ХРИСТО БОТЕВ – „ХАЙДУТИ“
ДЪЛГ, ЧЕСТ И ДОСТОЙНСТВО
В периода на Българското възраждане литературата ни търси пътища към национална самоопределеност. В нейния фокус попадат проблемите, свързани с робството и свободата, живота и смъртта. Давайки отговор на редица въпроси, Христо Ботев отправя към читателя послания, които имат не само литературна, но и обществено-културна стойност. Родена от могъщ талант, Ботевата поезия представлява висш образец на превръщането на най-големите проблеми на времето в дълбоко личностно изживяване.
Оригинално и самобитно, поетическото творчество на Христо Ботев остава недостижим връх в историята на българската лирика. Близостта му до народната песен е посочвана като негово най-голямо достойнство. Поетът революционер създава своеобразна поетическа форма, непозната дотогава в нашата литература. Изградени на принципите на народнопесенния стих, Ботевите стихотворения се отличават с динамика и емоционална наситеност, с нов строеж на стихосложението и неповторима ритмика.
Основна тема на Ботевата поезия е копнежът му по свобода. Силно да люби и мрази – това е вдъхновената му философия. Най-пряк израз нагази блян е поемата „Хайдути“, която по структура, по мелодичност и лексика напомня духа на народната песен. В нея Христо Ботев разгръща широка картина на хайдушкото движение, изобразявайки борбата на страдащия ни народ не само срещу турците, но и срещу социалните потисници – чорбаджиите „изедници“.
В лирическото встъпление поетът разкрива несломимия български дух чрез хайдушката песен, утвърдила през годините на робство борбения оптимизъм на народа ни. Творбата започва с картина на волния хайдушки живот, претворен във възторженото обръщение към дядото: „Я надуй, дядо, кавала...“ Тонът е тържествен и приповдигнат. Вълнението на лирическия говорител е провокирано от легендата за Чавдар войвода – „Чавдар страшен хайдутин“, „Чавдар вехта войвода“. Поетът желае чрез песента да прослави подвига на смелите и отдадени на България хайдути, да породи желание за мъст и борба. Чрез песента саможертвата трябва да достигне до всички и да пробуди „заспалите“ за борба.
Повелителната форма: „Я надуй...“, засилва емоцията и насища стиха с възторженост, с усещане за волност и желание за песен. Тук, както и в останалите Ботеви стихотворения, песента се явява посредник между поколенията. Тя ще съхрани спомена за подвизите на хайдутите в народната памет. Силното емоционално внушение е постигнато чрез повторението на думи, свързани със синонимни определения в инверсия: „песни юнашки, хайдушки/ песни за вехти войводи“.
Лирическият герой не може да приеме бездействието на народа. Той се чувства неразбран и самотен в един свят, където слуша „любовни песни“, но сам пее за теглото на българите:
Ах, че мен, дядо додея
любовни песни да слушам,
а сам за тегло да пея...
Чрез песента той иска да събуди от дълбокия сън съзнанието на събратята си, да ги вдигне на бунт срещу тежките „кахъри“ и „черни ядове“, които разяждат юнашкото му сърце заради робското примирение и теглото „сюрмашко“ на народа. Желанието му: „след теб да викна – запея“, надеждата му: „та ако мен никой не чуе,/ песента ще се пронесе/ по гори и по долища“, му дават сили да следва своите идеи и идеали.
Образът на Чавдар е въведен във втората композиционна част на стихотворението чрез анафоричното повторение на въпросителното местоимение „кой“, последвано от реторични въпроси: „Кой не знае Чавдар войвода,/ кой не е слушал за него?“, които поставят акцент върху широката популярност на войводата и в същото време изразяват дълбокото възхищение на народа от подвизите му.
От целия текст става ясно, че Чавдар е „един“ на вярна дружина, „един“ на баща и майка. Ретроспективните препратки към детството на хайдутина са осъществени чрез умалителните имена – „мъничък“, без „братец“. На дванадесет години хлапакът става аргатин при вуйчо си „изедник“. Тежкото и унизително положение кара младото му юнашко сърце да се бунтува. Чавдар отива при своята майка не за да я види и подкрепи, а за да отправи към нея ядовит упрек за това, че го е пратила да слугува при чужди хора и го е обрекла да понася обидите им. Обзет от гняв, с накърнено достойнство, героят съди своята майка:
Що ме си майко, продала
на чуждо село аргатин:
овци и кози да паса,
да ми се смеят хората...
Следва драматичният монолог на сина, предаден от поета с вълнуваща топлота. Лирическият герой е твърдо убеден, че трябва да тръгне по пътя на борбата, за да постигне лична, социална и национална свобода. Чавдар иска да извършва героични дела и подвизи, иска да отмъщава на поробителите за всички злини, които са причинили на българския народ. Вместо това обаче той аргатува при вуйчо си. Героят се чувства унизен, че трябва да слугува на този „сюрмашки изедник“. Но младият, изпълнен с жизнена сила и страст към подвизи човек, не се примирява с положението си, напротив – отправя язвителен укор към своята майка, която му е отредила такава съдба. Думите му са пропити с много страдание и мъка. Те звучат силно и завладяващо. Момчето не може да понесе присмеха на хората. Славата на баща му е известна на всички и от него се очаква да продължи делото му. Чавдар заявява открито, че не желае да бъде повече аргатин и разкрива намеренията си да отиде при татко си – прочутия хайдутин Петко Страшника. Освобождаването от властта на вуйчото и напускането на дома е резултат на самостоятелно осъзнат избор и лична воля. Синът разбира непримиримостта на баща си към злото, сам е подвластен на чувството за справедливост. Дарен с благословията му, младежът поема по неговия път. Поемането по хайдушките пътеки се оказва въпрос на дълг, на чест и достойнство:
Проклет бил човек вуйка ми!
Проклет е, майко – казвам ти,
не ща при него да седя...
………………………………….
При татка искам да ида,
при татка в Стара планина...
Вуйчото на Чавдар се явява събирателен образ на онези българи, които са забравили своя произход, отрекли са се от своя род и родина. Този „сюрмашки изедник“ е изгубил чувството си за чест и достойнство. Усещайки порива за свобода у своя племенник, той се опитва да го отклони от тази „пагубна“ идея:
час по час да ме нахоква,
че съм се и аз увълчил,
че човек няма да стана...
В поемата „Хайдути“ синовното откровение пред майката е пресъздадено изключително сложно и драматично. Изборът на Чавдар е мотивиран не само от омразата му към турските потисници, но и от желанието му да бъдат наказани всички изедници. Нито майчината болка, нита майчиният плач могат да променят взетото от момчето решение. Свободолюбив и с независим дух, Чавдар гордо отхвърля всяка форма на насилие. Монологът разкрива богатата гама от чувства, които бушуват в непокорното сърце на Чавдар.
Поетът революционер дава дълбок израз и на майчината мъка. Метафората „камък й падна на сърце“ внушава огромната болка, която изпитва страдащата жена в този съдбовен момент. Като всяка любяща майка, разделяща се с чедото си, тя е сломена, отчаяна от жестоката реалност – синът й ще тръгне по стъпките на бащата хайдутин, ще се запилее нейде из Стара планина. В същото време сърцето й подсказва, че това е верният път, но въпреки това изпитва неописуема мъка от раздялата си с него. Затова поетът я определя като „клета“. Майката ясно осъзнава, че Чавдар е млад, с буйна кръв, че неговата пламенност и буден ум, силният му порив към волен хайдушки живот го подтикват да тръгне по планините заедно със своя баща. Но това не й помага да потисне мъката и сълзите си:
Зави се майка, замая –
камък й падна на сърце;
гледа си в очи Чавдара,
в очи черни, големи,
глади му глава къдрава
и ръда клета, та плаче.
Излизането на пътя означава среща с врага, изпитания и опасност за живота на момчето, загубило оттук-нататък защитната функция на родния дом. Майката е единственият човек, с когото лирическият герой споделя истинското преживяване на отделянето си от дома. От нея той черпи сили, поемайки по пътя на борбата.
Майката изпраща своя син на хайдушкото сборище, но изрича клетвата: „ала те клетва заклинам/... на книга да се изучиш.“ Този вариант е единственият, който може да влее спокойствие в страдащото й сърце и да очертае едно по-светло бъдеще пред сина й. Тя страстно желае Чавдар да се изучи, за да се изтръгне от невежеството, в което живеят повечето българи по време на робството. Така поетът утвърждава българката като патриотка и като личност, която знае стойността на знанието. Поетът прославя тази „българска майка юнашка“, защото тя е фактор, формиращ бореца за свобода и независимост. Тя е вдъхновяващата сила, която укрепва съзнанието на синовете си за реализиране чрез подвиг и саможертва в името на отечеството.
Д-р Весела КРЪСТЕВА
@bgmateriali.com
