Славянската писменост, създадена от Кирил и Методий, е културно - исторически факт, променил духовните съдбини и на българския народ. В края на IX век (885/886 г.) Кирило-Методиевите ученици идват в България, за да продължат делото на славянските първоучители. Изгонени от немското духовенство във Великоморавия, те намират истинска подкрепа и закрила от българския владетел – княз Борис I. Християнизацията на славяни и прабългари е вече исторически факт, но процесите на вътрешна духовна адаптация към нравствените послания на новата религия все още не са приключили. Човешките души са обърнати към бога, но словото Божие не звучи на роден език. В лицето на трима от учениците на Кирил и Методий - Климент, Наум и Ангеларий, успели да преминат Дунава и да стъпят на българска земя, княз Борис открива търсените от него книжовници. Такива мъдри мъже са нужни на България. Те носят светлина за народа, произнасят словото Божие на разбираем език, учат на четмо и писмо стари и млади. Българският владетел приема Кирило - Методиевите ученици като Божи пратеници. Формиращата се българска народност има нужда от духовно развитие и просвета. Това е търсеният от княз Борис път за историческо развитие на младата българска държава. Създадени са две просветни културни средища - в Охрид и Преслав. Така се поставя началото за разпространение на славянската писменост в средновековна България. Ангеларий, наскоро след пристигането си, умира. На книжовното поприще остават да работят Климент и Наум. За голямата почит, която изпитва българският народ към делото на двамата Кирило-Методиеви ученици, говорят техните пространни жития, написани от последователи на Климент Охридски и Наум Преславски.
Старобългарското житие на Наум от Х век разказва за страданията на гонените и преследвани ученици на Кирил и Методий: „... Нека и това да бъде известно на всички, които прочетат, че еретиците мъчеха едни много, а други - презвитери и дякони - продадоха на евреите за пари. А като ги взеха евреите, заведоха ги във Венеция. А богато ги продаваха, тогава по Божия наредба пристигна във Венеция царски човек от Цариград по царска работа. И като узна за тях, царският човек ги откупи. И като ги взе, заведе ги в Цариград и разказа за тях на император Василий. И как им възвърнаха техните чинове и санове - и никой не умря в робство.”
Цитираният откъс разкрива основната цел, преследвана от житиеписеца - реабилитацията на славянските просветители - ученици на Кирил и Методий. Изрично е подчертано, че „никой не умря в робство". Те са духовно извисени и не заслужават робска участ. Бог е справедлив е не позволява да бъдат унизени неговите духовни чеда. Божият промисъл е предопределил нова посока на съдбата им. Мнозина от тях идват „в българската земя" - пише житиеписецът - „и с велика чест намериха покой..." България е благословената от Бога земя за по-нататъшно разпространение на славянската писменост и книжнина.
Трагичната участ на Кирило-Методиеви ученици е обект на художествено изображение и в гръцкото пространно житие на Климент от XII век. Повествованието е наситено с емоционално-религиозна риторика: „... коя реч може да разкаже последвалите злини, които извършила покварата, като добила власт? Това било наистина като пожар в гора, който се раздухва от вятъра."
Сътвореното от двамата първоучители и техните ученици е уподобено на прекрасна гора. Дълбоки са корените на славянската просвета и култура. Тя вече има своя история. Всеки книжовен труд в символен план наподобява онзи Божи духовен дар, който просветлява човешките умове. Светлината на знанието е с библейски стойности. Тя е като Божи „дъжд", като чудно „семе", от което израства „дървото" на познанието за цялата славянска общност. Книжовните трудове се множат. И над тази „гора" от знания и мъдрост е надвиснал пожар. Немските духовници гонят и жестоко измъчват Кирило-Методиевите ученици. „Най-славни" и най-мъдри сред тях са Горазд, Климент, Лаврентий (Сава), Наум и Ангеларий, затова са и подложени на най-големи мъки и страдания. В съзнанието на житиеписеца те са светци: „Войниците, хора жестоки, понеже били немци, притежаващи и по природа жестокост, която увеличили и поради заповедта, взели светците, извели ги извън града и след като ги съблекли, почнали да ги влачат голи... Освен това те допирали мечовете си до шиите им, готови да ги забият, и копията си до гърдите им, готови да ги окървавят, за да не умрат само един път, но толкова да изпитат смъртен ужас, колкото пъти очаквали удар."
Контрастът между святата духовност на книжовниците и грозното унижение на човешкото им достойнство подчертава не само жестокия жребий на житейската им съдба, но и допълва с нови художествени факти мъченическия образ на Кирило-Методиевите ученици. Те са подложени на страдание в името на просветната славянска кауза. Подобно на Спасителя вървят към своята смърт, но не се отказват от високата нравствена мисия да продължат делото на светите братя от Солун. Готови са да понесат всички мъки и унижения, но да защитят с достойнство името си на славянски просветители - ученици на Кирил и Методий. Дълбоко в душите си носят светлина, а от нея се ражда надеждата. За тези изтерзани мъченици на духовната светлина тя се нарича България – обетованата земя, в която ще намерят покой изстрадалите им души: „Закопнели за България, за България си мислели и се надявали, че България е готова да им даде спокойствие. Но и нея нямало да достигнат, ако не скривали пътя си. Затова се стараели да останат незабелязани от всяко око, като понасяли лишения от храна и облекло и търпели всякакви бедствия..."
Пътят към България е божествено предопределен за трима от Кирило-Методиевите ученици. „Небесна сила"направлява делата им и ги води към Дунав. Климент, Наум и Ангеларий се озовават на брега на голямата река. Житиеписецът с внимание следи всяко действие на тримата, изпаднали в беда, мъченици на духа: „Когато стигнали до бреговете на Дунава и видели голямата и поради това непроходима река, свързали три дървета с липово лико и преминали реката, пазени от небесна сила."
Климент, Наум и Ангеларий, приети с големи почести от княз Борис, намират благословената от Бога земя за разпространение на славянската писменост и книжнина. Чувстват се предопределени да продължат делото на своите учители. Ангеларий умира, но Климент и Наум оставят дълбока диря в националната ни култура. Те са първите духовни светилници на българската просвета. Народът изпитва искрена почит към светлата им памет. За това говорят и словата на охридския архиепископ Димитър Хоматиан - автор на гръцкото кратко житие на Климент от XIII век: „Този велик наш отец и светилник на България бил по род от европейските мизи, които народът обикновено знае и като българи... Често пребивавал в илирийския град Лихнида, който е център на околните градове и който сега на езика на мизите се нарича Охрид... Той ни е оставил... свещени книги в Охрид и собствени трудове на неговата възвишена мисъл и ръка, които се почитат и уважават от целия народ като написаните от Бога Мойсееви скрижали."
Поставеният знак за равенство между делото на Климент Охридски и скрижалите на Мойсей е доказателство за дълбока почит към големия български книжовник и просветител свети Климент – архиерарх и епископ на България в Охрид. Той е един от Светите Седмочисленици - седмината свети мъже: Кирил, Методий, Горазд, Климент, Наум, Сава и Ангеларий, които народът почита като славянски и български просветители.
@bgmateriali.com
