на изпитание чрез сцената на убийството в представлението на актьорите. Хамлет иска доказателства за ужасната истина не от отвъдното, а от реалния живот и поведение на хората.
          Средищен и ключов за ренесансовите внушения и хуманистичното съмнение е знаменитият монолог на Хамлет от трето действие „Да бъдеш или не...“ – може би най-известният драматургичен монолог в цялата европейска литература от всички времена:

                                    Да бъдеш или не? Туй е въпросът.
                                    Дали е по-достойно да понасяш 
                                    стрелите на свирепата съдба,
                                    или, обнажил меч, да се опълчиш 
                                    срещу море от мъки и в таз битка 
                                    да ги зачеркнеш всички?...

          Тук Хамлет не пита „Да отмъстя или да не отмъстя за убития си баща?“, поради което и главният герой, и цялата трагедия надрастват и надхвърлят конкретните кървави сюжети на трагедията на отмъщението. Той пита „Да бъдеш или не?“ – въпрос, чиято обобщаваща глаголна форма го отпраща към всеки човек във всяко историческо време, към всяка житейска ситуация на избор – дали да търпиш злото и страданията, или да се бориш срещу тях дори с цената на живота си.
          Така Хамлет въплъщава едновременно универсалните черти на човека (валидни за всички времена и хора) и индивидуалните черти на човека (защото всеки в своето време и в своя живот дава различен отговор на въпроса „Да бъдеш или не?“). А европейската култура дължи идеите за универсалността на човека и за индивидуалността на човека именно на епохата на Ренесанса.
          Същите черти – на индивидуалното и на универсалното - откриваме и в образа на злото: „безчетните камшици на века ни: /неправдите на наглия потисник, / високомерието на рода, / сълзите на отритнатата обич, / бавежа на закона, произвола / на тлъстия чиновник, злия присмех, / със който недостойният заплаща / на тихата заслуга... “. Изреждането на Хамлет може да се отнася за неговото собствено време и съдба: неправдите на наглия потисник Клавдий; високомерието на рода – вторият брак на кралица Гертруда и дългът на подчинението, който Лаерт и Офелия изпълняват към посредствения си и шпиониращ баща Полоний; сълзите на отритнатата обич на Офелия (или на самия Хамлет, когато разбира, че тя следва наставленията на баща си) и т.н. Едновременно с това „безчетните камшици на века ни“, изброени от Хамлет, са универсални и се отнасят до всеки век. Кой човек от което и да време, включително нашето, не е изпитвал в своя личен или в обществения живот „неправдите на наглия потисник, / високомерието на рода, / сълзите на отритнатата обич, / бавежа на закона, произвола/на тлъстия чиновник...“.
          Заедно със своя ренесансов характер трагедията „Хамлет“ обаче бележи и кризата на хуманизма, превръщането на хуманизма не в апотеоз на свободата и силата на човека, а в трагичен и невъзможен за осъществяване принцип в едно напълно чуждо за него общество. В първо действие Марцел произнася прочутата реплика „Да, има нещо гнило в Дания“. Във второ действие Хамлет казва на Розенкранц и Гилденстерн: „Дания е затвор“. Отчаянието му е толкова дълбоко, че той дори отказва да споделя две от основните идеи на Ренесанса – за величието и великолепието на природата и за величието и великолепието на човека. В сцена втора от второ действие Хамлет произнася: „тази прекрасна сграда – земята – ми се вижда гола канара; този опнат над нас прозирен шатър на въздуха – можете ли да си представите? – този дивен свод над главите ни, този величествен покрив, обсипан със златни огньове; всичко това е за мен само едно гадно скупчване на зловонни пари. Човекът! Какво великолепно творение е той! Колко благороден е с разума си; колко безкрайно богат откъм способности, изрази, движения; колко изумително съвършен в действията си; колко приличен на ангел в своята прозорливост; колко подобен на бог! Върховна красота на света! Венец на всички живи твари! И какво е за мен тази квинтесенция на праха? Той не ме радва...“. Затова и според българския изследовател на Шекспир проф. Марко Минков Хамлет „е върховен изразител на разочарованието на времето и неговата трагедия е истински реквием за ведрия дух на Ренесанса, който няма вече да се върне“.
          В отчаянието си Хамлет няма какво друго да направи, освен да участва в обстоятелствата такива, каквито ги налага една зла или неразбираща среда. Да убива и да бъде убит. И да остави въпроса „Да бъдеш или не?“ отворен и към следващите хора. Неслучайно големият френски писател от 19. в. Виктор Юго твърди, че Хамлет „завършва страшната драма на своя живот с гигантска въпросителна“.
          Теми, мотиви, герои. Водещата тема за отмъщението в „Хамлет“ винаги е съпътствана от темата за смъртта. Освен че в творбата умират всички освен Хорацио и Фортинбрас, смъртта непрестанно занимава и мислите на Хамлет. В монолога „Да бъдеш или не…“ тя е представена като сън („Смърт... Заспиваш... / Заспиваш... И сънуваш може би?“) и като неизвестна, неоткрита от човеците страна („неоткритата страна, / отдето никой пътник се не връща“). Тъкмо тази неизвестност според Хамлет възпира хората да отидат докрай в своите действия, прави ги нерешителни, колебливи и „мъдруващи“. Също така за Хамлет смъртта изравнява всички хора, които са били различни помежду си приживе - на „гробищната сцена“ в пето действие Хорацио е сигурен, че между черепа на Александър Велики и черепа на шута Йорик не може да има разлика.
          Още в първо действие се появява и мотивът за самоубийството, когато Хамлет, още преди да знае истината за убийството на баща си, изразява своето отвращение от майка си и нейното бързо встъпване в следващ брак е чичо му. Отвращението му стига дотам, че той сам пожелава смъртта – „Да би могла таз омърсена плът / като зацапан сняг да се стопи / и върне във пречистена роса / или Всевишният да бе допускал / самоубийството!“. Хамлет говори за желанието си за смърт и е Полоний във второ действие („От нищо друго не бих се лишил тъй охотно. Освен от живота си, освен от живота си“), поради което глуповатият съветник на краля окончателно се убеждава, че принцът наистина е луд. За самоубийство копнее и Хорацио в края на пиесата (като "гражданин на Рим“), но Хамлет го моли да остане жив, за да каже истината на живите. Мотивът за самоубийството се проявява и в историята на Офелия - така мислят гробарите и свещеникът, който затова отказва да извърши целия християнски ритуал на погребението й. Но Шекспир така и не казва ясно дали смъртта на изгубилата разума си девойка е самоубийство, или не.
          В „Хамлет“ настойчиво присъства и темата за лудостта. Хамлет се преструва, че е луд, докато се увери в истината за смъртта на баща си, но Офелия наистина полудява, смазана от изгубената си любов към Хамлет и от смъртта на баща си. Интересното е, че и у двамата околните разпознават друг вид смисъл, важно съобщение отвъд разума. За Хамлет, чиято игра на лудост се състои всъщност от игри на езика, парадоксални обрати на речта, Полоний казва във второ действие: „Че е лудост – лудост е, но има система в нея!... Колко на място са понякога отговорите му! При лудостта често се срещат такива находки, как- вито рядко биват раждани от здравия ум“. А в пето действие, покъртен от несвързаното говорене и пеене на Офелия, Лаерт казва: „Не, има разум в лудостта й!... за нещо намеква!“.
          Разбира се, темата за властта също заема важно място в „Хамлет“. Стремежът към власт на Клавдий го кара да прекрачи всички човешки норми – той не само убива брат си, за да заеме престола, не само подготвя убийството на племенника си, за да укрепи властта си, но и корумпира всички хора около себе си. Съветникът Полоний и някога близките на Хамлет Розенкранц и Гилденстерн са превърнати в шпиони и доносници, които трябва да докладват на владетеля за думите и действията на принца. Така насилническата власт върви ръка за ръка е подлостта, лицемерието, коварните интриги. Затова и Хамлет се чувства напълно сам, задушен в тази атмосфера, която го кара да се разочарова от човешката природа изобщо, да изгуби всякаква вяра в хората. Негов единствен приятел и довереник докрай е само доблестният Хорацио.
          В „Хамлет“ темата за любовта е представена сякаш в негатив. Бракът на Гертруда с Клавдий е престъпен, кръвосмесителен, прекрачващ човешките норми, той буди у Хамлет единствено чувство на безгранично отвращение, презрение и ярост. Друга е любовта между Хамлет и Офелия - тя е трагична, прекършена, изпълнена е неразбиране и води до страдание, лудост и смърт.
          Образите на жените в „Хамлет“ изглеждат странни поради своята неяснота и неопределеност. Заради втория си брак Гертруда е обект на презрение и възмущение от страна на сина си Хамлет в цялата трагедия – от „О, слабост, твойто име е жена!“ (в първо действие) до "И ти прости, окаяна кралицо!“ (в предсмъртните му думи от пето действие). Но няма знаци дали Гертруда изобщо знае за престъплението на Клавдий – убийството на брат му заради властта – и дали подозира за готвената от Клавдий смърт на Хамлет. Тя е загрижена единствено за лудостта на сина си, очевидно не разбира много от случващото се, проявява нежна грижа и съчувствие към Офелия. Самата Офелия пък е разкъсана между дълга към баща си и любовта си към Хамлет и е изцяло жертва на обстоятелствата и действията на други хора. Неясен остава и краят й – дали случайно прекършеният върбов клон, или самоубийството довеждат до смъртта на Офелия в „плачещите струи“ на потока и сред цветята, където, според разказа на Гертруда, „като русалка... и бавно тя се носела надолу, / напявайки си тихо стари песни...“ – един от най-красивите образи на смъртта в световната литература.

          Стил и художествено майсторство. Науката за литературата, която поне от три века насам се занимава е художественото наследство на Шекспир, ни предоставя необозримо множество от задълбочени, разностранни и противоречиви тълкувания на неговото творчество. Понякога тя дори може да говори е числа – и след години труд да каже накратко, че Шекспир ни е оставил общо 884 647 написани думи, разделени на 31 959 реплики (и колко от тях са в стихове, и колко – в прозаични редове), написани на 118 406 реда. Може да отбележи, че само в „Хамлет“ главният герой произнася 1495 реда текст и че ако думите на всички герои от трагедията трябва да се изговорят на сцената, то представлението не би могло да трае по-малко от пет часа.
          Разбира се, тези числа нищо не ни говорят сами по себе си. И не дават отговор на въпроса къде са магията и силата на онова, което изследователите наричат „смайващият език на Шекспир“.
          Пълен отговор на този въпрос и досега няма – може да се говори много за невероятното изразно богатство на Шекспир, за неговото владеене на целия възможен потенциал на езика, за привличането на черти от всички стилове, за възхитителните му епитети, сравнения и другите изразни средства, за майсторските му символи, за вълнуващите обрати на речта, за резките преходи от стих към прозаичен ред в пиесите му и за какво ли още не. Но тук ще дадем само два примера за езиковото и стилово майсторство на Шекспир в „Хамлет“.
          Смъртта, представена като сън и неоткрита страна в монолога „Да бъдеш или не...“, е израз на изтънчено мислене и висок художествен стил – тук виждаме работата на преносните значения на езика. Същевременно, изправен пред гробищната пръст и е черепа на шута Йорик в ръка в пето действие, Хамлет използва и съвсем натуралистични, ежедневни и дори груби изрази: „А сега какво отвращение извиква в мен! Чак ми се повдига!... Къде са твоите мълнии от остроумие, които караха цялата трапеза да избухва в смях? Не ти ли е останала нито една от тях, колкото да се ухилиш на това как си се ухилил? Добре си увесил челюст, приятелю!“. Безспорно е, че геният на Шекспир владее всички възможности, целия речников запас и стиловете на езика – от сложните художествени изразни средства до ежедневната разговорна грубовата реч.
          Вторият пример е от изповедта на призрака на убития крал пред принц Хамлет в първо действие, когато описва смъртта си: „Както спях / подир обяд – по стария си навик – / във своята градина, твоят чичо / прокрадна се в спокойния ми час / със стъкълце, напълнено със сок / от биле, причиняващо проказа, и вля във дверите на моя слух / тоз адски извлек...“. Тук призракът разказва – промъкналият се Клавдий е излял отрова в ухото на спящия си брат и значенията на думите са преобладаващо преки. Няколко реда преди това ясно описание на убийството обаче призракът е изрекъл: „Слушай, Хамлет: казват, / че спейки във градината си, бил съм /ухапан от змия. Това лъжа е, / която хитро сипват във ухото / на цяла Дания“. Тук същите думи обаче имат изцяло преносни значения – лъжата е сипана в ухото на Дания от убиеца (т.е. на цяла Дания е била съобщена лъжа за смъртта на краля). В откъса само няколко стиха делят едни и същи думи, употребени веднъж в преки и още веднъж – в преносни значения.
          Така двата вида значения виртуозно се преплитат, пренасят се едни към други и заговарят заедно - лъжата и отровата са вече неразривно свързани, както са свързани змията и истинският убиец: „Знай, сине мой, / че пепелянката, която клъвна / живота на баща ти, носи днес / короната му!“. Такива майсторски обрати между преките и преносните значения на думите и изразите са характерни за цялото Шекспирово творчество.
          И още нещо, може би най-важното. Шекспир е получил най-голямата награда, която се полага на един гениален писател. Векове след смъртта му науката и изкуството тълкуват неговите думи, проникват в загадките им, предлагат непрекъснато ново и различно разбиране за техния смисъл. Но не само науката и изкуството – ежедневният език на хората е изпълнен с Шекспирови фрази на всякакви езици. Те са превърнати в клишета, в подразбиращи се изрази. И днес можем да чуем в обикновени разговори ето такива словосъчетания, родени от „Хамлет“: „Абе, май има нещо гнило в България“ (в Англия, Дания, Франция, Русия, Бразилия, Австралия или която и да било друга страна). Изречението „Я иди в манастир, че сега имам много важна работа, пък после ще се разберем“ може да прозвучи в шеговит разговор между двама. Някоя огорчена жена може да се оплаче на приятелката си: „Пък той се кара непрекъснато с брат ми, всеки ден скандали, а после се прави, че ме обича повече от четирийсет хиляди братя“. След много проблеми, взаимни вреди и неразбирателства един човек може да се обърне към друг: „Виж сега, дай да приключим с това, останалото е мълчание“... А изразът „Да бъдеш или не“ може да прозвучи в езика на всяко колебание, във всяка необходимост да направим избор, във всеки миг от живота на хората по земята.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave