Христо Смирненски – „Зимни вечери“. Децата на страданието.

ХРИСТО СМИРНЕНСКИ – „ЗИМНИ ВЕЧЕРИ“
ДЕЦАТА НА СТРАДАНИЕТО

 

          Христо Смирненски публикува най-зрялата си творба „Зимни вечери“ през януари 1923 година, когато е само на 24 години. Болестта на бедните и онеправданите – туберкулозата, го покосява, преди да е достигнал житейска зрелост и затова той остава в българската литература като „вечния юноша“.

          Напуснал като дете родния Кукуш, Смирненски опознава големия град като средоточие на революционен кипеж и борчески устрем, но и като зловещо място на бедността, отчуждението и страданието. Личните наблюдения на „слънчевото дете на българската поезия“ върху живота в Ючбунар – крайния квартал на София, лишенията и недоимъка в семейството му, както страданието и безнадеждността на събратята му, вълнуват чувствителната душа на поета, помрачават широката му усмивка и се изливат в стихове, елегични и безрадостни като живота в големия град. Поетът опознава града в неговата многоликост и го превръща в траен абраз-символ в своето творчество.

          Цикълът „Зимни вечери“ отразява личното съпричастие на поета към децата на града, „скрил в гранитната си пазва/ хиляди души разбити“; и зрялото прозрение на хуманиста за справедливо социално устройство на света. В „шумния и разблуден град“ – символ на злото, човешкото съществуване се обезсмисля, човекът се обезличава, а страданието превръща в страдалци най-невинните и беззащитните – децата. В своята потискаща и зловеща студенина градът заличава възрастови и индивидуални различия, изравнява личната съдба и превръща обитателите на бедните квартали в безпомощни жертви – беззащитни и невинни като децата. Безработни бащи и отчаяни майки, бродещи старци и бездомни деца са обречените жители на града, „пленници на орис вечна, зла“. В „Зимни вечери“ пряко се изявява присъствието на лирическия герой, който не само наблюдава и отразява видяното, но и се слива с угнетените като техен събрат по съдба. Написан месеци преди смъртта на поета, цикълът „Зимни вечери“ отразява обречеността на собствения му живот и предчувствието за скорошна смърт.

          Смирненски е един от децата на страданието, той е техният по-голям брат, който израства с тях, страда с техните неволи и понеже няма с какво да им помогне, дарява им вълнуващи стихове на състрадание...

          Самият лирически герой идва от градските покрайнини, познава бедността и отчаянието и затова може би чувствителните му сетива виждат града като „черна гробница“. Съчинителният съюз „и“ в първия стих създава внушение за повтаряща се във времето и продължаваща безкрайно вледеняваща пустота и мъртвешка тишина. Градът е „пуст и мрачен“, лишен е от човешко присъствие и затова се открояват отделни детайли от градския пейзаж и природата. Във вечерния мрак сградите гледате „жълти стъклени очи“, а „оскрежената топола – призрак сякаш – / в сивата мъгла стърчи“. Потискащата зрителна представа е озвучена от глухия екот на стъпките и от звука на снега, който „хрупка с вопъл зъл и глух“. Съчетанието от повтарящи се съгласни звукове р, с, т (алитерация) и повторението на гласните – у, ъ (асонанс) създават почти сетивно усещане за смразяващата зловеща мелодия в безлюдния град. Дори цветовете – жълто и бяло, не разведряват мрачното пространство, а отвеждат към обобщение за града като за лишен от живот, от човешки надежди и радости свят.

          Гаснещата от скръб луна алегорично насочва към мъчителните човешки драми, в които младостта гасне, а животът изтлява по безкрайните пътища на страданието. Мъглата сякаш съединява всички картини от реалността чрез своите безплътни мрежи, прави града призрачно-мрачен и враждебен, задушава в ледената си прегръдка всяка проява на живот. Мъглата сякаш прониква и властва навсякъде, оплитайки в безизходица отхвърлените и угнетени хора, умъртвявайки децата на града в мъчителна безнадеждност и безперспективност. Както човешкото страдание е разнолико, така и мъглата показва различни лица от своето „зловещо празненство“. Символизиращата безпътица присъства във всички картини на човешкото страдание и безнадеждността, представени в цикъла „Зимни вечери“. „В мъглата жълто-пепелява“ всичко изглежда смалено, изкривено, незначително – къщите са като смълчани хижи, които човекът временно обитава, а домът не е място за семеен уют и закрила, а „къшурка позната“. Епитетът в инверсия акцентува върху познатото, повтарящото се човешко страдание в града. В този смисъл семейната драма не е единичен случай, а типичен пример за живота на бедните. Затова образите не са индивидуализирани, а само загатнати и щрихирани – безхлебният баща е представен като „едър мъглив силует“.

          Гледната точка на пътуващия из града лирически герой дава възможност да се изобрази външното, видимото отдалеч, което обаче достатъчно убедително и въздействащо разкрива бедността, отчаянието и безсилието, проникнали дори в домовете на хората, във вътрешния им свят. Мрачната безнадеждност на пустия град е проникнала в „къшурката“, донесла е най-голямо страдание на децата, макар и лаконично загатнато – „в прозореца детска глава“; „децата пищят и се молят“.

          Детската красота и невинност са сякаш несъвместими с писъците на ужас и молбите за помощ, но в града на зловеща несправедливост децата са тревожни в дома си, беззащитни дори пред най-близките си. Бащата също е безпомощен пред суровите закони на живота, затова „пиян пак, – бащата ругай:/ и своя живот непотребен,/ и своята мъка без край.“ Той излива отчаянието си и „размахва ръцете в закана“ срещу невинните си рожби.

          Преждевременно преживели ужаса от бедността и понесли товара на отчаянието, децата са представени не в обичайното безгрижно ежедневие, а в трагични житейски ситуации. Още една картина въвежда във вътрешното пространство на дома, белязано с най-страшната човешка трагедия – смъртта.

                    Сред стаята ковчег положен,
                    а в ковчега – моминско лице,
                    и жълти скръстени ръце
                    у дъсченото черно ложе.

          Бедността е оставила своите трайни, трагични следи – отнела е един млад живот, довела е до крайно отчаяние майката – „старуха“, състарена от болести и мъка, накарала е мъничкото детенце да се моли за спасение. Сред всеобщата мъка най-потресаващо се откроява картината: „пред мъничък иконостас/ детенце дрипаво се моли.“ Умалителните „мъничък“ и „детенце“ контрастират на неестествената поза на възрастен, което то е заело. В ранна детска възраст детенцето сякаш е поело грижата за оцеляване и спасение, усетило цялата безпомощност и трагизъм на семейството си. Еднакво безсилни в страданието, деца и възрастни са равни пред лицето на смъртта.

          Следващата строфа алегорично внушава идеята за преждевременно угасващия човешки живот, за стопената красота на младостта. Както ледените цветя в своята кратка красота се топят безследно, така и човешкият живот е кратък и незначителен. Трагизмът не е само в смъртта, а в отнетата красота на младостта и лишеното от радост и безгрижие детство.

          Още по-състарени и нещастни са бездомните деца – в мъглата, която „влачи своя плащ злокобно сив“ те се мяркат като незнайни силуети, преждевременно обезличени и умъртвени. Слепият старик и измъченото дете се появяват в „хаоса намръщен“ и отново „се разтапят те“ в мъглата „жълто-пепелява“. Старецът „броди тежко, неспокойно плава“, сякаш е на границата между живота и смъртта, а слепотата още повече подчертава неговата безжизненост и крайна безпомощност. Угриженото дете придружава старика в безпътицата и хаоса на живота и двамата се възприемат като неделими фигури – старостта и детството са еднакво печални и трагични в града – „черна гробница“. Метафоричните глаголи „броди“, „плава“, „потопени“ и „разтапят се“ в съчетание с повторението на „бавно“ създават мъчителното усещане за продължително и безкрайно страдание, което приживе превръща хората в задгробни същества. В призрачния град старостта и детството са еднакво обречени – детето отрано познава неволите на старостта, а старецът е по детски безпомощен. Нарастващата мъка на поета, съпреживял страданието на своите събратя като своя лична болка, се излива в обръщение към тях:

                    Братя мои, бедни мои братя – 
                    пленници на орис вечна, зла – 
                    ледно тегне и души мъглата – 
                    на живота сивата мъгла...

          Чрез повторението „братя мои“ – „мои братя“ лирическият герой подчертава колко скъпи са му те. Чрез използваното повторение той не само се слива с тях и изразява братската си обич, но и ги обединява в представата за „пленници на орис вечна, зла“. Животът им е обречен на страдание, защото от раждането до смъртта ги преследва „орис вечна, зла“, задушава ги и ги погубва „на живота сивата мъгла.“

          Несправедливо наказани от съдбата, най-невинните пленници на вечното зло са децата, представени в последния фрагмент на цикъла „Зимни вечери“. Бездомни и треперещи, те спират „за миг до фенеря“, снели от себе си тежестта на сиромашката си участ. Двете деца са статично представени като „пленници“ на скръбта, която „дреме в очите им“. Употребата на глагола в метафоричното му значение дискретно насочва към психологическото състояние на децата, лишени от жизненост и примирени от вечно съпътстващата ги бедност. Дори и танцът на снежинките те наблюдават с „някаква смътна почуда“. Лишени от детство, малките бездомници не познават радостта. Противопоставителният съюз „а“, с който започва последната строфа, загатва, че този прекрасен, блестящ „кат кристал“ танц на снега, остава далечен и чужд за децата. Струпването на глаголи, внушаващи вълшебния полет на снежинките, подчертава контраста с неподвижните, сковани от студ и мъка деца. Алегоричният образ на превръщащите се в кал сребристи снежинки по-скоро внушава зловещата намеса на града гробница в живота на децата, отколкото надежда за спасението им.

          Въпреки че във финала на цикъла „Зимни вечери“ не звучи гласът на лирическия герой, ясно личи непреодолимата болка на поета за тяхната пленническа участ и обречен на страдание живот. Детските души са светли и чисти като снежинки, но в краткия си полет те са „стопени“ от бедността и скръбта. В своята детска чистота и невинност децата са най-скъпите страдалци, а скръбта в очите им е най-силното обвинение за социалната несправедливост в света.

          Сякаш предусетил ранния си житейски край, Смирненски се слива със своите герои – онеправданите и страдащите деца на града, не само за да изрази братското си съчувствие към тях като единствена утеха за незаслуженото им страдание, а и за да отправи своето послание за промяна и спасение. Вглеждайки се в детските очи, поетът създава вълнуващи стихове, с които завещава състраданието като път към човека, като братско единство и като надежда за спасение.

Валя ВИНЧЕВА

@bgmateriali.com