ХРИСТО БОТЕВ - „НА ПРОЩАВАНЕ“
ЗАВЕТЪТ НА БУНТОВНИКА КЪМ ИДНИТЕ ПОКОЛЕНИЯ („СИЛНО ДА ЛЮБЯТ И МРАЗЯТ... “)

 

          Поемата „На прощаване“ е лирическа изповед на бунтовника пред неговата майка, в която той споделя най-съкровените си мисли и чувства, преди да поеме по пътя на борбата. Така той разкрива сърцето си пред тази, която го е родила, стремейки се да измоли от нея прошка и благословия. Затова изтъква преди всичко причините за своя избор и действената сила на подвига, който мечтае да извърши в името на свободата на България.
          В поемата „На прощаване“ лирическият герой – бунтовникът, завещава на тези, които ще дойдат след него, своето родолюбие, готовност за саможертва и непреодолимото си желание те да продължат борбата за свобода до победния й край. Той мислено им предава идеалите си, примера на своя живот и смелостта да изберат един ден смъртта в боя пред жалкото съществуване в робство. Новото поколение участници в битката за свобода трябва да е също като него жертвоготовно, мъжествено и решено да воюва срещу вековния враг с революционен устрем и вяра в правилността на избраната цел.
          Героят искрено обича родния си дом. Скъпи са за него майка, баща, братя, „либе хубаво“. Привързаността му към всичко „мило“ и „драго“ е много точно изразена с помощта на синекдохата „бащино огнище“. То е символ не само на родината, но и на всичко родно, затова роденият със „сърце мъжко, юнашко“ син на България е готов да отдаде без остатък своите сила и младост за нейната свобода. Бунтовникът ненавижда поробителите и тиранията, затова гордо заявява, че не може „пред турци глава да скланя“. Омразата му към потисниците, нежеланието му „сюрмашко тегло да гледа“ и обичта му към народ и родина раждат съдбоносното решение:„

          ...Аз вече пушка нарамих
          и на глас тичам народен...

          В композицията на поемата картината на трагичната смърт при едно възможно поражение е поставена на първо място. Това подреждане е в симетрия с антитезата: „Пътят е страшен, но славен.“ Бунтовникът предчувства трагичната си гибел, защото борбата срещу многобройния и добре въоръжен враг застрашава да бъде дълга и кръвопролитна. Много по-възможно е той да намери смъртта си в бой с врага, отколкото да се върне жив и здрав в родното си село. По-късно героят наистина предвижда и такава възможност на героично завръщане, но недвусмислено внушава, че това ще бъде само спирка по пътя към следващите битки. Затова моли майка си, ако загине в началото на борбата, тя да намери сили у себе си и да разкаже на неговите „братя невръстни“ историята на героичната му смърт. Той не би искал извършеният от него и от другарите му подвиг да остане неразбран и забравен:

          ...да помнят и те да знаят,
          че и те брат са имали,
          но брат им падна, загина,
          затуй, че клетник не трая
          пред турци глава да скланя...

          Бунтовникът мечтае да предаде на тях и на следващите поколения борци, своя неукротим дух и порив към свобода. С необичайната си молба той отрежда най-тежкия жребий за една майка – не само да преживее загубата на първородния си син, но и да надмогне до такава степен скръбта си, че да намери мъжество и да разкаже за неговия подвиг на другите си чеда, подтиквайки ги да последват примера му. Бунтовникът иска да я види като „майка юнашка“ и вярва, че тя може да бъде такава, щом е успяла да отгледа в условията на робството своите деца, вдъхвайки им смелост, свободолюбие и любов към родината.
          Лирическият герой си представя, че майка му ще оправдае това негово очакване и наистина ще се държи гордо и достойно, както подобава на „майка юнашка“. Това ще й помогне, ако не да преодолее мъката си от неговата смърт, то поне да надживее еснафското разбиране, което при вестта за гибелта му най-вероятно ще предизвика думите: „нехранимайка излезе“. Синът описва трагичния си край едновременно реалистично и романтично, надявайки се, че майка му също няма да спести картината на неговата смърт пред братята му. В мислите си той вижда своето измъчено и разкъсано тяло да намери най-после покой в българската земя и да стигне високо – „по скали и по орляци“. Тъжно звучи и стихът, в който се говори за пролятата кръв на героя „в земята, майко, черната“. Картината на гибелта му излъчва неподправен трагизъм, но това не разколебава неговата решителност. Смъртта на бунтовника обаче внушава не само мъка, но и преклонение пред великото дело, за което загива. Именно затова споменът за него трябва да бъде съхранен в паметта на младите българи, на които неизбежно ще им се наложи при наличието на робството да последват примера му. Те ще знаят и ще са вече подготвени, че борбата изисква жертви и че смъртта в името на такава велика кауза като свободата на Отечеството трябва да се приема спокойно и мъдро.
          Контрастът черно-бяло, който се откроява в картината на описанието на смъртта, буди мъчителни чувства. Лирическият герой обаче вярва, че подвигът му ще засили волята за борба у неговите родолюбиви и смели последователи. Те трябва да намерят „оръжието му“ – т. е. да поемат същия път на съпротива и да атакуват тиранията:

          ...и дето срещнат душманин,
          със куршум да го поздравят,
          а пък със сабя помилват...

          Не само споменът за кървавото поражение ще мотивира новото поколение български революционери и ще укрепи чувството им за национално достойнство и желанието за бунт. Майчината скръб и скръбта на любимата също могат да превърнат братята и съмишлениците на загиналия в непреклонни бунтовници:

          ...Но туй щат братя да видят
          и кога, майко, пораснат,
          като брата си ще станат – 
          силно да любят и мразят...

          Такъв е заветът на бунтовника към собствените му братя, към всички, които са тръгнали на бой за свободата на България, и към бъдещите поколения.
          Те трябва да останат верни на неговия непримирим с робството дух и да не забравят този, който е отдал живота и неизживяната си младост за свободата. Това схващане на лирическия герой за необходимостта от приемственост в борбата за свобода го прави неотстъпчив и категоричен, дори по отношение на собствената му майка. Той желае повече от всичко на света братята му да изпитват същите чувства на любов и на омраза, да ги води същото силно желание да отвоюват свободата на България и да станат част от делото на нейните най-достойни синове. Заедно да воюват за новото историческо време – времето на свободните българи и на ценностите на свободната личност. В това е смисълът на великия завет на поета-революционер към поколенията.
          Стихът „силно да любят и мразят“ вдъхновява много българи от онази епоха в решението им да въстанат срещу вековното чуждо владичество и да постигнат свободата на народа си и на родната земя. В решителния миг, когато са изправени пред избор дали да предпочетат живота в робство или смъртта за свобода, най-достойните от тях не се поколебават да тръгнат по пътя на Ботев и на неговия герой от „На прощаване“, намирайки смъртта си в решителния бой. Повелята силно „силно да любят и мразят“ определя житейския избор не само на хората от епохата на националните борби, но и решението на всеки – независимо от времето и пространството, който е поставен при крайните обстоятелства на чуждо робство.
          С поемата „На прощаване“ неспокойният и дързък дух на Ботев завещава на поколенията страстно да обичат родината и свободата и да ненавиждат този, който посяга на тях. С образа на своя поетичен двойник – бунтовника, и с неговия безсмъртен завет Ботев отправя едно от своите вечни послания как трябва да се обича България и как да се воюва за нейната независимост. 

@bgmateriali.com

Изтеглиsave