ХРАБРОСТТА И ПОДВИГЪТ В „ОПЪЛЧЕНЦИТЕ НА ШИПКА" ОТ ИВАН ВАЗОВ
Наред с увода и следващите смислово обособени моменти в одата (същинската част и епилогът) са подчинени на основния авторов замисъл – защита на България и възхвала на нейните герои. Навсякъде присъства и образът на Балкана, който е арена на славни битки, пази спомена на легендарните събития и го пренася през вековете, за да го направи достояние и на бъдещите поколения.
Преходът между емоционалното встъпление и същинската част на поетическия текст е осъществен посредством едно възклицание, в което напорът на чувствата достига своята кулминация: „О, Шипка!“. В това обръщение към върха, превърнал се в емблема на героичния подвиг на опълченците, емоционалните преживявания са пределно силни. Възклицанието съдържа едновременно и вопъл, и възторг: колко много кръв и страдания; колко много слава и гордост! Следва поредица от запомнящи се зрителни и слухови картини на боя, с които лирическият говорител доказва художествено заложената още в уводната част идея за величието на подвига и саможертвата.
Три дни вече „младите дружини“ бранят прохода, „дванайсети път“ турските орди настъпват към върха, с трупове и кръв е покрита „урвата дива“. Вниманието се насочва към
свещените числа и значенията им на съдбовност. Картината на боя е нарисувана с всички средства на лирическото изображение – в движение, в цвят и звук. И отново описанието на събитията остава на заден план, за да се откроят силните чувства на лирическия говорител, нескритите му пристрастия:
Бури подир бури! Рояк след рояк!
В тези изрази се четат значения, насочващи вниманието към дивата настъпателност и стихийност на турските пълчища. Тонът е задъхан, ритъмът на одата става все постремителен. В решителната битка смъртните врагове са противопоставени по много начини. Възвеличаването на едните и принизяването на другите се осъществява още с назоваването им. Само по себе си то е начин за нравствената им характеристика. Опълченците са представени като „българи“, „орляк“ и най-често „дружини“, за да се откроят родолюбивата им всеотдайност, волността и единството им. Именно своята сплотеност героите превръщат в мощно оръжие срещу въоръжената до зъби, но неорганизирана тълпа на безчинстващите насилници.
Друг начин за противопоставяне на опълченците и техните противници е художествената значимост на пространството, с което са свързани. Едните са долу в ниското, перспективата на тяхното изображение ги умалява; другите са горе, в поднебесните висоти, величествени и храбри. Те са извисени не само физически, но и нравствено – като защитници на една справедлива кауза, воюващи за свободата си срещу тъмните „талази“ на жестокостта и тиранията. „Върхът“ представя юначните българи, откроява значимостта на идеята, в името на която така геройски жертват живота си („Върхът отговори с други вик! Ура!“). А неговото подножие е естественото място за турските орди, чиято кауза е обречена. Чрез това противопоставяне се утвърждава тезата за тържеството на порива към свободата над жестокото насилие.
Всички следващи стихове на одата художествено аргументират това авторово послание. Българите, воюващи за националното освобождение, са храбри, героични и жертвоготовни, максимално одухотворени и величествени. Отпорът, който дават на врага, е твърд и решителен. Поетът ги сравнява с лъвове, активизирайки преносните значения на мъжественост и юначество. А турците за него са „орди“, „талази“ – многобройни, но хаотични, лишени от сплотяващата сила на справедливата кауза, подвластни на слабостта и страха („бягат като овци“).
Боят е драматичен, отпорът на опълченците е отчаян, но отникъде няма помощ и надежда. Настъпил е последният решителен сблъсък. И тъкмо в този момент думите на Столетов и неговата вяра в духа и волята на героичните българи им вдъхват нови сили за борба и победа. Командващият генерал знае, че отговорността към отечеството, мисълта за неговото бъдеще са нравственият подтик за юначните българи. Словото му намира благодатна почва в душите им, подкрепя готовността им за саможертва. Силата на духа надмогва липсата на оръжие, а смъртта за отечеството е сладка радост. Вълните от напиращи към върха противници се разбиват в твърдостта на храбрите защитници. Усещането, че майката родина следи с надежда всяко действие на своите синове, не им позволява малодушие.
Свършили патроните, юначните българи не се предават. Отчаяно, с последни сили те продължават битката. Волята за победа им дава неподозирана духовна енергия. Последното им и най-силно оръжие е саможертвата („Има хекатомба!“). Волята на опълченците е неизчерпаема, желанието им да удържат прохода – огромно. И те не се поколебават да използват и мъртвите тела като оръжие в неравната битка.
Сражението достига своя предел, отчаяната борба е в кулминацията си, напрежението е изключително: „Йоще миг – ще падне заветният хълм“.
В часа на последното изтощение внезапно се появяват отрядите на генерал Радецки, за да сложат край на турското настъпление. Сюлейман паша е сразен, победата е извоювана от опълченците и от руските воини, българската национална чест е спасена. Самата победа поетът не изобразява. В художественото разгръщане на събитията от 11 август 1877 г. той спира дотук, за да даде възможност на читателя да възприеме и осмисли този величав подвиг на юначните българи и да оцени значението на тяхната героична борба за националната ни история, за бъдещето на България. Народът ни е доказал непреклонния си дух и е извоювал с кръв правото си да бъде свободен. А това е най-силният аргумент срещу клеветата.
В лирическия епилог на одата поетът отново въвежда образа на Балкана, който пази спомена за героичните събития и го пренася през вековете, за да го направи достояние и на бъдещите поколения. Паметта за храбростта, за саможертвата, за подвига е най-сигурният залог за духовното безсмъртие на опълченците.
Българското опълчение представлява военни части, съставени от българи доброволци, които са взели участие в Руско-турската война от 1877 - 1878 г. Заедно с руските воини от Бранския и от Орловския полк, българските опълченци, предвождани от генерал Столетов, отбраняват прохода Шипка от настъплението на най-елитната турска армия – корпуса на Сюлейман паша. Този корпус има за цел да си пробие път през планината на север и да се слее с армията, предвождана от Осман паша. Според историците, ако тези две армии са успели да се обединят и да се изправят срещу руската войска, войната е щяла да получи друг обрат и да се осуети освобождението на България. В този смисъл удържането на прохода от руските воини и българските опълченци е от изключително значение за победния изход на войната.
@bgmateriali.com
