ХРИСТО БОТЕВ - „НА ПРОЩАВАНЕ“
„...КАТ МЕ СИ, МАЙКО, РОДИЛА СЪС СЪРЦЕ МЪЖКО, ЮНАШКО...“
(ОБРАЗЪТ НА БУНТОВНИКА В ПОЕМАТА)


          Съдбата на лирическия герой – бунтовника в поемата „На прощаване“, е неотделима от личността на самия Ботев, затова поемата звучи като дълбоко преживяна и изстрадана изповед. Със своята искреност и многопосочност на чувствата и мислите тя е близка на мнозина, които избират същия път. Бунтовникът – това е събирателният образ на бореца за национално освобождение, който изстрадва и защитава докрай своя житейски избор, но не изменя на идеалите си за свобода и правда.
          Обаянието на неговия образ се крие в съчетанието от земни, чисто човешки черти с една изключителна духовна извисеност, доказана от саможертвата му в името на свободата на България. Непримиримостта към робството го кара да предпочете смъртта в боя пред участта на примиряващия се с произволите на поробителите страхливец. Той изпитва не страх, а гордост от избрания път, защото е убеден в правотата на делото, на което се посвещава. Хладнокръвието, с което бунтовникът си представя картината на своята гибел, свидетелства най-добре за неговата смелост, за родолюбието, себеотрицанието и предаността му към идеята за свобода. Победата над самия себе си и отказът отлично щастие за благото на цял народ са редки добродетели, присъщи само на истинските герои.
          Чувствата на бунтовника бързо се менят под напора на силното вълнение при мисълта за предстоящото преминаване на Дунава с въоръжена чета. В този изключителен момент от живота му се разкрива най-пълно неговият образ. Лирическият герой в поемата „На прощаване“ е един от тези непокорни млади хора, които напускат родния си край и предпочитат изгнанието пред робската орис. В изповедта му пред майката проличава не само болката, която изпитва при мисълта, че ще нарани жестоко нейното сърце с възможната си гибел, но и трудната му съдба на изгнаник. Затова той се опитва да й обясни причините за своя житейски избор и да я накара да насочи упреците си към истинския виновник за тяхната раздяла и скръб:

          Но кълни, майко, проклинай
          таз турска черна прокуда,
          дето нас млади пропъди
          по таз тежка чужбина – 
          да ходим, да се скитаме
          немили, клети, недраги!

          Бунтовникът настоява майката да прокълне робството, защото нейната клетва има магическа сила и обрича на заслужено порицание злото, което я е предизвикало. Робството прави невъзможно оставането на синовете в родния край. Макар животът в чужбина да е изпълнен със страдание и несгоди, той поне им дава възможност да се организират и да поемат по пътя на борбата за национално освобождение. Ненавистта към врага не е самоцелно чувство за бунтовника. Тя е породена от негодуванието му срещу произволите на поробителите и съвсем естествено води до стремежа да се бори срещу тях и да извоюва свободата на своето отечество. Непримиримостта към робството и към злото е негова съществена черта и най-висша добродетел. Въпреки че житейският му избор причинява болка на майката, бунтовникът се опитва да й внуши, че избраният от него път е неизбежен и е единственият възможен за всеки, който брани националното си самосъзнание и човешко достойнство. Той е човек горд и непреклонен, възпитан от самата нея в любов към всичко родно, и това е главната причина да не прекланя глава пред чуждите натрапници. Удовлетворението му от избрания път все още се примесва с чувството на синовна вина, затова задава своя риторичен въпрос на майка си:

          Но кажи какво да правя
          кат ме си, майко, родила
          със сърце мъжко, юнашко,
          та сърце, майко, не трае
          да гледа турчин, че бесней
          над бащино ми огнище...

          Любовта към родината и омразата към поробителя се преплитат и сливат в душата на лирическия герой. Тези противоположни чувства еднакво силно го подтикват да предпочете борбата пред робското примирение, въпреки възможната гибел в предстоящите битки. Родолюбието е първото и основно чувство, което изпълва неговата душа. То намира израз в спомените му за близките и за родното място, излъчващи много нежност и тревога. Бунтовникът прекрасно съзнава, че близките му са изложени на страдание и насилие, които дори могат да бъдат много по-жестоки и съсипващи за тях поради избрания от него път:

          ... там, дето аз съм пораснал
          и първо мляко засукал,
          там, дето либе хубаво
          черни си очи вдигнеше
          и с оназ тиха усмивка
          в скръбно ги сърце впиеше:
          там, дето баща и братя
          черни чернеят за мене!...

          Друга основна черта в образа на бунтовника е смелостта, която му придава особено обаяние. Тя го кара да забрави естествения за всеки човек страх от смъртта и да посрещне с възторг перспективата, че най-после ще има възможност да се сражава с оръжие в ръка срещу тези, които толкова дълго безчинстват над родния му край. Възклицанието: ,,Aх, мале, майко юнашка“, отразява, от една страна, неговото опиянение от предстоящата битка, но от друга страна, то съдържа и косвена закана към поробителите, с които тепърва ще се срещне в боя. Бунтовникът е смел, но това не е някаква безогледна и неуравновесена смелост. При него тя е подчинена на националната идея, осмисляща живота му. Той съзнава, че се бори не само за сигурността и щастието на най-близките си хора, не само за себе си, но и за свободата на целия народ. Именно това иска да внуши на майка си и да й обясни, че не нарушава синовния си дълг към нея, щом ще се бори и вероятно ще загине за свободата на майката-родина. Без да нарушава изповедния тон в поемата, Ботев, чрез думите на своя лирически герой, посочва само в няколко стиха основната разлика между образа на хайдутина и образа на бунтовника. Бунтовникът е воден в своите решения и действия не от мисълта за лично отмъщение, а от идеята за всенародно освобождение. „Гласът народен“ е този, който определя всички негови действия:

          Аз вече пушка нарамих
          и на глас тичам народен
          срещу врагът си безверни.
          Там аз за мило, за драго,
          за теб, за баща, за братя,
          за него ще се заловя
          пък... каквото сабя покаже,
          и честта, майко, юнашка!

          Чувството за чест и дълг прибавят нови щрихи към образа на бунтовника. За него честта е неразделна от дълга към близките и към родината. Той е готов на саможертва, защото е убеден, че свободата не може да бъде постигната без борба и пролята кръв. Представата за собствената му смърт в боя е предадена в един героичен и дори възвишен план. Съвсем реалистично бунтовникът преценява, че многобройният и добре въоръжен враг трудно може да бъде победен още в първия бой. Наред с всичко друго, без да престава да бъде любящ и нежен син, той е достатъчно честен и към своята майка. Затова не скрива от нея възможната си гибел, не иска да я лъже и да допусне след това още повече да я заболи от скъпата загуба. В отправените му към майката думи да не слуша хорските одумки и враждебното им неразбиране за неговата постъпка се чувства преди всичко синовна загриженост. Но наред става изпъква и убеждението, че нита той, нита тя, са длъжни да слушат тези, които не са способни да се издигнат до тяхната жертва:

          нито пък слушай хората,
          дето ще кажат за мене
         „нехрани-майка излезе“.

         Тръгналият на смърт в името на такава велика идея, каквато е свободата на отечеството, не само че не може да бъде „нехранимайко“, но е и истински герой. Затова бунтовникът се решава да изисква от майка си да приеме неговата гибел, да оправдае избора му и Дори да намери сили в себе си да сподели вестта за неговата гибел с невръстните му братя. Отклонявайки мисълта й към новото изпитание, което й предстои – да посвети и останалите си деца на свободата на България, той й внушава светостта на своята саможертва и на нейните майчини сълзи. Надеждата му е, че рождените му братя и братята по идея ще продължат делото и ще извоюват свободата на България. За да не бъде смъртта му напразна и да има приемственост в борбата, бунтовникът се стреми да им придаде своята смелост, родолюбие, непримиримост към робството и неистова любов към свободата. Всеки нов аргумент, който той споделя с майка си, опитвайки се да я утеши и да я приобщи към своите идеи, разкрива благородството и извисеността на неговия образ. Той е не само смел, свободолюбив и изпълнен с желание да бъде полезен на родината си, но и проявява рядка за възрастта си разсъдителност и мъдрост. За него е пределно ясно, че дори и да се завърне за кратко в родното село, тази победа е само част от един дълъг път, който в крайна сметка ще доведе пак до гибелта му. Неслучайно бунтовникът го определя като „страшен, но славен". Страшен е, защото смъртта рано или късно го пресича, но е славен, тъй като води към безсмъртието:

          Дружина тръгва, отива,
          пътят е страшен, но славен:
          аз може млад да загина...

          При неизбежната раздяла след краткия престой в родното място, бунтовникът е завладян отново от чувството за дълг към родината и от решимостта да воюва докрай за нейната свобода. В последната част от поемата образът му става още по-плътен, обаятелен и достоен за възхищение с категоричния отказ от лично щастие. Той не е лишен от обич към майката и от любов към любимата – напротив, тези негови чувства изпълват изцяло душата му и въпреки това е достатъчно силен, за да ги превъзмогне и да постави над всичко своя идеал за свобода и правда. Последният и най-силен аргумент на лирическия герой пред майка му е неговата сигурност, че признателният народ ще оцени саможертвата му по достойнство. Освен всичко друго, той е възхитително безкористен и скромен, защото единствената награда, която очаква от бъдещето и която най-вече му помага да посрещне геройски смъртта в боя, е народната благодарност:

          Но... стига ми тая награда –
          да каже нявга народът
          умря сиромах за правда,
          за правда и за свобода...

          Образът на бунтовника в поемата „На прощаване“ е образ на един истински герой, който в борбата за национално освобождение разкрива присъщите на няколко поколения български поборници черти като родолюбие, жертвоготовност и любов към свободата. Със своята поезия, с живота си и с героичната си смърт Ботев е неразделна част от тях и в същото време е един от най-високите върхове, до които достига българската нация.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave