ЖИЗНЕН ПЪТ

Някаква зловеща прокоба тегне над най-големите български поети. Точно когато са навлезли в най-зрялата си поетическа възраст, повечето от тях биват убивани или умират. Билото на българската поезия се крепи на имената на Христо Ботев, Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Христо Ясенов, Гео Милев, Никола Вапцаров - всички убити преди или малко след като са навършили Христова възраст. Сред тях Христо Смирненски може да бъде отличен с две „най" -живял е най-кратко и е написал най-много.

Смирненски е роден в Кукуш (Егейска Македония) през 1898 година в семейство на кукушанин и охридчанка. Семейството има шест деца, от които оцеляват четири. От страна и на двата рода има хора с ярки поетически заложби и място в българската поезия на времето си. Поетическите заложби на Христо Смирненски също се изявяват рано -още в началното училище в Кукуш, където той импровизира детски стихчета, но стават особено забележими след 1908 - 1910 година, когато живее в София в средата на дядо си по майка и на вуйчо си Владимир Попанастасов, автор на много публикации в софийския печат и на самостоятелна поетична книга. През 1911 година Смирненски завършва основното си образование в Кукуш, но намеренията му да продължи в Солунската българска гимназия са осуетени отначало поради материална оскъдица, а после поради избухналата Балканска война. Варварското изгаряне на Кукуш от гръцката войска през 1913 година става причина за бягството в България на стотици семейства, сред които е и това на Смирненски. Още едно нещастие застига семейството в тия години- убит е на фронта с гърците вуйчото Владимир Попанастасов.

В София младият Смирненски става ученик в Техническото училище и две години по-късно (от март 1915 г.) се явяват първите му публикации в печата.

От март 1915 година до юни 1923 година; за по-малко от девет пълни години, отначало в малки вестничета с още по-малък тираж, след това в най-тиражните вестници на времето си, от злободневните хумористични стихчета до зрялата социална лирика, се ражда един изключителен поет, с дарбата да наподобява и пародира и едновременно с това да създава съвършена по форма социална поезия. Този поет пише с невероятна лекота и с невероятна лекота стиховете му извършват преврат в българската поезия в най-малко две посоки - разбиват броните на старата поетика и същевременно връщат поезията към политическата и социалната актуалност.

Животът на Смирненски в тези девет години е извънредно сгъстен. След Техническото училище той става юнкер във Военното училище. Като юнкер вижда разгрома (1918) на въстаналите във Владая български войници, връщащи се от фронтовете в Македония. Напуска военното училище. Все повече се сближава с лявото крило в българския политически живот. Сътрудничи с охота на множество леви списания и вестници. През 1920 година става член на младежката комунистическа организация. През 1922-1923 година сам основава и редактира списание „Маскарад". Работи и пише с невероятна бързина, като че се надбягва със смъртта. През пролетта на 1923 година става ясно, че е заболял от туберкулоза - тя е нелечима по онова време. През юни същата година умира, работейки до последния си миг.

ТВОРЧЕСКА БИОГРАФИЯ

Творческата биография на Смирненски е кратка на заглавия на книги и извънредно богата на публикации във вестници и списания. Той е издал само две книги приживе: „Разнокалибрени въздишки в стихове и проза" (1918) и „Да бъде ден" (1922). Но няколкото издания на събраните му съчинения, направени досега, непрекъснато нарастват, за да се превърне последното от 70-те години на XX век в един солиден осемтомник. При това не е сигурно, че е разпознато всичко, което е останало от ръката на Смирненски, тъй като той е писал под много псевдоними. Ето най-популярните от тях: Ведбал, Хризантема, Яким Егейски, Гаврош, Нагел Смуглий, Йуда Добродушни, Християн Снежни, Кямил Ефенди, Лорд Вилмон... Първата книга на Смирненски - „Разнокалибрени въздишки в стихове и проза", представлява подборка от неговите набързо писани, злободневни, хумористични стихотворения, явили се преди това в един или друг вестник. Тези външно злободневни стихове обаче имат „двойно дъно". Достигайки до едното, читателят може да разпознае героите на тогавашния ден: политически спекуланти и гешефтари, черноборсаджии и лъжепатриоти, партийни кресльовци и държавни храненици или пък влюбени ученици и ученички, файтонджии и хамали и т. н. лица от делника. Преодолявайки това дъно, опитният читател ще достигне до второто, което се крие във формалните белези на стиха. Четени под това дъно, стиховете на Смирненски са виртуозни пародии на вкостенели поетики и авторски стилове, лукави подражания, пълни с неочаквани алюзии... Смирненски е велик па-родист; той обръща напълно дрехата на българската поезия, като я освобождава от износеното и ненужното, откривайки й пътищата към експеримента. Но тази негова роля е била осъзнавана постепенно и в течение на десетки години.

Втората книга на Смирненски е всъщност книгата, чрез която той бива оценен приживе. Това, както вече се каза, е стихосбирката „Да бъде ден". Тя е била високо оценена от левите среди, докато консервативните дълго виждат в нея само политическа поезия. „Да бъде ден", разбира се, е и политическа поезия; но като политическа поезия тя е и превъзходна социална. Тази стихосбирка разгръща таланта на Смирненски в изящната пластика, тя доказва неповторими версификативни възможности. „Да бъде ден" е четена прекалено стеснено и само отделни критически коментари са успели да вникнат в истинските измерения на привидната й простота.

В целия си ръст Смирненски застава, когато бива погледнат не само през двете му излезли приживе стихосбирки , а през цялото многообразие на огромното му наследство.

„ДА БЪДЕ ДЕН"

Стихосбирката излиза от печат през март 1922 г., поради големия интерес към нея Хр. Смирненски прави още през същата година второ издание, от което са отпаднали стихотворенията „Утрешният ден", „Веригите на мисълта", „Вечният карнавал" и „Червеният смях", на тяхно място са включени „Огнен път", „Към висини", .Пролетно писмо" и „Гладиатор", които засилват идейното въздействие на поезията му. Не закъсняват и възторжените рецензии на Георги Бакалов, Георги Цанев и др. За прецизността на Смирненс-ки при подбора на творбите са показателни редакторските промени в текстовете, публикувани преди издаването на стихосбирката - от първото стихотворение „Да бъде ден" например са отпаднали моментите, свързани с конкретни събития и имена, за да се очертае по-добре общочовешкият аспект на проблема за светлината и мрака.

Стихосбирката „Да бъде ден" е изградена така, че в началото да се изведат социалните и нравствените основания на угнетените пролетарии за бунт - стихотворенията „Да бъде ден", „Ний", „Старият музикант", „Братчетата на Гаврош", „Уличната жена", „Цветарка" и др., след което се откроява готовността на „безименните души" за революция. Поетът осмисля не само очакването на бунта, но и неговото осъществяване в държави като Германия, Франция и Русия. Имената на героите са свързани с революциите в тези страни - Карл Либкнехт, Делеклюз. Митологичните, символните и историческите моменти изграждат образа на тълпите, които се борят за свободата си и са не само рушители на стария свят, но и творци на новото. Символите, свързани с огъня, вулкана, бурята, сиянието, висините, очертават идеята за магическото преобразуване на света, който ще преживее разрушението, но ще възкресне отново чрез съзидателната енергия на тълпите. Смисъла на революцията поетът открива между елегията и химна. Всеки от неговите герои носи от болката и възторга, патосът на стихосбирката е възвишен, без да бъде плакатен и схематично идеологичен, макар да утвърждава новата комунистическа идейност. Според Смирненски в бунта трябва да се запазва човешката чувствителност, а не да се стига до безпаметна жестокост. Мечът, колкото и необходим да е той, не може да замени целувката. Това е поетическа идея, която ни е особено потребна, защото реалността постоянно се опитва да я опровергае.

„ПОВЕСТИТЕ БЕЗУТЕШНИ НА ВСЕДНЕВЕН МАСКАРАД"

Човекът и градът в поезията на Христо Смирненски

В българската следвоенна лирика настъпват промени, които поетът Атанас Далчев открива в следното:

- разрушаване на индивидуализма и крах на култа към личността, тъй като войната „показа безсилието на отделната личност и разклати вярата в нейната абсолютна ценност";

- зараждане на нови антииндивидуалистични мотиви „на първо време като опора срещу нашия национален разгром -едно патриотично настроение, което се прояви в историци-зъм и във връщане към родното изобщо";

- социализиране на поезията и натоварването й с нова идейност, в която се открива липсващата романтика.

Поезията на Христо Смирненски се ражда под знака на тези промени, но у него най-силно се проявява социалното чувство и романтиката на революцията. Той възприема някои елементи от поетиката на символизма и мотивите за угнетеното положение на човека, смазан от силата на капитала, за изгубените илюзии и поруганото право на живот, за похабената красота и невинност, за самотата и отчуждението в буржоазния град. Тези мотиви са преобразени от нова идейност.

Христо Смирненски израства и се формира като поет в най-трудните и съдбоносни години за България. Затова в неговата поезия и публицистика идеята за човека не може да бъде отделена от превратните исторически събития. Като всеки младеж, в душата на когото живеят надеждите, той свързва града, динамиката на улицата с първите трепети на любовта, със закачките на ученичките, с тихите залези и ироничните подмятания към богатите. Христо Смирненски вижда в града нещо лирично и топло. В .Лунна вечер" той представя една великолепна картина на градския живот: ,Аз не бих се чудил на Гео Милев тая вечер. Нека танцуват витрините с лорнет в ръка, нека запее бронзовият кон на Цар Освободител. Защото луната разтопи своята сребърна усмивка и градът е нежен и мил като влюбена гимназистка. Празнуват тълпите, пияни от лунното вино на пролетната вечер, усмихват се жълтите прозорци, усмихват се с конусовидни златни усмивки прехвръкващите автомобили..." С града са свързани и първите детски игри. В стихотворението „Неволи" Смирненски вярно представя състоянието на човек, забелязал кесия, както и удоволствието на децата, че са го заблудили.

Посрамен спря се: на страната срещна

превиваха се куп деца от смех,

доволни от играта своя смешна,

зарадвани от повий си успех.

(„Неволи")

За принца „безпаричен, роден край Егея", за какъвто се приема Смирненски, пълната кесия ще се окаже за цял живот една илюзия. В играта от детството постепенно ще започнат да преобладават социалните елементи и в шеговитите остроумия ще се проявят точните характеристики на епохата. В стихотворението „Скандали" (1920 г.) улицата вече не е само израз на настроенията, а белег за състоянието на обществото.

А на всичко туй край мене

улиците тънат в кал –

сякаш цял във тях разлей е

гражданският ни морал!

Този морал ще се опита да характеризира Христо Смирненски, свързвайки го с войните. Болката в душата му се поражда от това, че на фронта умират истинските синове на родината, а в града тиловите „герои" трупат богатствата си. За да открои фалшивите измерения на патриотизма, поетът прави сполучливи пародии по Вазови творби („На търговците скубачи"). Войната поставя проблема за човека и неговото съществуване, а Смирненски търси отговор на въпроса кой има право да се разпорежда с човешката съдба и в името на какво? В импресията „Очи" той заклеймява войната, защото лишава човека от живота и надеждите му и спира порива на младостта, в която е бъдещето на обществото. „Проклет да бъде оня демон, който научи човека на братоу-бийството, проклет да бъде оня час, в който човешката ръка изкова страшен меч вместо работен плуг!" С това проклятие, родено от страданието, Смирненски започва живота в шумния и разблуден град. Войната е разрушила патриархалните норми, посегнала е върху уюта на дома и градът живее вече не с тайнствата на рода и къщата, а с шума на площадите и улиците, където се оглежда новият свят.

Символистите усещат порива на тълпите, но не съзнават в какво ще се прероди енергията им. В своята поема „Градът" Николай Лилиев отбелязва, че „сънните тълпи възраждат сънния площад", усеща нарастващия брой на недоволните, но не търси отговор на въпроса:

И сред трясък и тревога

техний брой расте,

те са много - толкоз много

где отиват те?

Христо Смирненски вече знае отговора, в неговия град площадите не са сънни, а разбунени, тълпите не са орисани „безцелно да бродят и бавно да мрат" (Н. Лилиев „Тълпите"), а осъзнават своята сила и призванието си да извършат подвиг - да създадат „във порив крилат, душата на новия свят". Идеята за шумния каменен град, който носи внушението за устойчивост на определена социална система, се оказва крехък в сравнение с мощта на тълпите, които знаят какво искат да постигнат:

тълпите заливат гърмящи площади,

тълпите люлеят грамадните сгради...

Те ще разрушат стария каменен град, ще създадат нов свят. Моралният смисъл на техния бунт е разрушаването да бъде свързано със съзидание. Идеята за човека и града се свързва с потребността от пречистване, от извисяване на загубилите достойнство и радост.

През 1920 г. Смирненски пише стихотворението „Улицата", в което характеризира живота в града. Улицата вече не е представена с конкретния си натуралистичен образ - с калта, с търговските страсти, с игривите тонове на любовните щения, тя е вече живото сърце на града, изпълнено с човешко страдание и жажда за свобода, постигната чрез бунт. В улицата са съсредоточени енергиите на хиляди души - тя „гърми" с грижите на хората, „стене", дебне „настръхнала подобно огнен змей". На улицата ще бъде осъществена революцията, на нейните барикади ще намерят смъртта си и малкият Гаврош, и старците „бледни". Тя вече не е просто част от града, нито път, по който хората се срещат случайно, тя е свят, „нестихващо море", вулкан, предопределен да разрушава тяхната съдба.

И гръмнала отвсъде с изненади,

преобразена в своя мощен гнев,

тя гриви огнени от барикади

развява пред смутените отряди

и блика трясъци и бурен рев.

Ако в началото динамиката на улицата е представена чрез шума, то в съдбовните мигове на бунта се проявяват крайни състояния с голяма разрушителна сила. През 1921 г. Смирненски продължава идеята за улицата - свят на разрушение и съзидание, в стихотворението „Това е улицата...", там именно произнася ключовата фраза, израз на настроенията и желанията на неговите братя по съдба: „Това е улицата, улицата днес говори!" Силата на това слово е в „неволите човешки", които поетът разкрива чрез стихотворенията „Старият музикант", „Братчетата на Гаврош", „Уличната жена" и др.

В „Старият музикант" героят е останал сам с музиката си, подготвяйки се чрез трагичните акорди на цигулката за последната среща със Смъртта. Тълпите са „зли и далечни", светът е оковал надеждите в „зимните вихри", които му шепнат „злъчни, невнятни слова". Старецът е престанал да разбира този свят, изгубил е словото като възможност да изрази себе си, да постигне общуването с другите или да отправя послания. Останала е музиката, която не прозвучава толкова от лъка на цигулката, колкото от душата на музиканта. Музиката не е молба за подаяние - тя е последната следа от болката, която е заличила границите между живота и смъртта. Тълпите - „пъстроцветни" и „шумни", са безмилостни към стареца и неговата музика. Поетът е слял усещанията в съзнанието на своя герой, което го прави още по-трагичен. Липсата на милост прави тежка съдбата му, засилва „черната старческа мъка", липсата на потребност от музика обезсмисля дарбата му и поражда илюзията, че Смъртта ще пожелае да го приюти с таланта му. Последната картина, която поетът създава - смъртта „тегли полекичка лъка" - усещаме като негова гледна точка за неизбежността и като представа на стареца, че играта на Смъртта с музиката е признание на неговата дарба. Смъртта идва като музика, след като животът е бил лишен от нея. Смирненски създава у нас не само нагласа да приемем трагедията на бедняка, а и усещането, че по-страшна е бедността на духа. Единствено печалната луна ,,хвърля" поглед към страдалеца, а човечеството е останало в своите „грижи и горести вечни". Това би следвало да е неговото оправдание. На стария музикант обаче то вече не е нужно. Социалната драма на личността, прозвучава като морална драма на обществото. Това е постигнато още по-убедително в „Братчетата на Гаврош", „Уличната жена" и „Цветарка". Но за тяхната съдба поетът влиза в ролята на обвинител, олицетворявайки злото чрез каменното сърце на града.

В „Братчетата на Гаврош" Смирненски диалогизира с града. Той задава въпроси, които са израз на крайното състояние на духа, натрупан гнет или потребност от спор. В стихосбирката „Да бъде ден" поетът постига внушенията си чрез въпроси в творбите „Безименни души", „Карл Либкнехт", „Глад", „Северно сияние", „Вечният карнавал" и особено във „Веригите на мисълта". Най-често те са риторични, а в „Братчетата на Гаврош" са и обвинителни.

Какво им даваш от разкоша си

— ти - толкоз щедър към едни,

а към бездомните гаврошовци

жесток от ранни младини?

В града се е създала нова социална ситуация, различна от патриархалната. Възрожденците свързват образа на детето винаги с дома и семейството. Ако то страда, причината е в посегателството върху рода (Л. Каравелов, „Сирото семейство", Иван Вазов „Сиромахкиня" и др.). Христо Смирненски говори за рожбите на града, чийто дом е улицата. Детето не е определено чрез родовите си връзки, а чрез социалните. Градът е олицетворение на социалното зло, не защото е мрачен и беден, а защото разделя хората и сам е израз на контраста между живота на бедни и богати. Животът не може да започва с обида и лъжа и с неутолена жажда по красивото и доброто. Градът е показен - с „витрини блескави" и в своята празничност той вижда всяка вечер „бедните деца", но остава безучастен. В „Братчетата на Гаврош" той е „шумен и разблуден", в ,,Цветарка" е „грамаден и задъхан" като каменно чудовище, което скрива трагедията на „хиляди души разбити". В шепота му няма нищо магическо и тайнствено, макар да е под „лунно наметало" - той е като стара клюкарка, която безучастно „разказва повестите безутешни на вседневен маскарад" или дебне за нови истории. Над каменния град е надвесена Витоша, която с магията на своята природна красота „като теменужен остров в лунносребърни води" напомня за някаква изгубена хармония, която, вместо да дарява радост, покрива вечерта с безнадеждност. По същия начин Смирненски въвежда и образа на малката цветарка, създаваща усещането за реален и нереален свят. Тя е „прокудена русалка", идваща сякаш от неземно царство като от приказките, само че не се надява на щастливия край на Пепеляшка. В творбата поругаващи са само „погледите" на веселящите се в локалите, но и те са достатъчни, за да усетим, че в града красотата е въпрос на покупко-продажба. Смирненски приема модела на приказката и създава илюзията за приказност, чрез която постига контраста с реалността. Сменена е гледната точка, тъй като приказката вече се разказва от чудовището град. Той представя „повестите безутешни" за разбитите души и в същото време е в ролята на похитител, който „дебне" жертвите си. Така приказностга е сменена с показност - електрически гирлянди, локали с оркестри, но всичко това е безкрайно чуждо на малката цве-тарка, която с „поглед смътен и нерад" предлага „златожъл-ти хризантеми". С показността си градът създава илюзията за празник, но празнуващите са без душа, животът отрано е сключил сделка за душите на бедните. Метафората за най-страшния социален договор на човека в града - живот срещу душа - Смирненски създава в стихотворението „Уличната жена". Границите между Живота и Смъртта са заличени и да се живее, е просто начин на умиране. За спасението на човека е необходимо истинско прераждане на обществото, което за Смирненски не е възможно без революция.

РЕВОЛЮЦИЯ И ГЕРОИКА

Проблемът за героиката и ценностите, свързани с нея, Смирненски осмисля по време на войните. Макар че трагичното звучене е преобладаващо, със свойствената си жизнерадост той открива сцени, в които проявява хумора си. Такъв е случаят с родното ни изобретение - бостанското плашило, което английските войници приемат отдалеч за войник на пост и се опитват да пленят („Из дневника на един английски поручик"). Онова, което впечатлява в тази ситуация, е, че вместо да останат с позора, тъй като Джим „бе донесъл вместо пленник - едно чучело, едно градинско плашило!", англичаните отново връщат самочувствието си и решават, че това плашило ще послужи за английския военен музей, за да се показва „ниският уровен на нашия противник". Смирненски е уловил точно нагласата на англичанина да обръща нещата от гледна точка на своето самочувствие. Ироничната формула за такъв подход е, че ако съдбата ти „нацапа лицето... с кал", не се отчайвай, защото след това тя може да ти го измие „с одеколон". За българите обаче войната е довела до обратната ситуация - те проявяват невероятен героизъм, но политическите събития се обръщат срещу тях, поставени са в унизително положение и трябва да прибягват до старата тактика - хитруването. Новият Гюро Михайлов представя философията си така: „Ако не хитруваш, без да губиш време, изкопай си гроб и легни." Вероятно това е формулата за оцеляване. („Гюро Михайлов пътува") С поезията си Христо Смирненски налага нова идея за героичното, различна от тази на националноосвободителната борба. Той пародира текстовете на Иван Вазов, свързани с възвеличаване на националните герои от „Епопея на забравените" и от „Сливница" - стихотворенията „На търговците скубачи", „Епопея на незабравимите". Но когато трябва да изгради образите им, всъщност повтаря Вазов. В статията „Левски", която Смирненски пише по повод 40 години от обесването на Васил Левски, всичко написано е напълно в духа на Базовите послания към Апостола. Очевидно утвърждаването на националната героика вече е немислимо без следването на Вазов или оттласкването от него. Смирненски постига и едното, и другото. В поезията си той последователно пародира националногероичното, защото търси неговите атмосферата на войната и революцията „Днешната епоха - отбелязва Георги Бакалов през 30-те години на XX век - не може да се задоволи с героичното в поезията на Ботева, което, колкото само по себе си да е симпатично... не отговаря и не може да отговори напълно на днешните изисквания. Каквато и да е приемствеността между настоящите и миналите, от Боте-вото време, обществени борби; колкото ние да нямаме никакви основания да се отказваме от това славно минало на своя народ и да го предоставяме на изопачаване - все пак по думите на Хайне: „На новото време нов костюм / е нужен за новото дело!" Какъв „Нов костюм" трябва да се ушие за героизма на днешното време? " (Г. Бакалов. Изобразете героичното. Сп. „Мисъл", 1936, кн. 6)

Революцията и героичното Смирненски осмисля изцяло чрез идеята за човека. За него като поет е изключително важно да възпява не само вихрения танц на революцията и да я представя като ураган, стихия, пожар, но преди всичко да утвърди, че революцията ще се осъществи от тълпите, които са родени за творци, тези, които създават благата („Ний"), и че те няма да бъдат подвластни само на гнева си и на разрушителната му стихия, защото ще се борят със стремеж към светлината и ще запазят за зората на новия свят своето „нежно сърце". Гневът може да бъде само изначалната идея за революцията, но никога нейна същност. В живота обаче става точно обратното. В гнева човек изгубва чувствителността си заради крайната цел. Затова и героят от „Приказка за стълбата" лесно продава сърцето и паметта си на дявола и стиснал „гневно" юмруци, не смята, че в момента на отмъщението любовта или чувството за красота имат някакъв смисъл. Революцията, която открива светлината и твори, вероятно е утопия, защото е естествено предхождана от разрушение, което е стихия. Дали обаче на човечеството му е дадено да управлява стихиите? Според идеализма на Смирненски - да!

Поетът изгражда героиката не чрез националната социална революция, а чрез образи от други страни, в която тя е осъществена - Франция, Германия, Русия. Още навремето критикът Георги Бакалов забелязва, че в неговата поезия българската революция няма свои герои. Христо Смирненски върви дори в обратния порядък - той развенчава националните герои - пародира „Епопея на забравените" на Иван Вазов, и по-точно, свързания с Васил Левски текст и войните, в които българинът е защитавал родината си - „Новото гробище над Сливница" в стихотворението ,Да търговците скубачи". Фактът, че социалната революция в България не очертава героика чрез конкретни личности в поезията на Христо Смирненски, твърде естествено довежда впоследствие до нейното дегероизиране във фейлетона „Приказка за стълбата". В поезията на Смирненски българската революция има своите страдалци, но няма водачи; има тълпа, но в нея не е очертан конкретен образ като Карл Либкнехт или Роза Люксембург. Знаковото определяне на революцията е по художествен модел: на барикадата са гаврошовци, борците са спартаковци, сиянието е Северно, Прометей е руски - социалните идеи за справедливост не култивират национална героика, а обратно — освобождават се от нея, за да открият чуждия свят и пример като свой. Смирненски остава при християнската символика, защото от нея може да изведе символите на мъченичеството и страданието - кръста. Макар да е поет на идващата революция, той звучи дълбоко и истински чрез страданието - революцията е миражът, страданието - съдба. Раждането на една революция е естествено свързана с плакатност, то е заявено чрез възторженост, но и чрез обричане, ясно изразено в стихотворението.

„ПРЕЗ БУРЯТА"

Заглавието на стихотворението отвежда към творба, в която динамиката би следвало да изразява основното състояние на лирическия герой. Но тук отново се проявява нещо характерно за поезията на Смирненски и неговото разбиране за революцията - смесване на действеност със съзерцание. Усещането за тази смяна е в особената нагласа на лирическия герой - да дочака, да види, да остане „мълчалив и блед", а след това да отвори картината на бунта и на „гневния гръм", която „ще потресе" света. Това усещане за нежност, изразена най-вече чрез съпричастност към тълпите и „безименните борци", дава ясна представа, че възторгът от революцията при Смирненски не може да заглуши мисълта за страданието на бедните, които поетът чувства като братя. Бунтът е изразен чрез различни синоними - от една страна, той е „празник", „полет", „буря", „гръм", „борба", обричане в любовта, но, от друга страна, съдбата е начертала „смъртен знак" над борците, вечната мъка все още дебне „бледоликите", а в борбата братоубийството може да предизвика не по-малка драма. Първоначалната увереност - „Аз ще дочакам празника на моите братя", се запазва и в следващите стихове, но вече приглушена от болезнеността, чрез която революцията ще стигне до утрото. Тя ще тръгне от „сумрака на тежки горести и грижи". Човекът, който познава смъртта като спътница на мизерията, ще й се обрече, за да стигне до подвига и свободата. Революцията е видяна от лирическия герой чрез героичното, съчетало възторга и обричането, и чрез лирично-интимното, познало състраданието и любовта. За да изрази героичното, Смирненски следва познати от предходниците си поетически образи и знаци. Достойнството в борбата българинът си представя чрез изправеното чело, а достойната смърт - чрез куршум в челото. Челото на революционера го отличава от простосмъртните - там той е белязан, че е различен от другите. „Понякога взорът срещаше титани / На челата с тайни слова начъртани". Така Вазов си представя в одата „Караджата" предопределеността на апостолите. Димчо Дебелянов е склонен да я види повече като идея за обречеността на войниците по време на война и си представя, че „върху хиледи чела / чер жертвен кръст е начертан" („Тиха победа"). Смирненски повтаря този знак на обречеността - „когато върху хиляди чела / ще начертае смъртен знак съдбата", но го осмисля като призвание на борците, запленени от силата и празничността на бунта. Изразяването на героичното обаче чрез изстрела в челото за поета е изпълнено с трагизъм.

Тази ситуация ни е позната от творбата на Иван Вазов „Братя Жекови". По-големият брат убива по-малкия, за да не се предаде на враговете. В братоубийството Вазов не вижда грях, а подвиг. Смирненски представя този акт много по-драматично, тъй като Каин не просто ще извърши братоубийство - той ще „разбий с картечен гръм челото", т. е. ще взриви съзнанието на родственика си като знак за последно и вечно отделяне един от друг. Поетът не предлага идеята за греха, а за драматичното разделяне на два свята, влезли в двуборство. Разкъсването им е станало още преди борбата -чрез бедността на едните и богатството на другите. Подвигът на „бледоликите" не може да бъде само „величествен", в него ще се чувства споменът за страданието, изразено чрез мъченичеството на жадния за свобода. В стиховете: „И мълчалив, и блед сред бедните си братя / ще понеса аз черния си кръст" ясно е прокарана идеята, че величието на подвига в борбата е неизменно свързано с величието на мъченичеството. Затова и образът на революционера не може да бъде осмислен без връзката му с дома и семейството, където е познал радостите и грижите и където могат истински да жалят за него. Тази поетически идея Христо Смирненски изразява в стихотворението „Йохан".

„ЙОХАН"

Стихотворението представя класическия литературен мотив за прощаващия се със семейството си герой, решен на смърт в името на идеалите си, познат още от времето на Омир - раздялата на Хектор с Андромаха. Смирненски го развива по свой начин, създавайки две картини, напълно противоположни по настроение - отделянето на лирическия герой от семейството и боя на барикадата. В тях героят е различно определен - в дома си той е близкият, любимият, всичко му е познато, там научаваме името му, нашепвано от скръбната му съпруга. На барикадата Йохан вече е непознат, безименен - „и непознат остана той". Смирненски развива любимата си идея за безименния герой, който се бори не от суета и заради слава, а защото не желае да живее повече унизен. Паметта за него не е на барикадата, където дори не го познават - а в семейството му, за щастието на което се бори. Какво означава за Йохан прекрачването на ,дървения праг"? Картината на пустота и безнадеждност е подчертана от метафората „мъртвата градинка" и вечерта, която като прокобница „разпускаше коси от черен мрак". Поетът не подчертава необичайното в поведението на своя герой и не представя раздялата между него и семейството му чрез физическата близост на прегръдката или целувката. Плачещата жена, „протегнала в ръцете си дете", не спира любимия, а със страдалческия си жест откроява детето като смисъл на живота и на решението им. Тя го изпраща с надежда, усетена в замечтания й поглед, но предчувствието за смъртта е по-силно. Надеждата не й позволява да го спре, мъката си изживява сама, за да не го разколебае. Тя не смее да наруши тишината, сякаш в нея вижда закрилница. В прошепването е вложен особен съдбовен смисъл - то е благослов, заклинание и молитва за спасение. Състоянието, при което любимата на героя иска да извика, а всъщност само нашепва, показва силната й обич към човека, когото изпраща. Това е раздяла, в която жената не напомня за себе си, а мъжът се отделя от дома без поза с подчертана обикновеност, сякаш го очаква делник: „Йохан открехна малките врата, огледа уличната пустота / и в миг прекрачи дървения праг." В семейството лозунги не са необходими, не са необходими и велики думи - всичко е казано, всичко е разбрано. В следващия стих вихърът на кървавия бой, представен почти натуралистично, контрастира на тишината в първата картина. Тук господар е Смъртта, която в „размах велик" не подбира своите жертви. В тази сцена единственият cпокоен, наситен с човещина, момент е изобразяването на Йохан на барикадата, прислонен „о старец белобрад". Без този стих всичко в битката би изглеждало чудовищно - героят не е сам, неговата мотивираност в боя се засилва, защото чувства до себе си близък човек. Тя става още по-голяма след смъртта на стареца - думите и действията му са проникнати от голямата болка. Сцената, която рисува поетът, е величествена, в нея е разкрита готовността за саможертва на героя, изправен „кат някой исполин". Смирненски е въвел плакатно-лозунговото обръщение на Йохан към враговете, което обаче не възприемаме като словесна демонстрация. Тази емоционална, заклинателна реч е нужна на героя, чрез нея той показва своята ясна цел и освободеността си от страха пред смъртта. Съзнанието и духовността му са чисти, по това се отличава от враговете, заглушили в алкохола своята съвест, неспособни в яростта си да уважат достойната смърт на бунтовниците.

Героите са загинали, останала е болката по тях. Идеалът е велик, защото е посветен на борбата за справедливост, но той не може да намали болката и да върне близките. В зората на свободата има повече мъка, отколкото празничност, защото по улиците, на които ще се роди новото, се усеща „смъртна пустота" заради тези, които вече ги няма.

ЦЕЛУВКАТА В ПОЕЗИЯТА НА ХРИСТО СМИРНЕНСКИ

Целувката има особен смисъл в българската култура, тя не е само израз на любовта между мъж и жена, между близки в семейството, но и начин за разрешаване на важни проблеми. На нейната особена функция се натъкваме още в народните приказки. В „Трите хитрини на таралежа" чрез нея е надхитрена лукавата лисица (СбНУ. Т. 4, с. 157), в „Забравената невеста" тя служи на дявола, за да постига козните си. Целувката има и магическа сила. Чрез нея невеста, която е превърната в змия, възвръща човешкия си образ (СбНУ. Т. 38, с. 31).

Като израз на чиста любов целувката може да преобразява, да подбужда доброто, да бъде обричане, заклинание и вяра, за които мечтае лирическият герой в стихотворението „През бурята". За Смирненски тя не е дар единствено за човека, а е част от стремежа на природата към хармония. В цикъла „Вечери" той разкрива чудно природно явление край морето, при което денят целува нощта, за да й предаде топлината си. В стихотворението „Пролетен грях" поетът представя единството между природата и човека, чрез което се подбужда чувството за красота, веселие и игра.

Небето разля милиарди

въздушни целувки-лъчи;

излезте, деца, в булеварда

с искрящи, влюбчиви очи.

За Смирненски играта е спътница на младостта му и сестра на неговото въображение. Той я вижда отразена и в целувката, понякога не толкова невинна. В стихотворението „Баланиада" в духа на Ал. Теодоров-Балан поетът създава неологизми и я нарича устодопреница. В жарката целувка на жената Смирненски открива измама и желание за прикриване на греховете. В диалозите „Сатъризми" поетът представя определена ситуация и следствията от нея:

Ситуацията:

Ами ако влизайки в стаята,

жената ви срещне с целувки,

потребно ли е да се смаете

от нейните знойни целувки!

Следствието:

Разбира се, не, и веднага

ще грабна аз здраво тояга

и бързо под нейний креват

ще търся пак мъж непознат.

Целувката на заблудата, на лицемерието Смирненски първоначално свързва сЮда, но без да влага в нея универсални измерения, тъй като все още я пренася в тайните на любовта. В стихотворението „Разпятие", което има шеговито-хумористичен характер, поетът открива нагласата на лирическия герой игрово да възприеме страстната седмица не с оглед страданието на Христос, а като съблазън: Ах, обичай ме ти страстно, тази седмица е страстна, нека кръстна мъка днеска чак до смърт да ме терзай — аз от теб се не оплаквам, ти си Юда, но прекрасна и възкръсна ли в неделя - пак с целувка ме предай. Целувката на Юда за Смирненски не е само игра, той я вижда и като съдба на човечеството. Поетът е смутен от лицемерието - Юда целува Христос, за да го отличи от другите и така да го предаде - „Когото целуна: Той е: хванете го." (Матей. 26:48) Във фейлетона .Пролетна целувка" Смирненски открива колко често в историята на човечеството целувката на Юда се е повтаряла, при нови гибелни ситуации е разрушавала ценностите. „Кървавата пролетна целувка на Юда" възвестява началото на едно опустошение, от нея ще се роди войната, която „ще поръси куршуми вместо пшенични зърна и страшната жет-варка, Смъртта, ще пристъпи да пожъне богат плод: телата на умрели от глад деца и старци"... Целувката е измамата, от която народите вече се отърсват, но след като са познали подлостта на управляващите. Затова Смирненски съотнася към народа мъченичеството на Христос. Във „библейския фейлетон" „Велики петък" поетът прави обобщение: „Всеки народ е вече един многолик Христос - всеки има своята голгота. Днес за нашия народ е Великият петък. А още в писанията на тайните договори беше казано да бъде разпънат и одеждите му поделени..." Според Смирненски в целувката на Юда няма разколебаване, драмата на човека, изпитващ чувства към този, когото предава, отсъства. „Юда вървеше пред тях малко приведен и в лявата ръка стискаше монетите. Широката му дреха леко се развяваше от вятъра. Той се приближи, целуна го и каза: „- Радвай се, Равви!" Никакъв намек за душевно смущение - Юда усеща парите, а не съвестта си. Смирненски не въвежда образа на разкаялия се Юда, на неговата драма, довела го до решението да се обеси. За автора е важно да отбележи, че целувката на Юда умножава злото, защото става пример за подлост, чрез който властниците се оневиняват. Според Смирненски Христос е принуден да изтърпява богохулствата на невярващите, които влизат в храма, без да смирят душите си. Във фейлетона „Христос" той ще развие идеята, че Божият син е страдал не толкова на разпятието, колкото след това - като гледа безразличието и себелю-бието на миряните, които влизат в храма. „Дълготърпели-вият Христос не вдига даже поглед. Един от тия, които го прободоха в ребрата, един генерал с червена яка и червени лампази - кръвта на Исуса и малките му братя, - се покланя и той. Сабята му иззвънтява, за да напомни, че на нея пише: „С нами Бог." Христос и това претърпява. Той всичко пре-пърпява: и поклоните на фарисеите, и прославата на тия, които викаха „разпни го", и целувката на Юда, който опитва с устните си не е ли живо това тяло, за да го предаде пак?" Смирненски изравнява силата на целувката със силата на кръста и приема, че след като е водила до гибел, тя трябва да възвести нови отношения. Подлата целувка на Юда е началото на мъченичеството, светлата целувка на конниците от червените ескадрони, които ще целунат земята, е предизвестие за спасението на човечеството.

АНАЛИЗАЦИОННИ ПРОЦЕДУРИ

Проблемен кръг: за страданието и състраданието В кои стихотворения страданието намира поетичен израз? Как е изразено страданието чрез битието на човека от раждането до смъртта („Юноша", „Старият музикант", „Цветарка")? Как героите на Христо Смирненски преодоляват страданието? Какво поражда в душите им то - омраза, отчуждение, гняв, потребност от общуване, примирение? Какво чувство поражда страданието в героите на Смирненски - за самота и обреченост или болка, която подбужда взаимност и търсене на братя по съдба? В каква връзка е страданието с идеята за бунт? Кой в поезията на Христо Смирненски е способен на състрадание и какви са нравствените и социалните послания на поета за смисъла на състраданието? Философът Ницше отбелязва: „ Състраданието, доколкото наистина поражда страдания - ... е слабост, както всяко загубване на своето Аз в един вреден ефект. То увеличава страданието в света... Да приемем, че то би господствало дори само един ден: то човечеството незабавно би загинало по негова вина." (Ницше, Фридрих. Зазоряване. С., 1997, с. 117-118) Каква е поетическата идея на Смирненски за състраданието - спасение или гибел за човечеството е то?

Проблемен кръг: градът и улицата Какво е поетическото внушение за града в поезията на Христо Смирненски („Старият музикант", „Братчетата на Гаврош", „Цветарка", „Уличната жена")?

Известна е максимата, характеризираща града още от средновековието: „Градският въздух прави човека свободен." Защо Христо Смирненски не е намерил потвърждение на тази мисъл? Как е изразена в поезията му обречеността на човека в каменния град? Каква максима за града бихте извели от стиховете на Смирненски? Стихосбирката си Смирненски озаглавява „Да бъде ден". Какво са за неговите герои денят и нощта в каменния град? Една от най-запомнящите се метафори на Смирненски е: „Това е улицата, улицата днес говори!" Какво открива гласът на улицата? Съотнесете проблема към стихотворенията „Старият музикант", „Уличната жена", .Дветарка"! Ако днес трябва да направите предаване или репортаж за улицата, кои моменти от поезията на Смирненски бихте ползвали с оглед на тяхната актуалност?

Проблемен кръг: символика на огъня и мъглата Как е изразена символиката на огъня в поезията на Христо Смирненски? - митология на огъня (Прометей - „Пролетта на робите", змея - „Улицата", демона - „Карл Либкнехт"); - космогония на огъня - млечният път и огненият път („Огнен път"); - конкретно-историческа идея за огъня - разрушаване и съзидаване, „огнена разплата" („Ковачът", „Глад", „Ний", „Първи май" и др.); Как е постигната идеята за революцията в поезията на Смирненски чрез символиката на огъня („Пролетта на робите", „Улицата" и др.)? Ако спазите старата българска традиция веднъж в годината да обновявате огъня и да създавате нов, жив огън, кои от стиховете на Хр. Смирненски бихте взели, за да го поддържате? Изяснете символиката на мъглата в поезията на Христо Смирненски („Йохан", „Пролетта на робите", „Бунтът на Везувий", „Вечният карнавал" „Зимни вечери")? Кога природата може да зазвучи с човешкото и чрез човешкото? Изяснете от какво зависи възприемането на природните явления! Защо в един случай мъглата може да бъде част от трагедия, а в друг - вълшебна като приказка? Изяснете тези проблеми, като имате предвид и предложените тук текстове. „Ние достигнахме върха и пред очите ни се откри широката Разложка котловина, триъгълник, накъдрен с хиляди малки възвишения. Преградена югозападно от настръхналия насреща ни Пирин, източно - от бледния при западното сияние Доспат, и под нас — от величава Рила, тя напомняше море, замръзнало в минута на вълнение. А рядката вечерна мъгла, отразила и черния пирински масив, и белите рилски гърди, покриваше цялата картина с паяжината на тъмнопрозрачно було. Аз посочих на Делчева, изправен до мене: „Виж, Македония ни посреща в траур!" (Яворов, Пейо. „Хайдушки копнения" - Съчинения. Т. 2. С. , 1974,с. 193) „Друг свят виждаше пред себе си Шибил и друга беше станала планината -разстлана нашироко, мътна, изгладена като синя стена, загърната в бяло було. В черни сенки се спотайваха горите, от поляните идеше хлад и бяла мъгла пъплеше по тях и се извиваше като змей. Някъде в мрака светваше светулка, написваше с огнена ^черта някакъв знак, някаква тайна дума и угасваше." (Йовков, Йордан. „Шибил" - Събрани съчинения. Т. 2. С., 1970, с. 173) „Аз обичам нашата мъгла, всичко в нея става невидимо. Тя е бисерна, бяла, все едно че се движиш в памук, и на два метра от себе си нищо не виждаш. За чуване - чуваш, обаче нищо не можеш да видиш, а пък е светло!... Нашата мъгла е чиста, в нея всичко е светло, че и на душата ти даже става светло и лека-полека ставаш съвсем невидим." (Радичков, Йордан. ,Две щръклета" - Барутен буквар. Пловдив. 1987, с. 63)

КЪМ ТАЙНИТЕ НА ПИСАНЕТО

За ролята на незначителното и за остроумието

Много е важно да се осъзнае, че в писмения текст, който създаваме, няма незначещи елементи. Не можем да проспим две или три изречения и да мислим, че следващото ще ни донесе слава. При писането думите не се делят на слуги и господари. В граматиката се говори за подчинени връзки, но този, който иска да си изгради стил, трябва да уважава всички думи еднакво. Тълкуването на смисъла понякога зависи от употребата на една запетая. Затова и някои творци смятат, че има думи и препинателни знаци, които са с изменчива природа. За запетаята Димчо Дебелянов пише:

Жена, лукава запетая,

сред ний-възторжения псалом

аз спирах често в двоя дом

и днес измамата ти зная.

Преспивах в пъклена замая

безсилен, за да тръгна пак.

жена, лукава запетая,

за скръб велика дребен знак!

Вероятно за всеки от нас има думи и препинателни знаци, които не са любими, особено ако са свързани с делничното общуване и откриваме в тях някакъв фалш или лицемерие. Но понякога промяната ни в писането може да дойде от употребата или изхвърлянето на един съюз. Писателят Антон Страшимиров споделя как се е опитвал в разказа „Рамаданбегови сараи" да следва легендата, но така, че тя да прозвучи по друг начин. Постигнал промяната със замяна на една частица. В народния израз „Лъжа лъжата не надвива, нито срам срама изкупва" е въвел само съюза „и" вместо „нито" и се е получило:

„Лъжа лъжата не надвива и срам срама не изкупва". „Защото само с тази съвсем незначителна промяна на един съюз с друг целият израз става изведнъж не пасивен, а волеви - става не повествуване, а направо драматична съпоставка." (Страшимиров, Антон. Съчинения. Т. 7. С. , 1963.367-368)

Очевидно в писането трябва да сме наясно с целите, които си поставяме, за да осъзнаем мястото на отделните думи в текста. Създайте няколко кратки текста, като използвате по различен начин съюзите, местоименията и причастията. В единия случай динамизирайте разсъжденията си, а в другия внесете успокоение. Кое съответства повече на вашия характер?

Един от стремежите ни при писане е да постигнем оригиналност. За целта често си помагаме с остроумие. Но какво е остроумието? Можем ли да го постигнем чрез упражнения или ако не е присъщо на характера ни, не бива да го използваме? Може ли всеки да бъде остроумен?

Остроумието е проява на духовитост, чрез която се разместват нивата на общуване, така че несходни неща да станат сходни или неприемливи теми да се приемат в обществото с тяхната закачлива пикантност, за да станат допустими за морала. Остроумието може да е израз на превъзходството и в такива случаи то става самоцелно. Ако такъв човек иска да цени другите, според Ницше първо трябва „вътрешно да ги приравни със себе си". Остроумието има изключително много аспекти, свързани с речта, с общуването, с комичното, с еротичното. 3. Фройд в изследването си „Остроумието и отношението му към несъзнаваното" (1905 г. ) открива две тенденции в остроумието. Според него то или е враждебно и служи на агресията, сатирата, самоотбраната, или е цинично и се използва за разголването и има за цел съблазняването на жената. (3. Фройд. Естетика, изкуство, литература. С., 1991, с. 130) Спечелването на една жена може да се постигне чрез остроумие, ако, разбира се, дамата допуска по-големи езикови волности. В романа „Тютюн" Димитър Димов описва как се флиртува чрез остроумия. „Кабинетът на директора беше отворен и празен - преминалият на търговска служба генерал още не бе дошел, а касиерът и счетоводителят, използвайки отсъствието му, бяха влезли в стаята на машинописката и се състезаваха пред нея в остроумие. Тя пушеше несръчно и отговаряше на шегите им с неприятен смях."

Остроумието в стила може да се постига чрез езикови обрати. Ще използваме няколко примера от Стоян Михай-ловски и неговата драма „Кога боговете се смеят": „Колкото повечето нравите се променят, толкова повече те си остават едни и същи!" „О, богове не ми завиждайте!... Вие дадохте едно време идеал на моя живот - дайте сега живот на моя идеал!..." „Царовището, което ние завладяваме днес, е грамадно...

То е царството на очарованието, на възторга, на омаята... В това царство добрите неща са такива - че подир най-добро-то винаги дохожда по-добро... В това царство - сърцето притежава винаги каквото желае - и желае винаги каквото притежава..."

Сполучливи и находчиви са остроумията на Христо Смирненски. Те се основават на умението да постига обрати в мисълта при използване на утвърдени истини. Във фейлетона „Скандал на главната улица" още в началото Смирненски е въвел интересна игрословица: „Понякога кралете се оплакват: „Тежка е царската корона". Ясно е: короните са тежки, защото главите са леки."

Особено сполучливи са остроумията на Смирненски, когато разкриват определени състояния. В такива случаи остроумието е надмогване на болката или тъгата. В писмо до Женя Дюстабанова от 12. IX. 1922 г. поетът пише: „А иначе, Женя, ми е добре и зле. Първо: напразно си подсвирквам и скитам между вилите - Женя си е в София, второ: напразно не подсвирквам и не скитам из вилите - Женя пак си е в София." Как вие бихте използвали остроумието? Как се общувало чрез остроумието в отделните епохи?